Свободата днес и тук 14 Ноември 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Спасени или „оцелели” са евреите в България през Втората световна война? Румен Аврамов и Леа Коен vs Яков Бар-Ор и Хана Аренд

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Даниела Горчева

Ако от Български хелзинкски комитет (БХК) настояват, че българската държава трябва да обсъди  (сякаш става дума за доказан факт!) „съучастието  на българската държава в геноцида на евреите”, би следвало ПЪРВО да докажат по безспорен, правно издържан начин, че българската държава съвместно с нацистка Германия си е поставила за цел да унищожи евреите като етническа или религиозна група.

 Това че има журналисти и „учени”, които безотговорно си служат с правни понятия като „геноцид” и „съучастие в геноцид” едва ли може да бъде оправдание за правозащитна организация от ранга и с безспорния авторитет на БХК да подменя смисъла на понятията и да твърди, че българската държава е "съучастник"  в геноцида на евреите.

 

Що е геноцид?

 Защо геноцидът е най-трудно доказуемото престъпление и какво точно означава правното понятие „геноцид” не в ежедневния език, не и в метафоричния му смисъл, а като част от терминологията на правото?

 Отговор на този въпрос дава Татяна Ваксберг в книгата „Милошевич и Трибуналът. Личен поглед към един незавършил процес” (изд. Сиела, София, 2006):

 „Според конвенцията за геноцида на ООН, приета в края на 1948 година, геноцидът е действие, извършено със специфичната "цел да се унищожи отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова, религиозна група като такава". Най-същественото в това изречение е думата ЦЕЛ. Тя е тази, която отличава геноцидът от всички други големи категории престъпления. По принцип "цел" си поставя и всеки убиец, действащ по предумишлен начин. Но нито едно престъпление, освен геноцидът, не се характеризира с цел, която е унищожението на етническа група като такава.”

 Едва ли от Български хелзинкски комитет биха тръгнали да оспорват думите на един от най- компетентните си автори Татяна Ваксберг, изключително ерудиран изследовател и блестящ публицист.

 Затова нека да чуем кога и по какъв начин е доказано, че българската държава си е поставила за цел да унищожи евреите като етническа група?

 А ако никога и по никакъв начин не е доказано, на какво основание тогава БХК  приписва „съучастничество” на българската държава в геноцида на евреите?

 

 Между пустошта на мълчанието и празните приказки

 Тъй като участниците в конференцията “Да опознаем миналото си”, организирана от БХК в София на 5- 7 октомври 2012  – поне от изнесеното в медиите дотук, очевидно са проявили странно единодушие по доста спорни въпроси, предлагам им за разнообразие моята гледна точка по темата.

 Ще спра вниманието си предимно на тезите на двама от българските участници в конференцията и най-вече на тезите, изложени от Румен Аврамов¹ в книгата му „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944”.

 Още повече, че така и така, вече неколкократно бе изразено публично недоволство, че становището на този голям наш изследовател се било сблъскало с „пустошта на мълчанието” (виж едноименната статия на Юлиана Методиева в сп. Обектив, бр. 198) или с „голямото безмълвие” според коментара на Татяна Ваксберг за Дойче веле, от 10 септември 2012 г., озаглавен „Българското вчера”.

 Всъщност, през март месец, когато излезе от печат книгата на Румен Аврамов „Спасение” и падение”, тя бе прехвалена като „безпощадно” и „фундаментално” за българската история изследване.

 Опасявам се, обаче, че малцина от хвалителите му са го прочели внимателно, защото произведението „впечатлява” предимно с фундаментално непознаване на историята и на фактологията на Втората световна война и говори по един наистина безпощаден начин, но... за нивото на историческата наука в България, ако това е, пази Боже, капацитетът на нейните изследователи.

 Така или иначе, авторът на „Спасение” и падение” разочарова с манипулативните си тези (на които ще се спра подробно в няколко последователни статии), както и с някои будещи недоумение безсмислици като „вещевата интимност”, „интимната тъкан на насилието” и пр. празнословия, целящи да прикрият липсата на аргументация и да я заменят с ефектни, но нищо не казващи фрази.

 

Мине не мине и ако „мине”... старата песен на нов глас

 Апропо, Татяна Ваксберг, този път не е права в наблюденията си.

 Нито че тезите на Румен Аврамов са оригинални, защото отричането и омаловажаването на спасяването на евреите в България се повтаря мине, не мине време и на принципа „ако мине” (виж по въпроса статията на Евгений Силянов  За лъжата и за истината , публикувана във в.”Век 21” още през 1994г., както и книгата на Ирина Недева „Мисия Париж. Разговори със Силянов”, изд. през 2007 г., където има цяла глава посветена на отреченото спасение и опитите за ревизионизъм), нито че за тази книга на Румен Аврамов нямало никакви отзиви и че изобщо нямало „твърдение за каквото и да било”.

 Освен, че както вече споменах, книгата бе безкритично възхваляна в редица медии, някои от тезите на автора бяха и критично оспорени в поне две публикации.

Едната е на господин Леон Бенатов от София, съвременник на събитията и е публикувана от Златко Енев в „Либерален преглед” като писмо от читател след откъса от книгата на Румен Аврамов. Другата публикация със заглавие „За спасението и за падението” може да се прочете в онлайн форума "Де зората", където се водеше сериозна и непредубедена дискусия по темата.

 Главната теза на Румен Аврамов е, че не може да се говори за спасение на евреите в България през Втората световна война, а само за тяхното оцеляване:

 „Днес историята за оцеляването на българските евреи е придобила добре улегналата завършеност на каноничен разказ...”²  

 Това негово заключение влиза в абсолютно противоречие с тезата на заместник главния прокурор Яков Бар–Ор, обвинител в съдебния процес срещу Айхман в Йерусалим, който на основата на свидетелските показания и на проучените документи от германските архиви твърди, че българският монарх Борис напълно е блокирал Айхман, че е защитавал българските евреи и дори заявява в пряк текст, че цар Борис е бил герой:

 Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и е защитавал българските евреи.” ³

Това твърди и Хана Аренд, която пише, че „германците са убедени, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи” и допълва, че „нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите.” (Вж „Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим.”, София, 2004).

На обратната позиция, че става дума не за спасение, а за „оцеляване” на евреите в България, рамо до рамо с Румен Аврамов, застава и писателката Леа Коен. Да хвърлим един поглед и върху тезите на госпожа Коен.

„Апокриф за цар Борис III” – „ето това е историята”!

В писателското си есе „Апокриф за цар Борис III“, публикувано в сп. Биограф, бр. 2 от 2011 г., госпожа Коен твърди, че цар Борис Трети бил „кандидат за статута на военнопрестъпник” (???) и че „е получил може би с ненавременната си кончина неоценима услуга от съдбата.” 

А е получил „неоценима услуга от съдбата” умирайки, защото според бившата дипломатка, цитирам дословно: „Той се оказва единственият, който избягва международна оценка и може би присъда за своите решения по време на войната и за участието си на страната на Третия Райх”. 

Не е ясно какво точно значи „международна оценка”, но че смъртта едва ли може да бъде пречка да се даде оценка някому, била тя „международна”, „народна” или провинциална, е очевидно и от факта, че самата авторка дава своята оценка за отдавна починалия цар Борис.

Авторката, бивш дипломат, не споменава и за кои точно свои решения по време на войната българският монарх би могъл да получи присъда от легитимен компетентен съд, но не без злорадство изрежда маса описания на издевателства и саморазправа от страна на тълпите („италианците обесват на месарски куки по най-унизителен начин надолу с главите...”; „във Франция бръснат публично главите на жените, имали връзки с германски войници, на Балканите са още по-брутални: в Югославия и Гърция ги влачат за косите, преди да ги пребият с камъни”), за да стигне до екстаз в изречението: „Може само да гадаем каква би била участта на Борис Трети, ако беше преживял една следваща, неминуемо последна за него, съдбоносна година”... 

За съжаление, след като в началото на своето есе, госпожа Коен щедро обещава на читателите да разкрие: ”умишлено укривани документи и записи”, които  „свидетелстват, че последният действително царувал български цар е бил съюзник и съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите”, моментално забравя това си обещание и продължава с опитите си да увлече читателя в гадания, баяния и догадки:

„Можем само да гадаем дали Царя(т) е изпитал страх от тези библейски думи или малодушно е гризал нокти, очаквайки светият отец да го остави на мира”.

 И накрая – след няколко страници махленски приказки, завършва с победоносното: „Ето това е историята.”

А за да е сигурен читателят, че „ето това е историяТА” и друга история няма или поне не струва пет пари, госпожа Коен привежда най-съкрушителния си аргумент:

„Разказана ми е от моите родители”.

На читателя едва ли му е известно кои са родителите на Леа Коен, нито защо точно те знаят каква е „историята”, но му е оставено да се чуди и мае как са се изхитрили да бъдат в „замъка Клейсхайм”, където според авторката „Борис е бил предупреден за концентрационните лагери лично от Хитлер още през 1939.”

 

„Copy paste” на датската история?

 От сензационно обещаните „документи и записи” няма и помен в цялото изложение, но затова пък произведението изобилства със следните сензационни разкрития:

 „Създателите на българската легенда (които и да са те) за ролята на цар Борис в оцеляването на 48 хиляди евреи са се опитали да направят ”copy paste” на датската история.”

 За жалост, едва ли някой грамотен човек може да твърди, че има опит за прекопиране (или как беше: ”copy paste” ?) на „датската история” в България.

 Защо ли?

 Първо, защото „датската история” се развива в последните дни на септември 1943 година, тоест –  няколко месеца СЛЕД акцията по спасяването на евреите в България (март - май 1943).

 Второ, защото въпреки някои прилики между България и Дания (като солидарност, съчувствие, граждански кураж и активни действия от страна на български и датски политици и на българското и датското общество), „датската история” е съвсем, съвсем различна.

 Ето разликите:

 В България, депортацията на евреите, които са под юрисдикцията на българската държава, е отменена от българския монарх и по този начин евреите в България са изтръгнати от лапите на нацистка Германия, която я въвела „нов ред” в Европа и изисква от всички свои съюзници да й предадат еврейското си население, понеже било заплаха за сигурността й.

 За разлика от българските, датските евреи дължат спасението си не на датския монарх, а на ... германския дипломат Георг Фердинанд Дуквиц, военноморски аташе в Копенхаген.

 Този смел и достоен германски офицер осведомява лидера на социалдемократите в Дания (и посредством него и еврейската общност в Копенхаген) за предстоящата депортация и то след като преди това – в лична среща с премиера на Швеция, тайно е предупредил шведското правителство за предстоящото прехвърляне на евреи бежанци от Дания.

 Така, в продължение на три денонощия 7 200 датски евреи (95% от които живеят в пристанищния град Копенхаген) са транспортирани с датски линейки, полицейски коли и таксита до брега, където ги очакват десетки рибарски лодки и са прехвърлени в неутрална Швеция под нарочно разсения поглед на германските власти в Дания, които после с облекчение докладват в Берлин, че Дания е „юденрайн”, тоест, „освободена от евреи”.

 За жалост (и за разлика от евреите в България) не всички са спасени, тъй като 500 души все пак са депортирани, а от тях 70 загиват.

 Солидарността и куража, които проявяват датчаните, помагайки на своите съотечественици да се доберат до неутрална Швеция, са безспорно възхитителни, но макар и прехвърлени на безопасно място, датските евреи все пак са принудени да се изселят от страната си.

 За разлика от тях българските евреи не напускат своята родина през цялата война.

 И именно това е уникалното в случая – че България е единствената държава в Европа, попаднала, макар и пряко волята си, в зоната на Третия Райх, която не допуска изселването извън страната на своите поданици.

 Така че няма никаква „българска легенда за спасяване на евреите”, а има реално и вдъхновяващо с успеха си спасяване на евреите под юрисдикцията на България.

Как и защо акцията успява, каква е заслугата на всички участници, ще стане дума по-натам.

 

Създателите на българската легенда, които и да са те

 Но тъй като възмутената от „създателите на българската легенда за ролята на цар Борис в оцеляването на 48 хиляди евреи” авторка на есето в „Биограф” добавя в скоби „които и да са те”, очевидно забравила какво е твърдяла самата тя преди 3-4 години (с все същата драматична категоричност при това), си позволявам да напомня собствената й възвишена патетичност в статията й  "Страната, в която Холокоста не се състоя" :

  „...И българският цар отсича.
      В доклада си от 7 юни 1943 г. германският представител Хофман пише до Берлин: “Българският цар реши, че евакуацията на евреите в провинцията е достатъчна мярка, поради което планът за депортация е изоставен временно.”
        Така Холокоста в България не се състоя.

 Живо доказателство за това е жената в моя разказ, тъй като самата тя бе родена в годината на Холокоста, но го надживя. Време е да кажа, че тази жена съм аз.”

 Но както мъдро и находчиво отбелязва и английският политик Бенджамин Дизраели: „Промяната е неизбежна. Промяната е константа”. А и трънлив е пътят към науката и всеки има право да се губи в неговите гъсталаци, търсейки своята си „истина”.

 Все пак: кой е прав?

 Румен Аврамов и Леа Коен от една страна, които твърдят, че евреите в България не са спасени, а са „оцелели”

или

Яков Бар-Ор и Хана Аренд от друга, които на базата на германските архиви и на свидетелските показания от процеса срещу Айхман през 1961 година смятат, че българският монарх, българският парламент и правителство са защитили своите граждани от еврейски произход ?

 Докато г-жа Коен успее да намери и да ни представи обещаните ”умишлено укривани документи и записи”, които доказвали, че цар Борис бил ни повече, ни по-малко, а „съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите”, предлагам да разгледаме тезите на г-н Аврамов, представен от БХК като икономист и историк.

 И така, спасени ли са евреите в България или са „оцелели”?

 Разликата между оцеляване и спасение е тънка, но съществена.

 Оцелели са хора, попаднали в ситуация, застрашаваща живота им, при която малцина биха имали късмет да оживеят – например, изгубили се в пустинята или в джунглата, оцелели след катастрофално земетресение, цунами, след корабокрушение и пр. Или оцелели по чудо след атентат и т.н. Или – след престой в комунистически или нацистки концлагер.

 Спасени са хора, на които други хора са помогнали в ситуация, пряко или косвено свързана с риск за здравето и живота им.

 С други думи, ако оцеляването зависи от случайността (късмета), както и от собствената издръжливост, съобразителност и смелост, то спасяването е винаги дело на други хора, които помагат на застрашения в критичен момент.   

 За щастие, евреите в България никога не са били поставяни в ситуация, където било случайността, било тяхната собствена физическа или психическа издръжливост да са решаващи за тяхното оцеляване или неоцеляване.

Например, никога, и слава Богу, не са били въдворявани в „лагери на смъртта” или обричани на глад като украинците и украинските евреи по времето на Сталин с т.н. голодомор и затова в случая терминът „оцеляване” е неприложим.

 Но през 1943 година над евреите в България, както и навсякъде в Европа, наистина надвисва сериозна заплаха.

 Те са заплашени от чужда тоталитарна държава, самообявила се за Третия Райх, покорила почти цяла Европа по това време и наложила „новия си ред” къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни „съюзници”. Твърдейки, че евреите в Европа представляват „вражеско население” и заплаха за собствената й сигурност, тази мощна тоталитарна държава, нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й – било като окупатор, било като „съюзник”, да изселят евреите от страните си. Всяко принудително изселване е, разбира се, огромна травма за изселените, особено, ако е свързано с напускане на родината и отправяне в неизвестна посока при неизвестни условия и за неизвестен период.

 Както вече споменахме, единствената държава, окупирана или „сателит” на нацистка Германия, която отказва да депортира своите поданици – евреи, въпреки безпрецедентния натиск, който й е оказан, е България.

 Всъщност, българската държава спасява от преследване не само евреите, които са български граждани, но и няколко хиляди евреи чужди поданици чрез свои дипломатически представители в чужбина, чрез Международния червен кръст и т.н. Това обяснява и защо България е единствената страна в Европа през Втората световна война, в която след края на войната евреите са повече, отколкото в началото. За дейността на българските дипломати като Боян Атанасов и други ще разкажем отделно.

 Така че всеки средно интелигентен човек може да си отговори на въпроса дали евреите в България са оцелели или са спасени.

 За жалост, както често става у нас, вместо критичен прочит, мнозина започнаха папагалски да повтарят тезата на автора, че евреите в България не били спасени, а били „оцелели” и че това всъщност било „спасение” в кавички.

 Съмнително спасение, но несъмнено „падение” ?

Според икономиста-историк, обаче, изследвал „събитията през тяхното стопанско битие”, проучил „плячкосването” на капиталите и „вещевата интимност”² (каквото и да значи това), думата „спасение” не само заслужава да бъде поставена в кавички, но трябва да стои редом с „падение”, защото – твърди Румен Аврамов, – спасяването на евреите от България не се „съвместявало” с неспасяването на евреи от другаде и защото това спасяване на евреите в самата България било придружено от „тоталното отнемане на гражданските им права” и е съпроводено от „тяхното изселване и брутално икономическо ликвидиране”². 

 Нека да видим и доколко останалите тези на автора са издържани и какви доказателства представя той в подкрепа на сензационните си твърдения.

 Евреите в България през 1940-1944 – „изселени, с тотално отнети граждански права, брутално ликвидирани икономически”?

 В книгата си Румен Аврамов отрича спасението и на евреите в България и го поставя в кавички, при това редом с „падение”, защото, казва той, има „изселване, тотално отнемане на граждански права и брутално икономическо ликвидиране...”

 

Изселване ли казахте?

 Да чуем тогава какво казва по време на процеса срещу Айхман не друг, а прокурорът Яков Бар-Ор, който представя на почитаемия съд в Йерусалим документ номер 420 и обяснява, че това е писмо от Хофман и Бекерле с дата 24 юни 1943.

 


Прокурорът Бар-Ор: „Изселването на евреите от София в провинцията е завършено. 20 хиляди са изселени. Но всеки, който чете тези документи разбира, че това е само претекст, използван от властите, за да избегнат натиска на германците.”

 Председателстващият съда: „Казвате, че българското правителство е изселило евреите от София в провинцията?”

 Да – отговаря прокурорът, – но за да избегне натиска. Това става напълно ясно от документите, които са представени.”

 

 Чухте ли, дами и господа, които кършите драматично ръце и се възмущавате ЗАЩО българското правителство е изселило евреите от София в провинцията?

 За да ги спаси от депортация извън България, затова!

За да избегне натиска на Германия.

 – И това, – твърди обвинителят в процеса срещу Айхман, – става НАПЪЛНО ЯСНО от представените документи.

 А преди това на съда е представен и друг документ, заведен под номер 191. Това е доклад, подписан от Хофман и приподписан от Бекерле, датиран от 7 юни 1943, в който се твърди, че „ситуацията в България от април 1943 насам непрекъснато се влошава, защото българското правителство вече открито подкрепя становището на царя относно евреите.”

 Да повторим: „българското правителство ВЕЧЕ открито подкрепя становището на царя относно евреите”...

 Госпожа Коен дали ще оспори този умишлено неукриван документ с обещаните от нея „умишлено укривани документи и записи”?

 Но да оставим госпожа Коен да търси тези „умишлено укривани документи и записи” и да повторим, че ако преди април 1943 година българското правителство е давало вид, че ще изпълни искането на нацистка Германия, то през април 1943 „българското правителство ВЕЧЕ открито подкрепя становището на царя относно евреите”... и очевидно не проявява „разбиране” по еврейския въпрос (както вече бе споменато, нацистка Германия твърди, че евреите са враждебно за Германия население и са заплаха за нейната сигурност. На това твърдение се основава искането за изселване на евреите – че заплашват сигурността на Германия в тила й по време на война, както и на искането да се освободяло „жизнено пространство” за германския народ в самата Германия).

 Не знам българското правителство след 1944 година било открито, било прикрито да е бранило някога живота и сигурността на българските граждани от посегателствата на СССР, напротив. Сталин в Москва нарежда на Георги Димитров, Георги Димитров от Москва нарежда на българските комунисти (на руски, естествено), а българските комунисти с готовност ПРЕизпълняват заръките му – тоест, безпощадно избиват собствения си народ и предимно цвета на българския политически, стопански, духовен и административен елит (и това е само началото).

 Но нека да се върнем на нашата тема.

Още нещо неясно?

Може би антиеврейското законодателство? Според логиката на господин Аврамов – щом има антиеврейско законодателство, значи има и ”държавен антисемитизъм”?

 Антиеврейското законодателство в България и Европа

 Чудно е наистина, че г-н Румен Аврамов изглежда не знае това, което отдавна е известно на всеки, интересуващ се от история на Втората световна война – че антиеврейските закони са приложени навсякъде, където стъпва хитлеристкият ботуш – без разлика дали страната е окупирана или е сателит на нацистка Германия.

 Дори в неутрална Швейцария, са въведени антиеврейски мерки и по настояване на Германия и евреите са концентрирани в трудови лагери, а в документите им за самоличност е щамповано едно J, което е знак, че приносителят им е евреин.

 Вероятно и в Швейцария се е пръкнал ей, така от нищото внезапен „държавен антисемитизъм”, как мислите?

 Питам се наистина, не е ли известно на автора, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда?

 И че тези мерки са или едно към едно копие на нацистките закони и разпоредби от Нюрнберг 1935 или са малко или повече ограничени и проформа, както е в България и ... в неутрална Швейцария?

 Защо според нашия изследовател, не друг, а един от най-авторитетните изследователи на темата Хана Аренд пише следното: „през януари 1941 г., правителството ( на България– б.м.) се съгласява с въвежда­нето на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо.”

Да не мисли господин Аврамов, че Хана Аренд се е объркала като казва, че антиеврейското законодателство в България е „нелепо от нацистка гледна точка”?

И с каква цел е имало толкова много нелепи от нацистка гледна точка изключения в българския „Закон за защита на нацията” (ЗЗН), дали някой от нашите изследователи си дава сметка?

И каква е ролята на ЗЗН за спасяването на евреите в България?

 Всъщност, странно е, че един съвестен изследовател, занимаващ се с темата за въвеждането на антиеврейското законодателство в годините на Втората световна война, може да не е запознат с документите от съдебния процес срещу Айхман, където и този въпрос е обсъждан. Още повече, че целият процес срещу Айхман е публикуван и качен в интернет на английски език.

 Но явно потънал в това да убеди и самия себе си, авторът не е забелязал, че на всяка втора страница в изследването си противоречи и ... се самоопровергава поне относно „държавния антисемитизъм през 1940-1944”.

Но и на тази тема ще се спрем отделно.

 Едно нещо категорично не мога да приема. Не знам що за учен е човек, който си позволява в полза на една, меко казано, доста спорна теза да привежда като „доказателства” показания, изтръгнати насила от т.нар. „Народен съд”, който нито е „народен”, нито е съд. А е безсрамна и жестока саморазправа с политическия, стопанския и административен елит на България, извършен също по заповед на чужда държава. 

 (следва)

___________ 

¹ Румен Аврамов е доктор по икономика. Роден е през 1953 г. в Париж в семейството на Любен Аврамов, дипломат от времето на комунистическия режим в България. Работи в Икономическия институт при БАН в периода 1976-1990. През 1990-1991 е съветник на президента Желев по икономическите въпроси. Съосновател и зам.-председател от 1991 до 1994 на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към правителството. От 1995 г. е програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Член на управителния съвет на БНБ. Автор на икономически и исторически изследвания, между които „Стопанският XX век на България”. За повече информация виж автобиографично интервю с Румен Аврамов, публикувано в том първи на сборника „Историята, населена с хора”, ИК „Гутенберг”, София, 2005.

 

²Вж: Румен Аврамов. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 - 1944”  , Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2012

 

  Вж The News and Courier, 22 май 1961 и други американски вестници от същата дата: “Boris was a hero. He absolutely blocked Eichmann and protected Bulgaria's Jews."

 

 Вж, Държавният антисемитизъм 1940-1944, клуб Обектив, 27 септември 2012

 

Вж The Trial of Adolf Eichmann Session 47 (Part 3 of 8)

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional