Стихове

Цветан Бошев

ПРЕСКУНДЯНЕ В СКУДНОСТТА

 

 

Докога - таз фуния обърната срещу чудесата,

доста - горном катурната  сянка на чинка,

баста - подритната корпускула на светлината,

дохак - зъркел, търкулнал се като лимка!

 

Повикай оркестъра, слънчево щрайхов,

скъдното ти имане да умноготвори,

да те извае тържествено и ъглошлайфно,

във водопадски каскади да те въдвори!

 

Там, дето мажорният грак чурулика,

сред накацалите отнийде архангелски чети

и разсилните охлюви на рогата си тикат

проядена лапад за манджица петимна.

 

Там плътта е сдобрена с духовната сприя,

престала да лющи семките-занимавки;

пран и гладен с най-ласкавата ютия

отиваш на черква за полагаемите надбавки.

 

Сретваш у притвора сресан себеподобен,

съкровено го гушваш в предсърдните си зандани,

на пробация сам се осъждаш зад лоба си

и в карантията ти отекват  катакомбни камбани.

 

 

АЛЕЯ-НАЦИЯ

 

Похабена е тази улица,

от вървежите издълбана;

идните идат в потулица

в прокопитената й рана.

 

И какъв ми е мени смисъла,

крайпътно да констатирам,

в охлювна къщност курдисан,

от воайорски лиги раздиран?

 

Кой ли пък знае от мен повече,

вън от хапка и дефекация;

визирането ми иде зорлям, че

виждам пропАда на нацията.

 

 

БЕЗЦАРСТВУВАНИЕ

 

Умих си очите с рехав вятър,

подсуших си лицето с мъх,

дегизирах се - в уличен театър,

да отиграя Царя Плъх.

 

Ала мустакът ми – круто виснал,

зъбите ми – изпопадали;

от малко нещо се вкисвам.

Ще изцвъртя ли поне? Надали!

 

И сянка от гордост не личи

в невъзвИшената ми гримаса;

ето публиката ме разобличи,

че съм за роля на цар превтасал.

 

Зазигзазих . И зад кулисите

ме прихвана сценичен работник;

спирт ми даде за грима стичащ се,

гаврътнах го и се стоплих.

 

А можех с това да започна,

както го правя през ден -

вместо Царя Плъх да нароча,

да доиграя плъха у мен.

 

 

 

ДВОЙНО ВИЖДАНЕ

 

 

Най-евтиното чудо е перце от ситно птиче,

слетяло темето ти голо с ласка хладка,

преди дъждецът кисел, като гост най-личен

да тропне с най-препатилата своя капка.

 

Да цопне втора в чая, да плисне друг живот,

де бе фучал у теб, замитайки апашката

жени, поглъщали те с лаком свян в окото,

с бедра несъберими, отишли си моряшката.

 

Велосипед заключил, сядаш зад гора от шии,

жад за странство да толиш на лятно кино

или поканата да уважиш от старите комшии -

за нов бюфет салонен да цапнеш чаша вино.

 

СлепЯщи станиоли, талашита облепили,

отнасяха под глината на невъзвратима крачка 

глъчни баби, дядовци, тате и мама милите,

със заръка сетна да се справяш сам юначно.

 

Знойните сватбарски песни отколе са мушици,

в чашите удавени; избранницата – стрина,

потракваща съдини под провисналите цици;

от дъжд на вятър звънкат децата от чужбина.

 

Затова най-важното е някъде по икиндия

за белот да се нахъсаш с охтичевите акрани;

да ометеш със залък мек притоплена яхния,

пък след тв новините, каквото ще да стане.

 

 

 

ДИРЕНЕ НА РАВНОСМЕТКА

 

Тънка и дълга майна ми тегли Горната сприя,

сурдинка в устата ми пъха на ревА ми напук,

тъй приглушен, даже Сачмо не ми е капия,

от сонори лишен съм и от изохкал звук.

 

Междуметия дръгнат стиснатите ми капиляри,

вените ми замязаха на отходни канали,

Жан Валжан ги нагазва, помъкнал свещници стари

от сребро - ала без свещи - да ги запали.

 

Уж безгрешно живях, не ядях само тлъсто,

онодвах жени, с изтръгнато нихно съгласие,

с чул завит, сънем себето си напътствах,

правоверен да съм. И какво от това, ега си!

 

Не трябваше ли по лъвски да ръфна от нищетата,

само кокалки подир себе си да търкулна,

за хиени кИкотни, за лешоядите на съдбата,

за мравучките с челюсти, пестеливо акулни.

 

Плащам данък сега, кървят ми хемороидите,

загубих ръцете си в посега да се пипна;

бърка в мозъка ми бригада от андроиди,

завещавам чипа си и кръвотока кипнал.

 

Давам глас като питомно старо куче,

никна в подлези, плевел помежду облицовка;

трамвайните релси неевклидово суча

до възел гордиев – да го сече на меч ловкия!

 

Ала Ти, който за всичко това ме кориш,

не ти ли е малко неловко от мисията?

Ни трамвайните релси ще успоредниш,

ни ще просъхнеш живота ми клисав

 

до хлебеца, пекнат до кафявичка коричка,

де дечицата радва, приседнали по будистки.

И ми кажи що сторих толкова неканонично,

та канона ти в бъдното всячески да устискам!

 

 

ВЪЗРОДИТЕЛНА ПРОЦЕСИЯ

 

                                               

Времето - по-вързано и от свит на лимба дакел

се суче в  глезените ми и с лай присетващ взисква

да пренеса от континент далечен грей на факел,

в ширнатите ти зеници да скокна олимпийски.

 

И там из пещерите на досегашните ти митове

да прогоря излАзниче към светли бъднини;

вандалски между сталактитите и сталагмитите

обратен сглоб да скръцна за артък от дни.

 

Да те наметна с ямурлук и поведа към видело,

де през треви подслънчена къшла се мержелей

и свободата, която цял живот ни се е свидела,

до ней да запладнува с несметността на хергеле.

 

                           XXX

 

Зажеглен с мигли гледам планините как минават -

на свободата корабите в мир един далечен;

за свобода съм недорасъл и те разбиращо отплават,

без да ме качат на палубите като подопечен.

 

Задрямал въздух съм в костите на птици -

дерат простора те на възхитителни парцали;

от завистта наплитам във вятъра илици

главата си да закопчея и да се ожаля.

 

Макар впернАтен, не зная волността що значи,

отпечатък от духа ми в тинята копнее

да е масай ликуващ – да се донадскача -

с надежда за свободен полет да узрее.

 

 

 

 

НА ИЗЛАЗ

 

 

Не бях удавник, нещо по-трагично бях –

водомерка, плъзнала се напосоки,

слутан огледално, несвързано шептях

на водата - себестойности жестоки.

 

Лагуната ме бе приела в своя дом -

да обикалям обезсилен очертанията й,

де притихнал, де щръклеещ с взлом

да къртя всуе катинара на стенанието си.

 

Ти влезе в преизподнята на насекомото

и рече: „Що не го направя пеперуда?”

Реченото-сторено и главоломното

ти начинание ми донесе сила луда.

 

Даде ми крила за опит да се дигна

и ми донесе довършек на пълзенето,

изтръгването от съдбовна парадигма,

яхване на въздуха на боже стреме.

 

Не се дели сега, о, ангелско изчадие!

Прегърнати да покръжим изкусно

над долното, напуснали му стадия

и да кацнем, та с простора да закусим.

 

 

ПЕРИПЕТИЯ

 

Провожда ме с усмивка зреенето на плода

/ах, що и аз до зрелостник не се доучих?!/;

с хоризонтален торс възлитам към града,

далек от дворен лай и къщното мяучене.

 

Непринадлежен съм му аз, не съм му точен

на закон и буква; глъчта му ме съсипва -

един неадекват, сам в мене си заточен,

нестинар овЪглен, нехаен да подрипва.

 

Бетон ме тръгне и асфалти топли рукват

от пръстите ми никнат километрични жици,

а хорският наваляк низ вените ми хуква

и клапите сърдечни думти със зли чепици.

 

С какво да му отвърна, нефелен да побегна?

От смога, спрял в очите не личи, че вече плача;

освен снага да просна и извилисто да полегна

в лалетата изкуствени между небостъргачите.

 

Лимузини да паркират в клетките ми кожни,

в тъмнината им уютна фолкдиви да се дупят,

пред деловите удове на юпита заможни,

кои мълниеносно ги шитват, щом ги купят.

 

Но виж, дошла отнийде трасираща комета,

с фунийка  опашата да трийне земна лава,

да залей до гърло полиса  реката Лета,

Харон да припечели – таксиметърджия палав.

 

Тогава ще си дигна за обратен друм каскета -

селяндур притОмен към дворност и кирпич;

плодът, угнил в уханност сърцето ще изшета,

удостоверявайки, че непроменен съм хич.