Лисиче на брега

Славея Балдева

*

 

Ту нежно, ту напевно,

понякога и гневно,

да свири не престава,

но без фалшива нота.

Оркестър е морето.

 

Ту пее с ветровете

и соло е прибоят,

ту глъхне утомено,

удавено в покоя.

 

Обичам тази песен,

тя винаги открива,

че пак ще има лято.

Морето е магия.

 

 

*

 

Вълните се разбиват

по скалите с гняв,

като че чакат отговор

на стар въпрос -

той вече не търпи отлагане.

Водата се сгъстява до белтък

и късно е за оправдания.

Заложена е много стръв.

Не иска никой да отстъпи пръв.

Край фара сняг вали от морска пяна.

 

 

*

 

Какъв е тоя странен кораб,

заседнал в пясъка

като самоубил се кит.

 

Къде е капитанът?

А моряците?

Реалност ли са или мит.

 

Печална руина за скрап

с ръждясала снага.

В прозорците й свири вятърът.

 

Без бъдеще и курс заникъде

и бордовият дневник липсва.

 

Не притежава вече нищо

загадъчният кораб-котва.

 

Кой знае откога мълчи.

Мълчи и никого не трогва.

 

Дали посрещал е деня

щастлив и с вятър във платната

 

и с колко бури се е бил,

преди да заплати цената.

 

Какво напомня, че е искал

да стигне своя бряг навреме?

 

Заключил в трюма тъмно минало,

той дал е всичко, без да вземе.

 

 

Камъни

 

Те се търкалят по брега.

Опасват го открай докрай.

А някой е намерил време

да ги бележи. Странни знаци.

Като рисунки в пещера.

Нанесли травми вкаменелости.

Тюленова глава и слон.

Усмивки криви, бяла мечка.

И кодове от ясни цифри.

Втвърдена в камък морска пяна.

И букви – тайнствени послания.

И трепетът да ги гадаеш.

 

 

*

 

Нощна заря над Ахтопол

и ужасени гларуси

панически летят и крякат.

А по Гергьовден гълъбите

в София се ужасяват тихо –

чува се плясък на криле.

 

 

*

Немилостиво заваля.

Летовниците са унили.

Самотен гларус на комин

протяга шия,

издава неуверен звук

и млъква, сякаш е засрамен

и неуютен домакин.

 

 

*

 

Не мога да се уморя от теб, море –

познато и така различно.

Добре е, че не си човек –

само на себе си приличаш.

 

 

*

 

Изчезнал е корабът-призрак.

Не е отвлечен и не е потънал.

Живее само в паметта -

с прогнилите дъски,

с ръждясалите железа

се утаява в спомена

на дъното.

И няма да забива повече трески

по любопитни пръсти

и по ходила,

нито до рани ще ожулва.

Разпарчетосан трябва да е

и предаден в пунктовете.

А циганите са изпили

своя „хонорар”.

 

 

*

 

Мечтаеш ли да стигнеш хоризонта,

където водата и небето

се събличат, за да се слеят

един със друг.

Влече те все недостижимото, нали.

Не забелязваш ли, че те са тук

пред теб и се целуват,

а ти си посред нежния им танц –

щастливо плуваш.

И всяка точка представлява

нечий хоризонт.

 

 

*

 

Капак от облаци пътува

над морето

и открива млечен хоризонт.

Нещата май вървят към помирение,

макар че вироглаво капе дъжд.

Масивът облаци завива

май към Странджа.

Несръчна нежност

и послание

от Север,

докато го

целува

нежно

Юг.

 

 

*

 

Не ме пъди, море.

Не ме плаши със дъжд,

защото няма да си тръгна.

Изпращаш неуютната мъгла

към Странджа и свирепо духаш,

но знам – с едно око ме наблюдаваш.

Не ме плаши, момче,

като не се обаждаш.

Аз любовта си няма да пропъдя,

но няма да я правя надзирател.

Понякога ще бъде

много нежна,

тъй както нежно е

морето.

 

 

*

 

Днес на скалите до морето

видях лисиче.

Ръждивата му козина

се открояваше сред сивия гранит.

И то ме забеляза,

но не дочака да позира.

Кой би отгатнал в тази снимка

на море, скали – лисиче?

Това ще бъде някой,

който вместо шапка,

ще види слон,

погълнат от боа.

 

 

*

 

Морето ми се смее

и търкаля

каменните кегли

по брега.

 

 

*

 

Наистина ли

в капката роса

върху

заспалото

листо

е закодиран

океанът?

 

 

*

 

Защо, когато гледам

този бряг, скалите,

разпилени бeзразборно,

и слушам как шуми

морето тук –

е толкова уютно

и спокойно.

Прораслите сред

камъка смокини

отглеждат търпеливо

своя плод,

а гларусите сякаш

патрулират

и пазят залива

по някакъв закон.

Защо, когато

слънцето замеря

земята със стрелите

нажежени

или на запад кротко

се покрива –

изпитвам само

безпределна нежност.

Защо.

 

 

*

 

Ти безразлично плискаш

своите вълни,

започнали да стават

по-студени.

Дали е слънчево

или вали -

за тебе няма

никакво значение.

Разтваряш времето

и то потъва в теб,

поспира своя ход,

„смирено гасне” -

тъй както в ласка

на любим човек,

която може да вещае

и опасност.

 

 

*

 

Вълните искат

да отхапят пак брега

и настървено го дълбаят.

Необяснима ярост.

Но обяснима ли е

нежността им

в глезените на скалите.

И обясними ли са

капките роса

върху тревата,

върху всеки лист.

Не трябва

да се обяснява.

Нещата просто

се явяват.

Човек блуждае

между тях.