Фрая Клир, сп. Либерален прегледПрез 1993 председателят на германската дясно-радикална партия на Републиканците, Франц Шьонхубер, попълни тъничката си откъм западен персонал партия с кадри от Изтока. Особено подходящ за целта му се струваше един професор, който преди това е бил дългогодишен член на ГЕСП (бившата Комунистическа партия в ГДР, бел. пр.) и ръководител на специалността социология към секцията по научен комунизъм в Университета Карл Маркс в Лайпциг. Същият този стана местен предводител на дяснорадикалните републиканци. През юни 1993 в Аугсбург те проведоха свой партиен конгрес, а заедно с него и един „акт на национално помирение“.
В съответствие с всичко това партийният шеф е възхитен от бившата ГДР. „ГДР е била много по-немска от Федералната република. Там е царяло усещане за семейство, а не тукашното общество на бутането с лакти“. Той разхвалва ту „добрата маршова стъпка“ на ГДР, ту тяхната „почти пълна свобода от чужденци“. Тези си възгледи Шьонхубер сподели с множество граждани на опърпаната ГДР, както и с множество социалистически другари.
При това Шьонхубер изглежда все още не беше разбрал напълно какво точно му носят тези другари от Изтока: един повече от четиридесет години грижливо поддържан антисемитизъм, както и желязна хватка за малцинството чужденци, на които беше позволено временно да остават в най-далечните ъгълчета на ГДР.
И то само защото, след като милиони граждани на ГДР бяха забягнали на Запад и в страната цареше постоянна липса на работна ръка, социалистическото ръководство беше решило към края на 70-те години, с тежко сърце, да пусне в страната определени контингенти виетнамци и мозамбиканци – съответно за по три години, след което те трябваше да бъдат изпратени обратно и заменени от други.
„Фиджитата“ обаче бяха настанявани в специални общежития, официалните хотели бяха им забранени. Те не можеха да напускат града без разрешение, в предприятията изпълняваха само неквалифицирана работа и на първо място не трябваше да научават дори и малко немски.
И преди всичко друго – а това е нещо, което изпълва с ликуване сърцето на всеки дяснорадикален – жените им се намираха под принуда за задължителни аборти. Дали е възможно да има някаква по-дяснорадикална от тази програма? Онези, които я практикуваха, днес играят ролята на леви. И веднага след падането на стената те започнаха да обвиняват Запада в упражняване на техните собствени гадости.
А десният радикализъм започна да се разпространява из Изтока без особени ограничения. След като през септември 1990 „Общият еврейски седмичник“ беше публикувал моето есе върху антисемитизма и ксенофобията на Изток, която бях написала още в най-тъмните ГДР-ски години, аз съм се оказала на осмо място в списъка на хората, които е трябвало да бъдат убити, както ми призна години по-късно един от хората, напуснали дяснорадикалните среди.[1] Бях описала какво се случва в нашата добре организирана среда от блоклайтери[2]още по времето, когато от ГФР нямаше и следа.
Писах за виетнамките и моята стара еврейска приятелка, Йохана, която беше открила да седи пред нея, в ролята на партиен секретар, нациста, който през 1935 я беше изнасилил и хвърлил в Елба, за да я удави. Писах за нашата малка антирасистка пиеса, която бях разучила през 1986 заедно с двама берлински младежи, и която беше възникнала от една немско-суданска връзка между студенти.
Оттук нататък момчетата растяха като „негри“ и „чернилки“, и в края на краищата трябваше да бъдат скрити в специална армейска част, за да могат да минат живи и здрави през националната армия. Тази малка пиеса също беше разучена по времето, в което защитната „антифашистка“ стена ни делеше от западните нацисти.
Пред очите ми все още е напълно жива онази нацистка орда, която през октомври 1987, с викове „Зиг Хайл!“ и „Евреите вън от немските църкви!“, беше атакувала съседната до нас църква и набола пънковете с гърла от счупени бутилки. Една година преди това пък бях събирала, заедно с още няколко приятели, подписи срещу планираното премахване на еврейското гробище Берлин-Вайсензее.
„Намираме се пред купчина развалини“, писах през 1990, „и трябва да направим равносметка – равносметката на едно неправдоподобно общество. През 1990 в градовете на ГДР цари климат на открито насилие“.
Малко преди това беше ми се наложило да бягам из влака на метрото по посока към кабината на ватмана, защото някакъв дивак с военни ботуши и бомбено яке беше ме разкрил като „еврейска путка“, заради тъмните ми коси. Почувствах се в сигурност едва когато стигнахме на западноберлинска земя. Никога не бих могла да очаквам, че някой източногермански полицай ще ме защити.
Политиката на властващите в ГДР социалисти беше хранителна почва за омразата срещу всичко, различаващо се от нормата. Така по улиците на ГДР човек никога не можеше да види бездомни хора – който не искаше да работи, набързо се оказваше зад решетки, като асоциален елемент, а там вече беше принуден да работи, срещу робско заплащане. За хората с увреждания не мислеше никой, а специализираните училища бяха по принцип чужда дума.
Почти веднага след падането на стената видях как отговорните социалистически другари започнаха да освиркват цялата тема за „Запада“, „ГФР“ и „капитализма“. Пропагандната им машина се въртеше толкова бързо в хода на годините, че днес изречения като „след падането на стената младежта изгуби всякакви корени“ са се превърнали в стандарт за цяла Германия, както и приказките за великолепните детски градини от ГДР. Което си е научено, то си е научено. В същото време другарите мутираха от ГЕСП към ПДС[3], а накрая – към медено-сладката партия Левицата.
Колко дълго време се съхраняват и възпроизвеждат дълбоко запечатаните поведенчески шаблони? Неприязънта на гражданите от ГДР беше отправена срещу всичко, което се различава от нормата – независимо дали това бяха ярките цветове в косите на пънковете, „негрите“ и „фиджитата“, хората с увреждания или просто такива, които са избрали да носят на главата си някаква по-необичайна шапка.
През 1993 бях на едно гражданско събрание в Кьопеник, по време на което жителите на едно от по-богатите предградия, Венденшлос, узнаха, че в скоро време близо до тях ще се изгради общежитие за босненски бегълци от войната. По онова време бившите жители на ГДР още не познаваха политическата коректност и така местният социален съвет беше изправен още от самото начало пред омразата на 300 кьопеникци. В началото всички крещяха безразборно едни през други, след което се установи единен тон: хората от бившето ГДР и без това вече живеели достатъчно зле. Те отказвали решително да допуснат близо до себе си тези „свине“ – имаха се пред вид бегълците. Две години по-късно в Бранденбург се събра половин село, за да подкрепя един младеж, който се канеше да подпали току-що завършеното там общежитие за бегълци. А ето и коментара на един от жителите: „По-добре отрано, преди вътре да са се настанили хора“. Колко време се съхраняват у човека подобни неща?
Днес мнозина бивши граждани на ГДР все още мислят по този начин. Но вече не са толкова прости да си го кажат открито. Езиците са се оттеглили назад, към личните сфери – там те достигат младежите по време на вечеря. С изречението „чужденците ни отнемат работните места“ са израснали множество деца от Изтока.
А също и с поведенчески стереотипи, които касаят далеч не само чужденците: също и тогава, когато някой е „ошамарил спазматика“ или е сритал бездомния, в домовете между Франкфурт на Одер и Магдебург, Росток и Гера, не се надига кой знае каква олелия. Вече двадесет години ни делят от прелома и все още не малко селища избират до 20% хора от НПД.[4]
От 90-те години насам водя в източногерманските училища дискусии по въпроси като диктатура и демокрация, толерантност и ксенофобия. Една от срещите, в техникума в Нойрупин, завърши с изречение, което вече бях слушала доста често, отправено към мен като колективно оплакване: „ние сме заобиколени от чужденци!“ Когато помолих онези около 60 ученици да покажат с вдигане на ръка, кой от присъстващите не е роден в Германия, не се вдигна нито една ръка.
Може би никой от младежите, с които се срещнах, не е участвал в расистки нападения. И все пак е неизбежен въпроса откъде идва това изкривяване на възприятието, кой подхранва тези ирационални чувства за прекомерно присъствие на чужденци?
Преди няколко месеца, по случай 50-ата годишнина от издигането на Стената, вестник „Младежки свят“ ни изненада с поразителна начална страница. На нея се виждаха мрачните лица на някакво бойно поделение от 1961: с оръжия пред гърдите, готови за бой, другарите блокират Бранденбургската врата.
А след това – специална благодарност за 28-те години съществуване на Стената! „Младежки свят“ е любимото издание на партията „Левицата“ и нейното подрастващо поколение. Не мога да си спомня някой от читателите на вестника да е протестирал или може би прекратил абонамента си, заради тази подигравка с жертвите на Стената.
Тази партия трябва да престане да лицемерничи и най-после да признае, че до голяма степен е подготвила почвата за десния радикализъм от Изтока. За нейните членове човешките животи са важни само тогава, когато могат да бъдат използвани политически. Впрочем, това също е част от една стара традиция от ГДР: също и през 1987 „Младежки свят“ писа за нападението в църквата Цион едва след като то беше широко оповестено на Запад.
Между другото, в онзи случай ние – борците за човешки права в ГДР – бяхме хвърлени в една и съща тенджера заедно с нацистите. Би било фатално да се отрича, че дори и при условията на ГДР имаше хора, за които думи като толерантност и гражданска смелост не бяха просто фрази. На Изток също имаше хора, които заставаха смело пред приютите за чужденци, присвивайки се под дъжда от камъни, когато от местните пазачи на реда наоколо не можеше да се види и следа.
Да, тези хора ги има, само че те са прекалено малко, за да могат да се противопоставят на духовната ограниченост и бруталност чрез просвещение и широка съпротива. Все още в почти пълна изолация, отделни свещеници, улични работници и хората от дребни граждански инициативи продължават да се борят срещу потайното злорадство и спиралата на мълчанието. Незначителният им брой указва и една друга причина за злополучната разпокъсаност в Изтока – десетилетното кръвопускане, напускането на страната от достойни за уважение и необходими авторитети.
Защото, по един почти съдбоносен начин, и до днес ние изживяваме отмъстителните последствия на факта, че сред онези три милиона прогонени граждани на ГДР, се намираше почти цялата ни критична интелигенция. Тук става дума за цели поколения изнесени навън хора. А от един назадничав, потискащ климат, разбира се бягат най-вече и по-интелигентните хора от следващите поколения.
Тук биха могли да бъдат изключително полезни онези хора от поколението на 68-те, които някога не са били сред възхвалителите на социалистическата диктатура. За да можем да разпространяваме дори и в най-затънтените провинциални гнезда, в източните младежки клубове и училища, онези основни ценности, като уважението към живота на други хора, ние имаме нужда от онези демократи, сред забягналите, които умеят да работят с млади хора.
Хората от поколението на 68-те, които днес седят в различни институции, трябва да помислят за това в кои международни проекти биха могли да ангажират „тъпанарите“ – да, именно тях. Днес ние с удоволствие критикуваме хората от 68-те. Но не за това, че са премълчавали съучастието и мълчанието на родителите си по времето на нацизма. Това е заслуга на онова поколение, която всички признават – и днес Изтокът също трябва да се възползва от нея.
Защото при нас нямаше такова нещо като 1968-ма. Нещо повече: немската вина от времето на войната беше категорично прехвърлена върху Запада, където, разбира се, бяха избягали всички нацисти, както учеше в училище всяко детенце от Изтока. Сега пък е ред на източногерманската история да бъде премълчавана. Онова, от което страда Изтокът, е историята, която си остава непреработената вече за втори път.
Източник
[1] Това не е голословно заявление. Един от най-големите политически скандали в Германия през последната година беше свързан с разкриването на добре организирана и отчасти подкрепяна от източногермански полицаи дяснорадикална терористична организация, която е провела серия от политически мотивирани убийства, в продължение на много години, без да бъде разкрита досега. Бел. пр.
[2] Блоклайтер е най-ниската организационна единица в системата на националсоциалистическата партия, ръководител на малка група, блок. Бел. пр.
[3] Партията на немския социализъм – наследниците на източногерманските комунисти. Бел. пр.
[4] Националдемократическа германска партия – другата голяма дяснорадикална партия в Германия. Бел. пр.
Фрая Клир (род. 1950) е немска авторка, ржисьорка и гражданска активистка от бившата ГДР.