Свободата днес и тук 17 Февруари 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ПРЕДИЗВИКАНИ ЗАПИСКИ (Нови фрагменти)

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иван Теофилов

1

Човешкият мозък е като машина на времето, безпроблемно отскачащ в миналото, крачещ в настоящето, прескачащ в бъдещето, като беглец във всевъзможни времена.

2

Задъхан, със сак през рамото, по стълби, ескаватори и коридори сред многолюдните тълпи на летище „Дьо Гол”, бързах да хвана влака от RER-В за Париж. И вглеждайки се мимоходом в задружно закрачилите непознати хора от какви ли не националности и раси, изведнъж съзрях най-талантливото абсурдно съчинение на живота.

    3

Само искренността прави творбата значима.
    

 4

Куриозното при Сервантес е, че след имиджът му на лаик до 60-годишна възраст с появата на „Дон Кихот” изведнъж от посредствен става велик писател, а още по куриозното  е, че неговият химеричен Идалго преодолява славата на романа и векове наред води свой, самостоятелен живот като  непреходен силует на човешкото достойнство и благородство.

        
         5

Архитекурата на Реформацията с високите островърхи кули, сводове и арки е наречена готика не защото готите са строили катедрали, а поради резките й форми, асоцииращи нашествията в италианските и френски градове на това войнствено германско пламе, населявало земите край река Долна Висла и остров Готвалд. С времето породеното от събитията саркастично название е изгубило живеца си и се е официализирало, както обикновено стават метаморфозите в човешката летопис.  


           
            6

  Сред туристическата навалица в Микена неволно се натъкнах на  нещо наистина необичайно.  Стъпил върху ниска основа на нащърбен зид  млад мургав слепец  със странно зареяно  лице и сламено сомбреро. Заслушан в разказа на екскурзовода непринудено реагираше само с движение на веждите и усмивки. Невиждайки руините, вероятно виждаше  Микена такава, каквато никой виждащ не виждаше. А може би и да е бил в XV век пр. Хр.?... Унесът му привличаше като магнит околните погледи. Някой бе питал откъде е. „От Богота, Колумбия...”, обяснявяше  екскурзоводът. От Колумбия? Чак от другия край на света (както и да се тълкува това) беше дошъл един слепец, за да види на място с душата си Микена...


           7

Винаги съм бил сторонник на енциклопедичния дух в изкуството, въпреки стриктно  поддържащото  му разделение в гилдии от тоталитарния режим. Общувал съм житейски и творчески с  изтъкнати режисьори, художници и  композитори, участвал съм в немалко съвместно осъществени проекти. Пък и навсякъде по  свeта е така. И в миналото у нас също. В есето  „Сладкарница „Цар освободител”  на  Константин Константинов, наред с атрактивните общувания и случки, нагледно е показан и  отворения обмен на идеи между творците на различните изкуства. И тази сладкарница не е ли един от феномените на българската култура?


8

Много пъти са ме питали ще изчезне ли книгата при наличието на компютъра и много пъти съм се опитвал да отговоря, но и аз съм се нуждаел  от отговор.  И го намерих при Умберто Еко – в един разбираемо сантиментален професионален възклик:”Новата електронна азбука ни приучава да познаваме света посредсвом бездушни формули:”Dir, heip, error 29, disk, copy” и пр. Какъв ужас в сравнение с „doice colore d orierental  zaffiro” – („На източен сапфир цветът прекрасен” – Данте. „Чистилище”).



            9

През януари 1971 г. Александър Геров е записал в дневника си: „Главата ме боли, тежко ми е… Хората от бръснарницата са щастливи и продавачите в гастронома и плод-зеленчука са щастливи. Дали пък  в невежеството да се състои социализмът?”
Болезнено проглеждане на един отвратен от режима комунист, какъвто е бил, подчинен на младежките си илюзии чист човек.
Но какво друго може да бъде освен невежество и простотия, мъченико Геров, невежество и простотия е и днешната им носталгия по социализма.


10

С Константин Павлов съм имал спорадични срещи през годините, но имаше един период...  някъде към средата на 70-те години, когато се виждахме често. Бяхме в компанията на артисти и кинаджии. Сбирките си правихме обикновено в дома на популярния навремето кинодокументалист Оскар Кръстанов. Апартаментът му беше на последния етаж в една от старите софийски кооперации на площад „Славейков”. Лудориите ни траеха до малките часове на нощта, а понякога и  до съмване. Стаите се разтваряха охотно и компанията се разпръсваше в шумотевица от гласове и безразборни шетания, сформираха се всякакви –  забавляващи се или активно спорещи групи, а някои се отдаваха на танци  в какафонията на надутия до пръсване магнитофон. Само когато се случваше някое събитие – забрана на книга, филм или постановка, заклеймяване на интелектуалци или излязло постановление за затягане или разпускане в културата, всички се скупчвахме в хола, за да разменим мнения и обсъдим положението. В началото Коста се държеше някак неадекватно в това атрактивно сборище. Някой случайно го беше довел и се чувстваше неловко в новата си среда. Щуреше поглед и не обелваше дума. Но с течение на времето, заговаряйки се с този, с онзи, той се отвори и почна да сипе обичайните си остроумия със специфичния ироничен фокус на думите, разгръщайки все по-волно простора на речниковия им обхват. И вече ярко се открояваше с високото си чело на обречен и  набразденото със ситни, променливи бръчици лице, ту от насмешлива ирония, ту от затаена горчивина от перманентно нанасяните му удари. И вече всички знаеха за данданиите около него и високо ценяха историята му. Беше за всички вече Константин Павлов.
            Впрочем само тези наши развлечения го разсейваха и оживяваха. Иначе бедстваше. Беше като сринат. Не го публикуваха, не му даваха работа и нощуваше канен-неканен, в който приятелски дом го свареше нощта. Това унизително положение го съсипваше. Всички в компанията упорито му търсеха квартира, телефонираха, разгласяваха на близки, познати; квартирният въпрос в столицата беше сложен, наемите  високи. Една сутрин Оскар ми се обади по телефона, беше се сдобил с адреса на някаква старица от хълмистата част на Лозенец, която давала стая под наем. Наемът бил минимален, но искала предплата за 3 месеца. Коста нямаше пукнат лев. Изтеглих заем от взаимоспомагателната каса на театъра и въпреки инатенето му, го склоних да отидем да я видим. Стаята се оказа нещо като по-широк килер без прозорец, с оскъдно пропусната светлина през остъклената горна част на вратата, гледаща към вестибюла. В сумрака й прозираха мрачно железните ажурни табли на старовремски креват. Спогледахме се окаяно. Той се поколеба известно време и с  въздишка изрече:”Ами...бива я”.
Бива я небива я, но от този ден  състоянието му се промени. Чу се дори, че старицата го одобрила и почнала да се грижи за него. И от ден на ден в сбирките ни ставаше все по-освободен и контактен. И от забавен интерпретатор на остроумия изведнъж придоби очарованието на неуморим разказвач на редки и респектиращи житейски  преживелици. Имаше вкус да смесва изисканото с уличното, да преплита световните проблеми и съжденията на древните философи  с мизерията на режима. Не беше черноглед: беше възпитал погледа си да вижда ясно, когато нещата почерняват. И затова стиховете му със своята полемичност и лингвистична изобретателност са като дяволски измайсторени актуални притчи, с репликираща мощ и отекващ драматизъм. Кинаджиите се тълпяха край него като край изпратен им от Провидението месия. Поглъщаха като опиум всяка негова дума. Бяха открили в него своя  търсен автор, а той в тях своята търсена среда. И взеха, че си го прибраха в Киноцентъра. И за да го защитят от нападки, го направиха член на Съюза на кинодейците, а той им се отблагодари с два силни, многопластови сценарии, с абсурдни и подтекстови визии, по които бяха създадени експерименталните филми „Чуй петела” и „Бяла магия”.  
През пролетта на 1979 година бяхме едновременно приети в СБП с типичните умишлено жегващи формулировки – той  като сценарист, аз като драматург.
След Промяната следях с интерес каскадата от стихове, ехтяща из страниците на „Литературен вестник” и новоизлезлите му книги, и разбирах еуфорията на новите поети, обявили го за доайен на завладелия ги постмодернизъм. Посетих премиерата на книгата му „Записки”  и се наредих на точещата се протяжно дълго опашка за автографи. Болестта му беше напреднала, беше загубил говора си и движенията му бяха затруднени. Когато му подадох книгата, той се извърна да види кой е следващия и, виждайки ме,  очите му измъчено просияха. Сведе се и дълго надписва книгата. Връщайки ми я, тутакси  я отворих на титулната страница. И изумях. Като дете от предучилищна възраст, с неравни печатни букви беше написал:”нА ИвАН оТ  К.”


           11
    
Натрапчивото влечение към величие и значимост на собствената си личност са най-характерните черти  в поведението и творчеството на N. Гигантоманията е неговото кредо.  Книжното тяло на всяка негова книга напоследък като размер, обем и шрифт са достатъчно доказателство затова. Ах, тези негови мемоари! Този могъщ миш-маш от фалш и лъжи, тези безбройни безсрамни измишльотини, тези неистово съчинени  фабули на всяка цена да оправдаят постъпките и делата му, да изместят слугинската му роля в  режима, без да се съобразяват, че тоталитарната преса е безпощаден архив на позмазвачеството и перченето му,  че  има живи очевидци на деянията му... ( Абе човече, отдаден на мемоарния си бяс, ЗАЩО , при това така гнусно изопачаваш фактите за гостуването си в бургаския театър през далечната 1959 г. и компрометиращия ти золум в бургаската ми квартира, та отгоре на всичко се самозабавляваш с тарикатски простотии, заблуждавайки читателите си  с  произволни тинтери-минтери словеса?). Ама че смелчак! Но безпардонните му словесни моралистични мъгли по днешната телевизия, фотографиите му  на библийски мъдрец в сегашните вестници, които непрекъснато се стараят да покажат новото му лице, все повече налагат позата му на откровен циник.



              12

Винаги съм искал да бъда човекопоклонник, но ме отчайва това нестихващо люпило от  невъзмутими мерзавци.

           13

Много от ситуациите, положенията, обстоятелствата и преживелиците с нас стават случайно, без случайността животът щеше да бъде посредствен и скучен.


              14

Богат е не който има много, а който се нуждае от малко.


           15

Забравата -  жестоката необходимост на живота.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional