Свободата днес и тук 16 Октомври 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Възвишената красота на езика - мисли по време на четенето на “Възвишение” от Милен Русков, подредени след това

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Златко Ангелов

Най-после да се намери някой, който да сложи нещата по местата им.  

         Нарочно започвам със заключението. Това е неочаквана книга, на която подхожда неочаквано ревю.

         Неочаквано е досещането, че изобщо такава книга може да се напише. Но веднъж започнал да я пише, на Русков сигурно му е станало ясно, че такава книга трябва да се напише. Трябва, в смисъл че българската литература сега неочаквано се дели на преди и след “Възвишение”. Изведнъж си даваш сметка каква дупка е съществувала в тъканта й преди. И какъв монолитен текст я запълва след.

         Лично аз започнах да я чета с предубеждение. За какво ми е този език, казвах си, който няма да ме обогати и който няма никога да употребя устно или писмено. За какво ми е тази хайдутска приказка, когато светът днес се пита какво идва след Фейсбук и ай-фон технологиите? С една дума, зачетох я като стихотворение: прочувствен етюд на поредния влюбен или страдащ индивид, който иска да ми съобщи в мерена реч колко любовта (към народа) и страданието (за народа) са важни. За него! А евентуално и за мен. Като читател, към стихотворенията нямаш ангажимент; можеш при първото отегчение да ги захвърлиш.

         И още едно признание. Пристъпих към “Възвишение” – какво тривиално заглавие на всичкото отгоре - отегчен и обезверен от растящия брой съвременни автори, които смятат своя живот за литературно значим и го описват многократно, дори без да скриват своя нарцисизъм.

         И ме удари гръм! Тътенът се чу отпърво издалеч, езикът зашумя и вятърът на изненадата ме събори – засрамен от предубежденията ми, потресен, възвишен – и целият дълбок смисъл на тази огромна българска метафора ме тресна, точно както когато облаците и земята сключат електрическата си верига през тялото ти. 

         Две качества отличават тази книга: музиката на езика и отсъствието на автора й.

         Езикът! Кой би могъл да си представи, че езикът, с който е започнало себеосъзнаването на българската нация - усвоен и употребен от Русков с ювелирна прецизност - може да звучи толкова красиво?

“Аз тъй мълча и слушам и какво си мисля хич даже не ща да казвам, че да не му разваля хатъра на момчето. Вуйка му Димитра ... Ти празнословец и вятърничний человек ако искаш да знайш що е, тряба с него да ся запознайш. Иначе тъй ще си биля умреш, без да разбереш какво е празнословец и вятърничний человек. Ти може да си мислиш, че знайш, но не знайш! Иди в Жеруна и речи: “Абе мене са ми неции люди рекли, че тук при вас имало някой си празнословец и вятърничний человек, що го вятър веел на бял кон кат’ бодил в поле, но кой ли ще е той?” – Не бой ся, абие при Асенчовий вуйчо щат те заведат, не мож’ пропусна. Но Асенчо го има за някое еллинское божество едва ли не. Вуйка ми Димитра, кай, това, вуйка ми Димитра онва. Малко просто момче е Асенчо. Но инак добро, и най-важно - има заложба. Само малко тряба да ся тъй ошмули и изпедепца, и ще стане същинский европец. Или най-малкото полу-европец. В секи случай не ще той остане прост жеруненский овчарин, за туй си аз чепиците залагам. И тъй от приказка на приказка не щеш ли ний стигнахме до Ичера. Отстрани се види Луда Камчия, тече реката, но замръзнала по бреговете на десетина стъпки навътре, а накрая на замръзналото ся види тънка ледена кора, прозрачна вече, а край нея и под нея водата тече.”

         И този сладкогласен разказ се лее без прекъсване, като се започне от “Извинение за неблагоприятност описания”, един кратък цитиран увод за високия смисъл на сладката реч, която, за да се разбере от “общиа народ” трябва да бъде употребявана “просто – толкова, колкото е возможно”, и се свърши със самоубийството на разказвача Гичо. Структурата на разказа е течна, без глави, заглавия и подзаглавия; тя следва извивките на пътя, по който вървят Гичо и Асенчо, и усукванията на мислите, които се въртят из главата на Гичо. Подчинена е на едно словесно тактуване, което повлича душата като бавна фолклорна песен в неравноделен ритъм. Неравноделни са и Гичовите мисли: ту дребни – ту извисени; ту прости – ту наукоподобни; ту смешни – ту трагични; ту в полза на личната изгода - ту с вяра в народното дело.

         Езикът на “Възвишение” покорява с красотата си. Но това е само първото ниво: онова, на което езикът те приковава към текста и не искаш никога да свърши. По-значително е дълбокото, метафорично значение на красивия език. Красотата, забравен идеал в постомодерната демократизация – фактически погрозняване – на изкуствата, тук е сякаш възстановена в нейните класически, Платонови измерения: да неутрализира страданието (да изкупва неизбежната греховност на човешката природа), да прибавя към него духовност и по този начин да служи като морална мярка. Красотата придава достоверност на съдържанието. Книгата зазвучава като метафора на българския национален характер.

         И този красив език излиза от устата на Гичо – не изпод перото му. Човек забравя, че в действителност не Гичо говори, а Милен Русков е създавал този текст на компютъра си. Авторът се е отделил от героя си в едно стигащо до съвършенство отсъствие от текста. Гичо не е алтер его на Русков.

         Това е постижение на тази книга, което автоматично я нарежда в класиката. Гичо от Котел е българският аналог на Дон Кихот от Ла Манча: възторжен с мярка, по български скептичен, лишен от лудост, да не говорим за наивност, полу-грамотен, полу-смел, здраво-разумен, оцеляващ, безцелен, средно-статистически случаен революционер. И все пак накрая, преди да си тегли куршума, молитвата му е Господ да го “возвиси”.       

         Гичо тръгва от Котел заедно със своя български Санчо Панса, Асенчо, за да се присъединят в Гложенския манастир към “юнаците” на Димитър Общи, който планира обира в Арабаконашкия проход, за да набави пари за “револуцията”. Вместо на коне, пътуват с каруца, теглена от стара кранта, кръстена от тях Дядо Юван. Пътуват бавно през Балкана до обира и след него, докато Гичо намери своята безполезна смърт, постоянно удивен от чревоугодството си, от природните красоти и от метафизиката на “револуцията”. Асенчо, естествено, го няма, уж случайно, на “високото возвишение”, където юнаците загиват от турски или свой куршум. На това възвишение

“... гледам, ... че гората ся разделила на два цвята, по-светло и по-тъмно зелена, и не мога да разбера дали там ся смесват дъбове и букове и затуй гората изглежда разноцветна, или изглежда така зарад сенките на облаците, кои падат върху нея. Бая ся зачудих. И тогава забелязах, че и дърветата са различни, и сянката пада върху тях. И двете съвпадат! Сянката пада почти точно там, където са и по-тъмните дървета. Съвпадение, едва-едва отместено в края, иначе не би го и различил! И не на някое си голямо обло или право парче, ами извито така в причудлива линия по баира! Викам си: Туй не може да бъде! Не, туй не може да бъде! Туй, рекох си, е знак! Знак от боговете и от Съдбата съща – за нещо си. Но за що? Ей ту ся не разбира.”

         Гичо е самоук философ и наблюдател на живота, който подкрепя своите разсъждения с цитати от Рибния Буквар и от текстовете на своя кумир Г. С. Раковски. Неговото единствено писмено постижение е писмото, което най-сетне решава да напише до Каравелов, за когото “има едно на ум, но туй не е времето чиляк да проявява честнот и да показва, че има едно на ум, ами ся тия работи правят по определен един начин, ако може да е по-вълнуващо и по-художествено, и трогателно тъй.” Целта на Гичо е, въпреки че не вярва на просветителските идеи на Каравелов, да му покаже по лицемерен начин, че все пак оценява неговия вестник: “ ... Да знаете, брате, че наши българи с ръкоплескание четат вашта “Свобода” навред по Българско. А то е въистина трогателно позорище да гледа човек старци с бели бради и даже селци да приубъртат вестника ви ту от тук, ту от там и да го непрекъснато цалуват, благославяйки оная ръка, коя го е писала. Излишно е да кажиме, че нямаме покой да изчетеме сичките бройове. Да знайте и да ся възмъжавате, че сие почтенийт ваш самий патриотический вестник “Свобода” ще го прочитаме всегда като топлия хляб. ... Група български юнаци, в Балкана понастоящем находящи ся.”

         Образът на Гичо предстои да бъде анализиран и изучаван като синтез на най-устойчивите черти на националния ни характер: лицемерието; келепирджийството; предимството на личното оцеляване пред общественото; живеенето на тихо, в златната среда, от където не се ражда нито една голяма обединяваща идея, или, ако се роди, тя плаши със съдържащото се в нея предписание за голяма промяна и поради това увяхва, неполивана от мнозинството; в същото време чувствителност, състрадателност, доброта и човечност, съчетани с половинчата ангажираност в общото дело – половинчатост, която обрича делото на провал. В края на “Възвишение” юнаците, които шетат из гората, подценяват силата на редовната турска потеря и се оставят по най-безсмислен начин да бъдат убити.

         Малко преди това обаче Гичо, запленен от слънчевото септемврийско спокойствие полегнало над планината, разсъждава за най-важните неща:

“Чудиш ся: какъв е смисълът на сичко туй, което виждаш окол’ теб да става, па и на туй, кое ти сам правиш? Какъв? ... От Балкана туй ся види ясно: Брате, человеческий свят е като кръпка връз телото на земята. Хора са малко излишни. Нищо няма никакъв смисъл. И не защото накрая фърляш топа и сичко, за кое си ся трудил и старал, кое си обичал и мразил, и прочия, вече е без значение, барем за теб. Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. ... Пък и тая револуция, с коя сме ся ний зафанали юначно – какъв е нейний един смисъл? Свобода народа? Какво та той интересува? Никой ся не интересува от народа, а и народ ся не интересува от никого. ... Народа го измисли мой велик съгражданин Раковски, мене ако питаш, или поне български народ го той измисли. И бача ти Паисия преди това. Десетина души да са тез, кои измислиха българский народ. Хайде двайсет. Сто да са. Но туй си е измислица, мечтайност, или пък е грешка. Ей на, язик, на кой пиша, е българский язик, криво-ляво и той съществува – на, чети, ако ти е кеф; ей туй на е българский язик, туй е истина неоспорима. ... Български язик има, но български народ няма.”

         Какво би се променило ако книгата беше назована “Възвишаване” вместо “Възвишение”? Възвишаване дори резонира по-добре с избрания от автора език. А възвишение може да означава и издигнатина на земята, не само издигане в очите на морала и историята. Оценката несъмнено зависи от личния прочит. В моя прочит Русков е вложил в тази книга адекватна доза ирония, а тъкмо амбивалентността на думата “възвишение”, в която отсъства времевото измерение – напротив, възвишаването е процес в движение, незавършен – предава тази ирония по най-тънък начин. Възвишението е свършило, героят е паднал убит на възвишението, но дали се е възвишил в очите на читателя остава открит въпрос, който би трябвало да не ни дава мира. Дори предпочитанието на звука “ш” вместо “с” – възвисяване със “с” е модерната дума – демонстрира невероятно тънкия усет на автора за семантиката на българския език.  

         Как щеше да ни изглежда Гичо, ако Русков го беше кръстил, да речем, Велимир? Ами щеше да отслабне иронията. Нямаше да се подскаже негероичността на този обикновен котленец, който няма самосъзнанието че “прави история”, но има неизтощимо любопитство към света. Човек с името Гичо не може да бъде мъченик, колкото и обстоятелствата на неговия живот и гибел да подтикват към такова заключение. Гичо и падежната форма Гича са изящна словесна характеристика на българина, който върви подир историята, леко смутен от това, че тя го взема сериозно; има мнение за хората с полюсни характери, но не иска да им подражава и, най-сетне, усеща, че интелектуалните му способности надвишават тези на другарите му, но не иска да ги употреби за действия.

         Патриот ли е този Гичо или не? – това е въпросът, който “Възвишение” задава, но на който, като всеки голям роман, не отговаря. Оставя на нас да търсим отговора или отговорите.

         Въпросът, който има недвусмислен отговор, е къде в йерархията на литературните ценности стои романа “Възвишение”. Високо? Да, но ако останем само с това прилагателно, все едно, че не сме казали нищо. Немалко български писатели и техните книги стоят високо.

         Романът “Възвишение” стои отделно.

         Преди всичко, настоявам на това, че е роман – въпреки безспорните стилови и структурни отклонения от жанровия канон. Но ако, както е според Кундера, първите романи – основополагащи жанра - в световната литература са написани от Рабле, Сервантес и Стърн, не е ли по аналогия първият роман в българската литература написан от Милен Русков? Написан е 150 години след времето, когато е трябвало някой да го напише, но слава богу, появи се! Всички сме наясно, че българската история и съпътстващата я писмена култура, са прекъсвани многократно, насечени са на парчета, между които има огромни отрязъци празно време. Тяхното запълване, доколкото е възможно, е и патриотичен дълг, и културно мъченичество. Например, езикът на романа, въпреки плахите надежди на Русков, го прави непреводим на чужди езици.

         Този роман, обаче, ще изпълнява своята народообединяваща функция тепърва. Чудото на неговата съвременност – пост-модерност, ако щете – се състои в това, че ние можем да прочетем един възрожденски роман за българския характер със знанието и чувствителността на хора от 21 век. Внезапно сме получили подарък: сякаш книга за нас, за това какви сме били и какво от онова, което сме били, все още ни е присъщо, е била намерена от един културен археолог на най-непосещавания рафт в някоя стара библиотека, предстояща за събаряне, и той ни я поднася с извинението, че нейните граматически и правописни стандарти не отговарят на днешните.

         В този смисъл Милен Русков слага ред в историята на нашата литература. Но той – дали го съзнава или не само той би могъл да каже – въвежда порядък и по въпроса за формата и съдържанието. Не в баналния теоретичен смисъл, обаче. Работейки върху и със своята техника, той извайва от българския език онова съвършенство, което може да придаде универсалност и метафорична сила на всяко съдържание. Той пише така както, да речем, Бах в упражненията за своите ученици, които днес имат съответни жанрови имена,  е употребявал математическия език на музиката, стопявайки егото си в него. Когато четем Възвишение, ние преживяваме само красотата на езика и драматизма на сюжета без да се сещаме кой и как ги е сътворил.

         Да се стопиш, да изчезнеш в своето благоговение пред занаята – едва ли има по-голямо постижение за един човек на изкуството! Красотата на езика е възвишение на писателя. Тя изкупва творческите му страдания и гарантира, че името му ще се помни.
        


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional