ЕКЗИСТЕНЦИАЛИСТКАТА ВЕРСИЯ НА ЛАГЕРНИЯ ОПИТ В МЕМОАРИТЕ „ДРУГ СВЯТ“ НА ГУСТАВ ХЕРЛИНГ-ГРУДЖИНСКИ

 През 1951 в Лондон излизат лагерните мемоари на един от най-известните полски писатели в изгнание Густав Херлинг-Груджински под заглавие Друг свят. Съветски записки и се превръщат в едно от първите ярки свидетелства за съветските лагери 22 години преди появата на Солженициновия Архипелаг ГУЛАГ. След превода на английски в Лондон книгата претърпява три издания в Ню Йорк, преведена е на шведски, немски, италиански, испански, японски, френски.

Густав Херлинг-Груджински е роден на 20. май 1919 в Келце. След нахлуването на немските войски в Полша и поделянето на страната между Германия и Русия през септември 1939 Груджински става един от създателите и ръководител на нелегалната Полска Народна Независима Акция (ПЛАН). През март 1940 е арестуван от НКВД при Грудно в опит да премине в Литва. Попада в съветските лагери. Освободен е на 19. януяри 1942. Включва се към полска дивизия, разположена в Казахстан, а след това минава през Иран, за да достигне до Италия. Воюва в известната битка при Монте Касино. След войната остава в Рим, където дебютира с том литературни скици Живи и мъртви (1945). През 1946 пише цикъл от 8 новели върху спомените си от лагера под заглавие Студът на сърцето. През 1947 издава антологията В очите на писателите. В десетилетията на изгнание е постоянен сътрудник на легендарното емигрантско списание „Култура“, издавано от Йежи Гедройч в Париж. Публикуван е в родната си страна чак през 1988 с Кулата и други разкази, а през 1989 излиза на полски Друг свят.

Мемоарите на Груджински са интересни с по-особения поглед към преживения опит, който предлагат, в морето от лагерна литература за немските и съветските концентрационни лагери. В тези години абсурдът на лагерните изпитания за човечеството е анализиран във философски аспект от Хана Аренд в нейния блестящ трактат Тоталитаризмът (1951). Примо Леви е един от първите,  който разкрива ужаса в немските лагери в мемоарната си книга Нима това е човек (1947). Той запазва в спомените си вътрешния алегоричен сюжет за съхраняването на човешката същност в преизподнята на 20. век. В основата на сюжета и в личното преживяване на оцелелите стои религиозно-метафизическа гледна точка за света. В 60-те години на 19. век Записки от Мъртвия дом се превръщат в жанров образец за подобно изображение. По-късната лагерна проза влиза в явен или задочен диалог с романа на Достоевски като идеен резервоар, художествена матрица и компендиум от теми и мотиви, които са използвани не само от руските лагерни автори от 20. век, но и от полския писател Густав Херлинг-Груджински.

През 1951 се появява още една философска книга Разбунтуваният човек на Албер Камю, която доразвива идеите на писателя след прочутото есе Митът за Сизиф (1942), но същевременно представлява и остра критика срещу революцията и съветската диктатура. Друг свят изпъква с опита да се избегне религиозно-метафизическия прочит на преживяното и се доближава до екзистенциалистката гледна точка на Камю за абсурда, като също не спестява истината за ГУЛАГ чрез средствата на мемоарния жанр, което дава възможност за една по-задълбочена съпоставка между трите заглавия.

Груджински прочита два пъти Записки от Мъртвия дом в съветския лагер. Нарича книгата на Достоевски отровния извор, тя го грабва и понася по черната вълна към подземните лабиринти на вечната тъма. Прозрението, пред което се изправя е, че Мъртвият дом царува извън времето, сякаш от епохата на Достоевски до сталинска Русия времето е спряло. Опитва се да се съпротивлява срещу тази аналогия, но напразно, не само защото действителността потискащо я потвърждава, но защото мемоарите водят целенасочен диалог с текста Достоевски – епиграфи, преки цитати, алюзии, мотиви и персонажи. Художественият подход на Достоевски улавя незавършения драматичен спор на идеите pro и сontra за страданието, смисъла, бунта и спасението, който с дълбочината и притегателната сила може да смели в гениалната си мисловна центрофуга всеки жест, дръзнал да се съизмери чрез подобно сравнение.

Груджински е усещал това силно примамване, но е успял да намери своя опорна точка, която го насочва към екзистенциалистка версия на лагерния опит. Съществува ли трeти път отвъд pro и contra по въпросите за нихилизма и вярата, бунта и спасението, безкрайното им противопоставяне? Възможно ли е приемането на абсурда? Какъв е отговорът на по-късната епоха спрямо Записките и то след ужасяващото наследство на масовите изтребвания през войната, в немските и съветските концентрационни лагери?

В Разбунтуваният човек Камю анализира друга възможност отвъд привидно неизбежното залитане в едната идейна посока на противопоставянето. Още в Митът за Сизиф френският писател разсъждава за абсурдните стени на човешкото съществуване, които се изразяват в душевното състояние на вътрешно опустошение, прекъснало смисловата нишка на всекидневните действия на човека – първия знак за безсмислието. Човекът е сграбчен от страха, защото принадлежи на неумолимия ход на времето. В бунта на плътта се проявява първата форма на абсурда. Човекът и светът са скрепени един с друг само чрез омразата, която свързва съществата. Честността е в силата да погледнеш в лицето тези истини. Достигнал предел разумът трябва да направи преценка, да се изправи пред самоубийството или отговора. Абсурдът се крие в съпоставката между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света.

Самоубийството като изход е въплътено в съдбата на Кирилов в Бесове на Достоевски. Това е единият изход от бунта. Кирилов е абсурден герой, но в същото време се самоубива. За Камю романите на Достоевски поставят абсурдния въпрос и никой, както него, не е успял да придаде на абсурдния свят такова реално и мъчително обаяние. И все пак писателят прокарва разграничение – книгата поставя проблема за абсурда, но в същината си не е абсурдна творба.

Философското самоубийство е свързано с примирението, олицетворено от възгледите на Лев Шестов. Шестов обявява, че там, където няма изход за човешкия разсъдък, следва приемането на идеята за бога като избавление от илюзиите на разума. Според Камю така човек приема абсурда, но загубва съзнателната неудовлетвореност, постоянното отрицание, съпротивата.

Абсурдната свобода се състои в приемането на съдбата. Абсурдът трябва да се задържи пред погледа в светлината на съзнанието. Съзнателният бунт се съдържа в съживяването на абсурда и това е една от малкото силни философски позиции. Метафизическият бунт се разпростира в целия съзнателен опит на човека в постоянното сблъскване с неяснотата на съществуването в постигането на една невъзможна смисленост. И тук абсурдният човек не избира самоубийството, защото то разрешава абсурда, но представлява отстъпление. Съзнанието и бунтът са отрицание на отстъплението. Абсурдът представлява крайно самовглъбяване, непрестанно самотно усилие, отричане от самоубийството.

В по-късната си книга Разбунтуваният човек Камю изследва генезиса и развитието на нихилизма в превръщането на бунта в историческа революция, включително болшевишката от 1917 и наследилата я Сталинова диктатура. Това са двата нови аспекта, които разгръщат по-ранните концепти от известното есе от 1942, но и донасят острата критика на Сартр в „Ле Тан Модерн“ от август 1952, на левите интелектуалци, симпатизиращи на комунистическите тоталитарни експерименти. В тази си работа Камю добавя, че бунтът е дълбоко позитивен, че разбунтуваният човек се намира преди или след сакралното, че той може да не е атеист, но е богохулник. И тук писателят анализира персонажи на Достоевски, по специално образа на Иван Карамазов, и логиката на отказа от спасението във вярата. Драмата на Иван е в противопоставянето на принципа на справедливостта и на истината. Висшият принцип е този на справедливостта. След като вярата приема болката и се примирява с несправедливостта, тя бива отхвърлена от разбунтувания човек. Крайната форма на съвременния нихилизъм (по Достоевски) е теорията, че всичко е позволено щом няма добродетел и бог.

В „Бунт и революция“ много ясно е прокарана разликата между екзистенциалисткото разбиране за бунта и нихилистично-марксисткото превръщане на революцията в диктатура. Революцията, подчиняваща се на нихилизма, се обръща срещу разбунтуваното си начало. Абсолютната революция свежда човека до историческа сила, докато бунтът отказва да го третира като вещ и той да бъде просто включен в хода на историята. Революцията триумфира чрез своята полиция, процесите и заклеймяванията, униженият бунт се опитва да даде своята болка и надежда на човешката природа. Търсенето на бунта е единството на смисъла и човешкото начало, историческата революция дири тоталността.

Груджински е трябвало да улови тънката граница между доводите pro и contra, така задълбочено проиграни от Достоевски, базисна за философията на екзистенциализма при Камю. В Друг свят тече двупосочен междутекстов диалог на едновременно утвърждаване и отрицание на идеите/цитатите от текста Достоевски в търсене на трета екзистенциалистка версия за лагерната съдба.

За полския писател е кошмарна безсмислица в наше време човекът да бъде съден за това какво е сторил в нечовешки условия. Страданието на жертвите е извънредно – лицата са изкривени от болка и изсушени като пергамент, очите им гноясали, широко ококорени от глад, почти в безсъзнание. Неизбежно, както и в другите прочути следвоенни мемоари, абсурдът се изразява с езика на гротеската в духа на Дантевата образност. Бригадите от лагеристи са наречени опечалени кортежи от погребални сенки, носещи на гърбовете си своите собствени тленни останки. Виещите се колони припомнят пипала на черен октопод, чието чело се зъби в тъмнината към небето. В стила на автора умерено, но ефектно се появяват метафори с апокалиптична оцветеност. По повод нечовешките изтезания над Миша Костильов в съветското следствие, описани в глава „Ръка в огъня“, е използвано сравнение с хирургическо съчленяване на новия човек: мъчителят с трескава бързина изрязва сърцето, отстранява заразените части на мозъчната кора, променя движението на кръвта и свързва наново разкъсаните нерви. Човешкият организъм, разфасован на най-дребни парченца, е отново сглобен, но по друг начин.

Осмислянето на абсурда в лагерния ад минава първо през пласта на самонаблюдението как се променя личността на разказвача. Превъзпитаният от новите условия човек може да се опре на две неща: работата и състраданието. След седмици забелязва, че мотивацията да бъде състрадателен не се корени в безкористния повик на сърцето, а в егоистичната заповед на разума. Пределната степен на унижението предизвиква не състрадание, а отвращение. Страхът от смъртта във всичките му форми надделява – внезапното й вестяване в съня, смъртта на болните и беззащитни хора, страшната анонимност на незнайните гробове. Името Божие се преплита със спазматични ридания и пронизителни стонове. Сутрешната молитва се превръща в проклятие. Дори в условията на задаващото се освобождение отношенията между шестимата поляци, останали в лагера в Ерцево, сред които се намира и Груджински, са доминирани от самота, страх от предателство, подозрителност, затваряне, чувство за вина. В определени моменти се появява неизбежната мисъл за спасение чрез самоубийство. Някои затворници се превръщат в религиозни самоубийци. Те не вярват в задгробния живот, а търсят смъртта като най-висше благо, което единствено си заслужава да очакваш.

В ключовата глава „Възкръсване“ разказвачът променя вътрешния смисъл в познатия алегоричен сюжет от Записките за метаморфозата на човека в адските изпитания. Не християнската вяра, приемането на страданието и примирението-просветление характеризират възкръсването в Друг свят. Запазването на индивидуалността, откриването на самотата като пространство на свободата и личното осъзнаване, желязната дисциплина на разума да не се връща към спомените от свободния живот, осъзнаване на собственото нищожество пред огромните размери на вселената, разкъсаните връзки с другия, подчинени на омразата, са формите на екзистенциалисткия бунт в условията на извънредното зло, ако използваме определението на Хана Аренд. Боже, дари ме със самота, защото мразя хората – възкликва Груджински и допълва, че ако тази еуфория е нова мистика, то тя е една светотатствена религия.

Не като доброволно мъченичество заради надеждата да се живее, а като бунт на границата на човешките възможности за издръжливост, упорство и съпротива трябва да бъде тълкувана историята на Михаил Костильов в глава „Ръка в огъня“, попаднал в съветското следствие заради неверие в идеологията и мнимо членство в тайна организация в Морското училище през 1937 г. Разфасованият от насилието човек отказва да скърши гръбнака си като пречупена пръчка в парцалена кукла. Вцепененият от побой организъм повтаря машинално последните запомнени усилия на агонизиращото тяло. Колко сложен и непредвидим е човешкият организъм! Истина е, че в него съществува една определена граница на издръжливостта, но след преминаването й той трябва да се съобразява, както с падането духом, така и с неочаквания бунт, който е своеобразно обезболяване in extremis – удивява се писателят.

Декорите на следствието в зловещата машинария на насилието се сменят със сцени на симулирани нормални отношения между следовател и жертва – мнима приветливост от страна на мъчителя, придобивки от външния живот – кафе и цигари, лицемерна загриженост за здравето и раните. Часове за хранене, разбуждане, разпити и мъчения се разбъркват, за да досъсипят смазания затворник. Костильов не се признава за виновен, не избира самоубийството като еднократен акт на спасение. Поставя ръката си в огъня, поддържа раната и превръща ръката си в подпухнал чукан с олющена от изгарянията кожа, за да остане в лазарета. По-късно умира в страшни мъки след обливане в банята с вряла вода, без да дойде в съзнание. За Груджински той се превръща в символичен образ на човека, загубил последователно всичко, в което беше вярвал – с изкривено от болка лице и с ръка, пъхната в огъня като меч, който трябва да бъде закален.

На границата на последните сили се намира и самият автор в края на ноември 1941 в лагера в Ерцево. Въпреки амнистията за поляците, съгласно договора Шикорски-Майски от юли 1941, Груджински е задържан още шест месеца. Освен физическия глад се събужда и глад на въображението от безсъзнателните бълнувания, паническия страх от смъртта, изсъхването на тялото, откъсването на съзнанието от собствената личност. Груджински обявява гладна стачка и отказва да се признае за виновен по законите на съветското право като гражданин на приятелска държава след променените правни и политически обстоятелства.

Реакцията му изпъква спрямо религиозната гледна точка към страданието. В мемоарите поведението на руснаците - жертви в лагерите - е представено в два аспекта като примирение или мъчително осъзнаване на истината за руската съдба. Михаил Степанович възприема арестуването си за нещо естествено, покорността му е възпитана от преклонението пред властта и дисциплината на примерния гражданин. За разлика от него Наталия Лвовна, която снабдява автора със Записки от Мъртвия дом, се сблъсква с горчивата свобода да осъзнае истината, че времето между каторгата на Достоевски и съветските лагери е спряло и Русия се е превърнала в Мъртъв дом. Възкръсването е стремително връщане към независимостта на разума и чувствата в приемане на истината за собствената жестока съдба. Метафизическият бунт се превръща при Груджински в отчаяна съпротива за свобода и достойно оцеляване в лагера.

Писателят устоява в ада, създаден от други хора, но епилогът „Падането на Париж“ не оставя голяма надежда за спасението на човека. Започва с една мисъл на Достоевски, че трудно можем да си представим докъде може да се осакати човешката природа в Мъртвия дом. Завършва със сцената на неопростеното от повествователя предателство на евреина сънародник в неговата изповед насаме с автора при една среща в Рим през 1945. Така Друг свят предусеща дори със съвпадението на заглавията появата на новелата Падането (1956) на Албер Камю, която разкри сриването на буржоазния морал в „другия свят“ на разпада, отчуждението, абсурда.