Свободата днес и тук 14 Ноември 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

„Безсъници”-те на Стефан Попов

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Славея Балдева

 

Стефан Савов Попов (1906-1989) е български философ, писател и общественик. Написал е книгите: „Воля за облик” (1970), „Българската идея” (1981), „Краят на всички илюзии” (1982), „Народ” (1987), „Третото поколение” . „Безсъници” (1992) е последната му книга, която не доживява да види отпечатана. Тя е обобщение на жизнения му, професионален и интелектуален път, свидетелство за събитията през неговия поглед. Поглед на човек, изживяващ загубите във войните като свои собствени рани. Рани, които ще останат незараснали, а междувременно ще се отвори и нова рана. Стефан Попов е човек с широк кръгозор и разностранни интереси. Но основният му и траен интерес е България.

Заглавието на книгата съвпада със заглавието на втората стихосбирка на Яворов „Безсъници” (1907). Връзката не е механична, по-скоро може да се приеме като белег за духовно родство - в чиято основа са неспокойствието, надеждите и тревогите за България. Това е духовно родство по принцип, независимо че „Безсъници”-те на Яворов са от личен характер.

За това родство ще стане дума по-нататък. И двамата се вълнуват от съдбата на Македония. А Стефан Попов сякаш постоянно се опитва да даде отговор на въпроса, зададен от Яворов:

 

 „Що иде тук - и кой отива там, - отвъд

         сребровъздушните стени на кръгозора?

         Живот и смърт се разминават всеки час.

         Но кой ще назове честта и кой позора?

                                              („В часа на синята мъгла”)

 

           Отговорът на този въпрос не може да е еднократен и веднъж завинаги даден. Той е вплетен неделимо в динамиката на времето, което в началото на миналия век сякаш тече особено бързо за България. Той изисква будно съзнание, обективна преценка, добросъвестност и задълбочени знания. Стефан Попов притежава всичко това. Проникновеният му разказ за събитията е фокусиран в историческия калейдоскоп на България от първата половина на миналия век.

Но ето, че точно в средата на този век всичко се обръща с главата надолу. Ще настъпи време, в което думата ще имат единствено тенденциозни „еднооки историци”. Предстои натъпкването на историята в прокрустово идеологическо ложе.

Именно това е една от причините да напише своите „Безсъници” - да предложи различна гледна точка от тази във вече задушена България. Мотивира го и чувството за отговорност и опазване на историческата памет, както и дългът към хората от неговото поколение - голяма част от които са физически унищожени след 9.09.1944. Той го нарича „трето поколение”, което в зората на 20-и век „тепърва щеше да осмисли обществено-идейното си израстване и националното си предназначение.” В юношеството си това поколение вижда как най-отпред на парадите маршируват останалите живи опълченци. То е нещо като емоционална и идейна трансмисия в исторически план - живее с мисъл и надежда за осъществяване на националния идеал - обединение на земите, населени от етнически българи. То понася и силен удар - „в утрината на живота си” преживява две национални катастрофи. „То бе готово да се самопожертва - и се самопожертва. Каква друга легитимация е нужна за неговия помен?”

Стефан Попов нарича спомените си „стенограми на многото изживени години”, зад които „прозира обществено-историческият им фон”. Основна тема на тези спомени е: „как се израстваше духовно в свободна България”. А горчивата му забележка е, че сравнението на тази „свободна България” с комунистическата България е препоръчителна.Защото дори след двете национални катастрофи, както и между двете световни войни, пред страната е имало хоризонт, за разлика от бездната, в която попада след съветската окупация - натикана в убогата и бездуховна идеологическа матрица.

И как иначе. В процеса си на израстване поколението на Попов следва „свободно избрани примери”. Личностното му формиране и възможността му за изказ не са ограничавани от никакви задължителни рамки - неговото поколение има свободата да се оглежда в събитията, да търси своето място, да осмисля индивидуално историческата епоха - с една дума - пред него няма задръжки за духовния му растеж, защото проекцията му е „някогашна свободна България”.

За всичко това заслуга има тогавашното училищно образование. Стефан Попов го нарича „ентусиазирано” - българските учители се отнасят към професията си като към мисия. „Като че ли цял народ бе положил историческата си клетва под знака на просветата, като че ли тя бе някакво метафизично обещание за щастие и напредък.” И всичко това „без задължителната ипотека на някоя партия”.

Идеологическата ипотека на историята, наложена от единствената реална партия в нова България, квалифицира порива към национално единение като „великобългарски шовинизъм”. Тя предпочете да поругае всенародните усилия за постигане на националния идеал под диктовката на тези, които ни освободиха от свободата. Тази идеологическа ипотека на историята имаше далечен и подъл прицел в бъдещето. Освен да унищожава физически, предназначението й беше да изтрива паметта, да изкривява смисъла, да заменя ценности със сурогати. Всичко това - неотстъпно, последователно и настървено с лицемерната санкция „в името на народа”.

Какво друго, ако не унищожаване и поругаване на историческата памет бе събарянето на мемориалните колони при бившите пехотни казарми в София, където в чест на 13-я конгрес на БКП поникна НДК с грозния си паметник. Неговата гротескност още през 80-те години, а и в момента - когато се разпада, излъчва дезориентирано послание към бъдещето - към бъдещето за никъде. Ако изтръгнеш корените на смисъла, ако отречеш целите и възторга на своя национален устрем - липсата на здрава основа те отправя именно там - т.е. никъде. Всички тези грозни паметници - гранитни истукани, поставени с цел да увековечат и да възхваляват идеологията на нова България, водят пак там - за никъде, към блатото на историческа амнезия и нейните фалшификации. Натрапливото присъствие на тези паметници издава несигурност в преценката и избора на бъдещата история. На тази история, която би напуснала прокрустовото ложе, и за която пробилите небосвода щикове и шмайзери няма да означават „свобода”, а „окупация”.  Ето още поводи да се поразсъждава какво е „чест” и какво е „позор”.

Стефан Попов пише за възторга в навечерието на Балканската война,  „..за щастието, за честта да се уредят най-после сметките с историята, да се осъществи лелеяната мечта за национално единство.” Когато си припомня изпращането на българските войници за фронта, му се струва, „че тогава цял един народ бе понесъл пред себе си хоругвите на свещената свобода и на волята не да понася, а вече да реди историята си.” Пише и за неподозиран ефект от войната. Ефект с образователно въздействие - в смисъл, че „геополитическите хоризонти на нашето познание бяха преждевременно разширени, географският ни речник - извънредно обогатен …”.

Сега си давам сметка доколко дълбока е браздата между тогавашното посвещаване на стремежа за обединение и днешното безразличие - бездушно или неграмотно (или и двете заедно). Навремето в училище един съученик отбеляза с облекчение, че сме загубили Междусъюзническата и двете световни войни, тъй като в противен случай сме щели да учим и за тези новоприсъединени територии в часовете по география.

Представям си как Стефан Попов се обръща в гроба си, ако можеше да чуе тези светотатствени думи. Едва ли би извинил подобно мързеливо невежество. Днес стрелките на патриотичния компас на масовия българин не сочат не само към национално обединение. Не сочат почти никакъв интерес към съдбата на сънародниците отвъд границите на България - на един хвърлей от нея. По-отчетлив днес е стадионният патриотизъм. Ето как ценностите се обезценяват и избледняват, а центърът на тежестта и смисълът се преместват в рамките на един и същи век. От възторга на второто десетилетие на 20-и век до седмото се е утаил „щадящ” мозъка, но обиден за достойнството нихилизъм. Тази мътна утайка - резултат от окопаване в собствената оскъдност и себедостатъчност - е обясним предвестник на съвсем различни „ценности” - тези на Златки, норки и други от несъкрушимия пантеон на чалгата във всичките й измерения - музикални, политически, обществени, личностни, познавателни, интелектуални и емоционални. Ако пък Съединението през 1885 не се беше увенчало с успех или пък бяхме загубили и Сръбско-българската война, вероятно по география щеше да се учи за само половин България - за Княжеството.

45 години комунизъм и 23 години мъгляв преход правят общо 78 години - горе-долу колкото предела на един човешки живот. Представа за тенденциите на развитие даде едно от последните решения на Конституционния съд  - агенти на бившата Държавна сигурност могат да заемат ръководни постове в БТА. Съдът обяви текст от Закона за БТА за противоконституционен и несъответстващ на международните договори, по които България е страна.

„Агент на ЩАЗИ оглави Дойче веле” - това е хипотетично заглавие на статия в германски вестник, която не ще види бял свят. Ние пък сме вгледани напред в миналото, където „дивото зове”. Захапало е и не пуска вече 78 години.

Стефан Попов пише как само за 25 години - от 1887 до 1912 някогашната турска провинция се превръща в европейска държава, за нейния устрем на ранен и разкъсан организъм да се сбере в едно цяло, пише за покрусата да видиш националния си идеал неосъществен и недостижим, пише за превръщането на победните викове в стенания.Но въпреки всичко наблюденията му са, че България и българите не са загубили „историческата си инерция”. Народът заживява „със съзнанието за претърпяна неправда и с мълчалив обет да я премахне.”

Инерцията набира скорост и за кратко Македония влиза в пределите на Царство България. После тази инерция е убита, самостойността на българската държавност е пометена и „фанатизирани слепци” я превръщат в „гробница на свободата”, а българският народ е „закаран на духовно заколение”.

Оттук-нататък пътят на Стефан Попов към България е отрязан. За него остава болката от избитите приятели, от посичането на интелектуалния елит на страната, от това да я види тласната в съвсем различна посока от тази, за която е работил през целия си живот. Вместо свободна и независима България, се възправя една друга - в която младежта „изпадна в ръцете на идеологични еничари, които й отнеха въздуха и свободата на духовното възмъжаване, на културното израстване”. Усещането му е, че страната не просто е върната назад, като веднага уточнява, че в миналото е имало липса на просвета, но не и безпросветност. Имало е липса на ниво, но не и безкултурност. Нито пък е имало „нечувствителност за ценностите на всяко човешко достойнство”. Следите са заличени и корените са изтръгнати, смисълът е изгубен и потъпкан, а вместо него се раждат химери. Авторът е потресен от бруталната примитивност, която излъчва нова България. От всеки вестник или книга, идващи оттам, се излъчва „немислимо опростачване на езика и опорочаване на мислите, пряка последица от ширещото се безпрепятствено духовно обедняване, от заставането по върховете на живота на хора, чиито духовни взори се определяха от порочната съвест на предписани прозрения. Където и да се появяха лично, с каквато и проява да търсеха да блеснат, лъсваше само бездънната им духовна нищета, варираща между маниачество и комичност. Комунистическата парвенющина - уви! - този път се къпеше не в глупостта на една „семковщина”, а в политическо безочие.”

Този дълъг цитат няма нужда от коментар. Дали приликата с действителни лица или събития от близкото минало и настояще е случайна - всеки да си отговори сам.

И Стефан Попов като Яворов би могъл да заяви:

„Обичам те, родино, и ме трови

поради тебе често ядна скръб,”

                                   („Родина”)

Невъзможността да се завърне в България, за която милее и която никога не изтръгва от сърцето си, определя неговият път на емигрант „подир сенките на облаците” - където вече е неговата България. Новата е различна - обърната с хастара навън. Така че сред отчуждение и враждебност, посланието му към тази, която помни, вероятно би звучало като откровението на Яворов:

„И аз те имам - за да бъда сам в безброя.” 

                                                           („Родина”)

 

Стимулът на Стефан Попов да пише е „историческото претоварване на нашето съзнание, което в емиграция се превръща в национален дълг: да търсим истината за европейската история.” Той споделя мисълта си пред приятели, дошли да го поздравят за 70-я му рожден ден. Завършва с едно предложение към тях - когато се приберат вкъщи, да си кажат, че на това събиране е ставало дума „не толкова за Попов, а за … неговата България.” За тази България, в която честта и позора са ясно разграничени и не е възможно да си разменят местата като във водевил.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional