Свободата днес и тук 13 Май 2025  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Стихове

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Коста Радев

Те двамата - 

омаяни във танца.

         Във страстната поквара на тангото,

сияещи в екстаз.

И тъй са хубави.

Край тях наклякали невидимите ангели

и хвърлят зарове – чия душа да грабнат

щом се отрони последната сълза

от шеметните ноти                                                         

на тангото.

 

***

                Мечтите свършиха, проклетите.

         Измряха.

         Пред тебе – долината на тъгата.

         Нали разбра, че отговори няма?

         Тогава разпъди въпросите.

         Върви – тъй мека е тъгата. И те вика.

         Това е щастието, може би.

         Един конец, отдавна скъсан.

         Ако изобщо го е имало.

 

                                      ***

         Ръката сграбчи петльовата шия

и изумен петелът се обърна

към двора си.

Уплашените птици

мълчаха гузно и страхливо.

Часът за нещо бе дошъл – но ца какво?

Ръката го издигна над стобора.

За пръв път той видя оттам морето

с ненужни и несигурни вълни

и други птици – способни да се реят,

прегракнали от свобода.

Това бе страшно и неразбираемо.

И той посрещна ножа с облекчение.

 

                   ***

Натрупаха се мъртъвците.

Видя ли царството на Нищото?

И любовта е всъщност бичът Божий

подкарал стадото нагоре,

по Голгота.

         Моли се да не те имало.

         И ако дойде пеперудата –

хвърли се с нея в пропастта.

Тя знае Изхода.

Тъй както петата мастика

отключва смисъла на думите.

 

                   ***

Посях дърво, отгледах цвете.

Нахраних с риба гладния.

Това ли беше?

Затуй ли мъкнах тялото в пустинята?

И с ненаситни клюнове въпросите

трошаха черепа?

Поне един да бях нахранил с отговор.

 

                   ***

Не пожелах жената на съседа.

Нито осела му.

Жената беше грозна, може би.

Осел пък нямаше.

Това ми стигаше, за да се смятам праведник.

Наред със другите прокълнати нещастници

осъдени да имат изкушение.

 

                   ***

Все някога ще се завърнат рибите

и ще примамят думите във бездната

подобно на Христовите свине.

Ще ги последват звукове и образи

и другите слуги на сетивата.

Тогава – в чистотата – може би,

оголени и бели, ще усетим

дъха на предчовешката любов.

 

                   ***

Деца, нетърпеливи да пораснат,

да вкусят сладости и приключения,

достъпни само за узрелите и силните.

(Защо се киска някой в храсталака?)

И бързат зажъднели

към пустинята.

         Към пясъка и пеплта от костите

на милиарди други

преди тях.

 

                            ***

         Ловци на щастие – къде отидохте?

         Строшени мочти, тънещи отломки,

разбити бъчви, дрипи от платната

и сити риби.

Защо не чухте чайките –

те грачеха

и биеха крила преди отплаване –

че хоризонтът е опашката на дявола.

 

                   ***

Как да кажа

на плачещата майка след ковчега

че има Бог?

Как да науча роба, син на роби,

че сладко е да мреш

за свободата?

         Та аз не мога даже да прошепна

онези, изразходваните думи

останали без никакво значение.

 

                   ***

Опитах всички думи да изтрия

за да отида безразличен в Нищото.

Любов, омраза, гняв, горчилка, болка

успях да залича. Остана само

неизличимо чувството за срам.

Изгарящ срам – задето съм частица

от грубото, жестокото човечество.

Безмилостното, алчно, в кръв потънало

и глупаво дете на Сатаната

и вярната му спътница  Смъртта.

 

                   ***

Тъй често с ъм се молил за спасение

че вече знам – отваряй си очите.

То може да е само знак

или пък шепот на вълшебна дума,

незабелязано намигване,

неволен жест или перо от гълъб.

То може да е всичко и навсякъде.

И даже горда смърт вместо позор.

 

                   ***

Тези странни очи на влюбен хлапак:

надежда, лудост, страст несръчна –

на влюбено хлапе пияните очи.

О, как завиждаме сега на радостта му!

Тя ни напомня нашите очи

които толкоз лекомислено изплакахме.

 

                   ***

Смъртта скучаеше – омразата човешка

й бе досадна. Глупостта

на хората е тъй бездънна!

И смъртта подмина

страдалците, които я зовяха.

Прескочи бедните и влюбените,

обидените, непризнатите

и жертвите на хорски злодеяния.

Не ви е ред; за други е коситбата!

И седна на трапезата при ситите,

превиващите се от смях.

 

                   ***

Залутани –

между всичките свои възможни съдби

като къртове ровим тунели – светлината да търсим.

Боговете прогласиха: копайте,

това ще е Смисълът.

Щом казват – ще търсим, ще чакаме.

Боговете обичат търпението.

Светлината е вашата цел и награда –

повтарят ни те.

И ровим, и търсим, и чакаме.

Боговете ни казаха всичко.

Само едно премълчаха –

че ние сме слепи.

Но то няма значение.

 

                   ***

Ръката пак потърси молива

за да зарови чувствата в хартията.

Но тях ги нямаше.

Мъртвецът бе изчезнал.

Душата му превърна се във облак

и бързо се стопи.

Откъм морето лъхна свобода.

 

                   ***

Изгризана, оглозгана душа –

защо във раните ти пак покълва цвете?

Нали палачът ти се казваше Любов?

Тя  бе и Юда, и Пилат; тя бе тълпата

която с криви зъби ти се смееше.

Защо не се научи на омраза –

със нея да намажеш раните?

И в нейните прегръдки

да заспиш.

 

                            ***

         Детето знае смисълът на розата,

гласа на рибите,

мечтите на дърветата.

         То знае всичко нужно.

         А на живота тъжната регресия

изтрива, заличава и убива

познания, и образи, и чувства.

За да остане само страх и болка

в изсъхналата кожа на мъртвеца.

 

                   ***

Дъсчица по дъсчица –

след месец-два ще е готова лодката.

И тайно ще отплаваме

невидими като сълза в морето.

Нататък лесно е –

тъй често пленникът мечтае пътя

че и насън го знае наизуст.

Три дни до Корфу,

а сетне слънцето да е отдясно.

Така все някога ще се завърнем.

И тогава

тъй сладко ще е робството

в родината.

 

                   ***

Не брой годините, приятелко.

И бръчките не брой.

Зад огледалото се вгледай –

там сме ние.

         Във мириса на цветето повяхнало,

в сълзата сме,

избликнала по стара песен.

         Във вятъра, отнесъл чайките.

         Не брой годините, приятелко.

         Ще бъдем вечни.

         Тъй Господ обеща,

когато ни осъди на любов.

 

                   ***

Всички са тук – да те изпратят, приятелю.

Вестта за смъртта прелетя през града и го смая.

Пред кого ли сега коленичиш?

При Бога ли седна,

или грабна те дяволът?

         Все едно – в тази черна процесия

ти пак си начело.

Тук са всички, които тъй много обичаше.

Ти бе щедър на обич – сега ти я плащат със сълзи.

Само онази жена не дойде.

Как би обяснила, че страда за теб, непознатия?

Как би скрила плача от съседи, от деца и от внуци?

Тя стои сега във празната кухня

и само устата набръчкана мърда във тъничък гърч.

Може би клетва

или спомен от стара целувка.

 

                            ***

         Когато тръгваш –

не мисли за връщане.

         Срежи въжетата на котвите

и точно следвай шепота на вят ъра.

Не се обръщай – лъжливи са сирените.

Досадни са любовните им песни.

И отвори очи, щом скочиш в бездната.

Току виж –

ти пораснали криле.

 

                            ***

         Щом теб те има –

значи Бог е жив,

момиче мое.

Навярно гледа ни, приклекнал в храстите

и казва си: Ей, дяволска му работа!

Как не се пръскат пустите сърца

от толкоз щастие?

И после, може би,

заплаква с нас.

 

 

                            ***

         Прашясали кумири

гъмжило слепи насекоми

гнил мирис на умрели думи –

във тясната килия на света.

Дори прозорец да е имало

отдавна е забравено къде е.

Вратат е от векове зазидана.

Щастливи тук са само оптимистите

наивно вярващи

че съществува смърт.

 

                            ***

         Горещо.

         И пясъкът жули.

         Пустинята жадно отваря уста.

         Тя няма друго.

         Начало и изход.

         И влизаш, и питаш: защо?

         Вечността за ккаво й е?

         И все по-навътре отиваш .- където те викат.

         И бавно затъваш без сили, обречен.

         Пастта се отваря, поглъща те пясъкът

от смлените кости

на твоите бивши кумири.

 

 

                           

                            ***

         Накрая винаги е тъжно.

         Излизаш от затвора – а горчи.

         О, как щастливо бе момичето

пристъпящо във тъмното по нишката.

Не знаеше.

Дори не вярваше.

Доверието тъй освобождава!

Замаяно подскачаше

през труповете на годините.

И ето –

Стикс проблясва.

         Харон скучае в лодката и пуши.

         Спокоен чака

твоята монета.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional