Не постигнахме справедливост

Лъчезар Тошев

Даниела Горчева ми изпрати тази реч на Лъчезар Тошев с идеята евентуално да я споделя с приятелите на Свободата. Да - струва ми си, необходимо е - особено сега, когато дългата агония на партията, въплътила нашите мечти, е на път да приключи.

Е.С.

Уважаеми приятели,

Благодаря за поканата да говоря пред това събрание на темата за демократичното гражданство и правата и отговорностите, с които то е свързано.

Ние започнахме нашия преход към демократично общество през 1989 г. от един комунистически тоталитарен режим, извършил тежки престъпления срещу българския народ.

Очакването на всички, които тогава подкрепиха промените, беше тази тоталитарна система да бъде разградена, виновните за извършените престъпления да бъдат наказани, България да се присъедини към свободния свят, означаващо спазване на човешките права, изграждане на демократично общество с демократично избрани държавни институции, свобода на словото и печата (медиите), върховенство на закона, който да се прилага за всички и национално помирение.

Днес 23 години по-късно, можем да констатираме, че днес България вече не е същата. Страната има своята демокрация, правата на човека са гарантирани, членуваме като пълноправни членове в Съвета на Европа, НАТО, Европейския съюз, пътуваме свободно, отменено е задължителното жителство и пр. Частните предприятия вече са преобладаващи в нашата пазарна икономика. Днес се пътува свободно в чужбина. Провеждат се избори. Има свобода на словото. Българските представители заседават равноправно в Съвета на Европа, НАТО и органите на Европейския съюз.

Би трябвало да сме доволни от постигнатото…

Същевременно данните на социолозите сочат, че българският народ е един от най-неудовлетворените не само сред европейските народи, но и доста отвъд границите на Европа.

Това е причина да си зададем въпроса :

Защо това е така?

Моят отговор е – защото ние не постигнахме справедливост.

Извършителите на тежките престъпления от времето на комунизма не бяха наказани. Известно е, че лично Главният прокурор Иван Татарчев се яви лично като прокурор по делото за лагерите, искайки смъртни присъди за подсъдимите, извършили редица убийства на лагеристи, на които тогавашната комунистическа власт, не е потърсила отговорност.

Тогава смъртното наказание още не беше отменено и това беше най-тежкото съществуващо наказание, фигуриращо в Наказателния кодекс.

Съответно след отмяната на смъртното наказание, най-тежкото наказание в НК е доживотен затвор без право на замяна. Съдът трябваше да прецени вината и да наложи наказанието.

Малко известно е, че тогава Татарчев се яви лично по това дело, защото не е имало други прокурори, желаещи да пледират за наказанието на подсъдимите въпреки наличието на достатъчно доказателства за тяхната вина. След като делото все пак влезе в съда, се установи, че съдебните заседатели не се явяват по него и по десетината други знакови дела.

Една от свидетелките по това дело г-жа Надя Дункин беше убита по особено жесток начин, а убиецът и не беше открит.

През 2000г. тримата заедно със Светослав Лучников и Иван Н. Иванов внесохме в Народното събрание проект за избор на нови съдебни заседатели. Въпреки неистовата съпротива от БСП те бяха избрани от Народното събрание. Делата тръгнаха.

За съжаление през 2002г. делото за лагерите беше прекратено поради изтекла давност. Всички опити, в т.ч. и в 41 НС за премахване на давността за такива престъпления не намериха нужното мнозинство.

Междувременно почти всички от обвиняемите по делото починаха.

На някои от досиетата на жертвите, които днес са известни, може да се забележат зловещите инициали „ЗН” – „завръщането нежелателно”, поставени там от неизвестна нам престъпна ръка. И наистина повечето то тези лагеристи не са се завърнали никога!

Така справедливост не беше постигната и нашето общество констатира , че след престъплението не следва наказание. Това без съмнение разрушава обществения морал.

Не се постигна справедливост и по темата с изнесените капитали и задграничните дружества въпреки, че бяха намерени – след дълго издирване, достатъчно документи за да може едно разследване да даде резултат.

Мъчително, стъпка по стъпка, година след година, се приемаха текстовете в закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.

Депутатите от бившата комунистическа партия, обаче не се включиха в процеса на реабилитация. При гласуването на текстовете те или гласуваха против, или въздържали се, или отсъстваха от залата.

Приложението на закона се проведе бавно и в много случаи вместо извинение от държавата за незаконните репресии, резултатът беше допълнително унижение.

Така този закон, който трябваше да е крачка към националното помирение, не постигна целта си.

Подобна ситуация се получи и със закона за реституцията и с редица други закони, добре замислени, но лошо приложени.

И едва ли може да се каже, че приложението би могло да бъде по-добро, като имаме предвид, че изпълнителите на законите не бяха мотивирани да ги изпълняват.

Ето защо беше нужно за известен период да се извърши лустрация в България, чрез която да се даде шанс на демократизацията на страната.

За съжаление макар такива предложения да бяха правени многократно през изтеклите 23 години, те не успяха да се приложат (с изключение на Закона „Панев”, засягащ БАН и Висшите училища и университети).

Така например лустрационните текстове в Закона за Банките и кредитното дело, приет от Народното събрание, беше отменен от Конституционния съд. Лично аз смятам, че ако тези текстове не бяха отменени, банките в България нямаше да бъдат „изпомпани” в началото и средата на 90-те години и българският народ да бъде ограбен за пореден път.

Нека да подчертая, че макар и значителна, подкрепата за реформаторските сили на изборите през 1990 и 1991г., не беше такава, че да позволи комфорта на категорично провеждане на реформи.

Тук трябва да подчертая и политическата нелоялност на много от избраните народни представители с листата на СДС (в 36-тото Народно събрание такива бяха 28 от 110), които напуснаха синята фракция, а в определени случаи дори преминаха в лагера на противниците на реформите.

Отварянето на досиетата на комунистическите тайни служби, показа, че макар и не всички, но в много случаи тези лица са били свързани в миналото с репресивния апарат и са били в зависимост от него.

Така в нашето общество, въпреки успехите по няколкото стратегически първоначални цели на нашето развитие, остана впечатлението, че няма добри резултати и пътят напред изглежда неясен, а водачите неубедителни.

Разочарованието съответно доведе до отлив от подкрепа и още по-голяма невъзможност за постигане на справедливост.

Какво беше това, което липсваше в нашия 23 годишен преход?

Според мен, това беше липсата на ясна концепция за бъдещето.

Нямаше постигнат обществен консенсус по пътя, по който да вървим!

Едни искаха реформи, а други им се противопоставяха!

Липсваше обществен форум за диалог, където да се постигне съгласие по основните цели на нашата нация в бъдещето. Кръглата маса в началото на прехода постигна няколко важни цели, но не създаде цялостната концепция за бъдещето. Факт е, че Националното помирение не е постигнато и до днес.

То може да се постигне ако единодушно от всички се осъдят извършените престъпления и се отдаде почит на невинно пострадалите.

За целта обаче трябва да има съгласие по това кое е добро и кое е зло.

Тук виждам ключовата роля на религиите, които могат да допринесат за формиране на системата от ценности в нашето общество. Но и до днес нямаме механизъм, който да води към постигане на тази цел!

За съжаление виждаме остро противопоставяне на въвеждането на вероучение в училищата. Според мен е очевидно, че такова обучение би могло да бъде само от полза за бъдещото поколение.

Опасенията, че такова обучение ще доведе до индоктриниране на учениците и ще изостри религиозните различия се опровергава от един категоричен пример. Това е примерът със спасяването на българските евреи по времето на Холокоста. За тях се застъпват архиереи от Българската православна църква, въпреки религиозните, етнически и културни различия с преследваните евреи.

Друг пример е протеста на българските мюсюлмани от 24 до 29 декември 1989г. до Народното събрание – при Художествената академия, които искаха отмяната на т.нар. Възродителен процес. Отначало това бяха българи, а после и турци мюсюлмани. Тогава от Екогласност и Независимото дружество за защита правата на човека се организира приготвяне на горещи напитки (което ставаше на партера в СУ Св. Климент Охридски) и пренасянето им в термоси до протестиращите, които иначе в изключително студеното време биха измръзнали напълно. Тези които им подадохме ръка бяхме българи- християни! За нас празниците за Рождество Христово бяха важни, но не забравихме и хората, които имаха нужда от подкрепа в студеното време! Спомнете си притчата за добрия самарянин! Възродителният процес беше отменен на 29 декември 1989г.

Религията в случая създаваше система от ценности, които не разделяха, а обединяваха хората въпреки техните етнически и религиозни различия.

Устройството на обществото, което искаме да създадем, трябва да е резултат на консенсус, предшестван от широк обществен диалог на всички нива и без изолиране на каквито и да е обществени категории.

Какво означава демократично гражданство?

Съгласно дефиницията на Съвета на Европа, приета по инициатива на някогашният български посланик Светлозар Раев (дългогодишен емигрант в Германия и доктор по история на архитектурата от Университета в Ахен), на когото отдавам признание и почит днес, „Гражданин” означава не поданик, а личност, която е автономна, наясно е със своите права и отговорности в обществото, участваща в създаването на правила за организирането на обществения живот.

Тези граждани определят рамката, в която правата и свободите на всеки се упражняват, и където определянето на хората, които упражняват властта и контрола над тях принадлежи на всички други граждани.

След 7 години на дебати от 1992 до 7 май 1999г. Съветът на Европа въведе термина „отговорности”. Отговорностите се различават от задълженията, които са записани в законите. Те са морална категория, която се постига чрез възпитание и образование. Отговорностите са нещо твърде близко до разбиранията на християните, но те са както християнска, така и универсална ценност. Това означава да знаеш своите права и да ги упражняваш, да зачиташ правата на другите, да се притичваш на помощ, когато това е необходимо на някого, без да си задължен да го правиш по закон, да не си толерантен към нетолерантността, да отхвърляш всеки знак за ксенофобия, защото Бог е този, който е създал всички и независимо, че някои са българи, други евреи, турци или цигани, те имат един общ Отец. Следователно хората, независимо от техните различия, са братя!

Не може да обвиняваме Бог за това, че е създал другите етнически различни от теб и да ги мразиш за това! Това би било богоборство!

Когато игнорираш или изоставяш поради небрежност своите собствени права, както пише проф. Стефан Баламезов, това неусетно ще те превърне от гражданин в поданик. Днес много хора смятат, че това е отвлечена фантазия и не се интересуват от такива неща. Но макар и нематериално, именно създаването на демократично гражданство е най-важното, което ни прави от население – общност. То е, което превръща групата хора в нация.

Нацията не може и не трябва да нарушава правата на нито един човек.

Така би се нарушила социалната сплотеност.

Първоначално Джон Лок е нарекъл правата, произтичащи от човешкото качество „естествени права” – т.е. права произтичащи от факта, че си човек. Днес те се наричат „човешки права” и са всеобщи и неотменими.

Ако искаме права за себе си, трябва да сме готови да признаем същите права и на другите и да се противопоставяме на всеки опит тези права да се потъпкват - независимо, че може би в дадения момент това не ни засяга пряко. Ако не днес – утре същото потъпкване ще се случи и на нас.

Свидетели сме, че материалистичното мислене доведе обществото до остра духовна и морална криза. Големи групи хора се маргинализираха и са апатични към актуалните обществени процеси. Особено притесняващо е, че големи групи младежи – тези на които принадлежи бъдещето, са незаинтересовани от проблемите на обществото, достигайки не само до егоизъм, но и до егоцентризъм. Ценностната система на Петкан от романа „Робинзон Крузо” за добро и зло не трябва да се поощрява.

Само за да припомня, Петкан казва, че е лошо ако някой изяде Петкан, а добро е, когато Петкан изяде някого. Ако такава логика има в нечии глави днес това означава, че имаме проблем.

Има и хора, които се поддават на кампаниите на популистки и екстремистки партии. Тези партии не могат да решат никой от техните проблеми, но се възползват от неудовлетвореността им или подклаждат техните страхове. Също така много хора въпреки, че са в активна възраст очакват някой друг да реши проблемите, които имат.

Това означава, че обществото е болно и се нуждае от лечение.

Такова лекарство за обществото според мен е създаването на демократично гражданство, основано върху правата и отговорностите на гражданите.

Как можем да изградим демократично гражданство?

Много от вас знаят, че първоначалната цел на образованието е познанието – т.е. натрупването на знания.

Поради големия обем на информация, тази цел беше преформулирана в създаване на навици и умения за боравене с информацията, когато ни е нужна. Днес това вече е недостатъчно.

Образованието в глобализирания ни свят трябва да ни научи на умението да живеем заедно с другите. Това означава да познаваме и възприемаме по-добре другите, да избягваме конфликти и да създадем по-добра среда за индивида , за неговото развитие и успяване в нашето вече мултикултурно общество. Но всичко това първо трябва да мине през създаване на Форум за бъдещето, където в диалог да постигнем съгласие по въпросите, които строят пред нас.

Независимо от различните позиции, именно диалога може да възстанови нашата разпадаща се общност. Именно чрез диалога, можем да препотвърдим легитимността на моралните ценности. Затова ни трябва и легитимен форум където да провеждаме този диалог.

Нека накрая да припомня думите на Хораций, казани преди 2000 години:

„Напразни са законите, ако няма нрави!”

Quid leges sine moribus, vanae proficiunt!