Свободата днес и тук 24 Май 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

“НЕ КАЗВАЙ НА МАЙКА СИ”

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иван Сухиванов

            Така се казва втората книга на Николай Фенерски, определена жанрово като “роман в разкази”.  Не “от”, а “в”.  Това твърдение на автора го прави  част от т.нар. от проф. Никола Георгиев “романотърсачи”, защото т.нар. “български роман” е понятие неуточнено от Вазова насам. Разбира се, проф. Георгиев има предвид теоретиците, но същият въпрос стои и пред писателите, които автомИтично стават “писатели”, щом се убедят, че са написали “роман”… Това, разбира се, са закачки.

            Важното е, че романът все пак се е получил и не останал някаква заявена претенция. Колкото до фигурата на писателя – тя също търпи метаморфози в най-новите социално-политически реалности на “прехода” след революционната 1989-та. Но мисля си, че Фенерски се отвращава от такава перспектива – да бъде заможен “писател” в кабинет, съчинител на диалози за касови сериали или нещо подобно.  Първо, защото такъв писател е лишен от връзка с живота / си/, второ – защото в романа на Фенерски наблюдаваме отчетливо “руската връзка”, а именно: заветът на Ф.Михайлович – “не измисляйте, защото действителността е по-фантастична от всяка измислица”. /По добре “Шинел”, отколкото “Шанел №5”/.

А колкото до “професионализмът в литературата” – това не винаги означава високи хонорари или университетска синекурка, па макар уж да се стремим и към това – в това пусто капиталистическо общество, дето израства пред очите ни гордо, като корпус 206.

            Считам, че все пак Фенерски е от онова ново поколение писатели от типа на В. Пелевин, които съчетават изстъплеността на посткомунистическата действителност с високата традиция на руската класическа. Него в богатия, но скучен и “гладък” Запад  може и да не го разберат, но какво от това?

            Разбира се, призрака на чеховата  Палата №6, винаги е бродил из православните земи, образът на лудницата, в която затварят свестните, се мярка и в тая книга. Неуредеността на тоя тъй прекрасен живот тържествува и в тоя книга, тъжният и юродив  карнавал на балканското битие, в примитивната метафизика на – раждане, затъпяващо ежедневие, умиране, е намерил нов изобразител. Има и такива места – където бунтът и карамазовската жажда за живот се удавя в алкохол, в злостни пакостливост и кисело покаяние пред вечно неуточнен бог. Животът в абсурда ражда нов абсурд. Така и измислицата /романа/ става реалност от само себе си. Всичко е възможно тук – защото всичко е позволено, а е позволено, това балканецът е пресметнал добре. Дали това е добро и зло –  не знаем.

            Мисля, че тук е добре да се спомене тезата на Пелевин, че посткомунистическия човек е нещо доста по-сложно от буржоата. Защото при комунизма масата получи достъп до образование и свободното време да разсъждава по мировите отвлечени въпроси, приоритет на аристократичните слоеве. Така се роди героят-странник, онова “необяснимо благородство”, което Достоевски иронизира като нереалистично…опитът за летене, идеализмът, че не всичко е пари, и пр. и пр. Такива са например героите на Радичковия северозапад, където е израсъл и роденият в Архангелск Фенерски и с чийто сленг говорят някои от героите му.

            Иначе повествуванието тече гладко и увлекателно, поради сочния език, героите си пасват идеално на калъфите на своите традиционни биографични архетипи – женят се, размножават се, умират, като в умирането има някаква смачкана епичност, желание за живот, несправедливо прекъсван, но примирено приет в реда на нещата.

            Героят на Фенерски не е уседнал човек – той странства,често пъти без посока, /на автостоп/, като  Одисей, който не бърза да се завърне, там, откъдето е тръгнал, гонен от вятъра на промените като трън с отрязан корен…. Може би е осъзнал илюзията, че няма родно място, че човек се ражда гол и никой? “Родовата памет” все пак се оказва едно от въжетата, с което е привързан балонът на авантюризма. Но при Фенерски, а не само при него, тези въжета са доста – еврейски или украински, грузински или немски, всяка нация, внася по нещо в гените ни, но не обезсмисля именно това “родовостта” и не я ли превръща в космополитизъм?  Всъщност какъв е основният грях на космополитизма, че твърди, че всички хора са еднакви по душевна структура, че националните особености и религиозните различия са  придобити, че войните и неуредиците на тоя свят произхождат от фанатиците, измислили си исторически поводи да мачкат различните… Така “краят на света”, зададен като есхатологична перспектива на всички религии би се отдалечил в безкрайността… И тогава по-внимателно бихме се вслушвали в сигналите на битието, в гласовете на хората наоколо, бихме чули недоловимият полъх на страданието на всяко живо същество…

            Книга, която задава въпроси. Книга, която не ни назидава от позицията на взелия се в ръце и самодоволник. Книга, пронизана от метафизиката на внимание към другия. Внимателност, така нужна във всеки меандър на битността ни…

 

“Не казвай на майка си”, Н. Фенерски, изд. Ерго, С., 2012г.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional