Владимир Буковски на 70: "...И няма да имате оправдание, че не сте знаели"

По ирония на съдбата в деня на създаването на СССР - 30 декември, преди 70 години се е родил Владимир Буковски, един от най-системните му критици, световно известен съветски дисидент, автор на бестселъри, превеждани на много езици. Предлагаме ви статията за него от Ксения Голубович в московския вестник "Новая газета".

"Имам биологична несъвместимост със съветската власт", казва Буковски в едно от многобройните си интервюта. И наистина, от много дисиденти той се отличава именно не със социална, не с културна, а с един вид народна, почти физическа нелюбов към тоталитаризма, към заповедите, към заиграването с властта.

Може ли отделно взет човек да извие врата на цяла една система? Солженицин е един от примерите за това как прозвучало навреме и точно премерено слово е способно да разтърси всеобщото благодушие, да измени представите за страната, да застави много поколения, отгледани в точно определен тип идеали, да се разделят с илюзиите си.

Буковски е вторият такъв пример. Той се появи тогава, когато сталинският терор вече бе обявен извън закона, когато изглеждаше, че "тоталитаризмът" няма за какво да бъде упрекван. СССР вече търгуваше със Запада, успешно се бореше за мир и бе способен да разговаря с всяка европейска страна на езика на "правата на човека" и "общочовешките ценности"... Никакви тотални арести, никаква кървава драма.

Как да се покаже и докаже, че в действителност този строй не се е променил, че отвътре си е останал същият? Как да се изобразят тези кръгове на ада, които са готови да се отворят пред всеки, който дори за малко напусне очертаната му територия на компромиса? Отговорът е един и същ - трябва да си готов да влезеш в ада. И Буковски го направи.

Именно той стана човекът, който ще разкаже за новия способ на борба с инакомислещите - за наказателните психиатрии, при това ще го направи така, че СССР да не може да се отърве с общи фрази и да бъде изключен от всички международни психиатрични организации. Именно неговата съдба, неговата страшна цена за непокорността - арести, затвор, разпити, психоклиники, отново затвор - ще стане тази "Голяма история", която светът ще следи.

Един човек от нулата ще се извиси до "международна известност", ще стане "министърът на външните работи", говорител на дисидентското движение - харизматичен млад герой, човек, способен за разговаря със света на понятния му език. При това Буковски нито за секунда не си позволи да стане жертва на системата. "Моето образование е библиотеката на затвора "Лефортово", казваше той. В затвора Буковски много чете и учи езици, а освен това се научава да привлича на своя страна охраната, да организира затворнически бунтове, да спасява хора отвън, докато е в килията, да спасява хора в затвора, когато е на свобода.

Той ще се научи да говори с криминалните престъпници така, че те ще започнат да помагат на политическите. За него те ще кажат прочутата фраза "Не го закачайте. Всички ние сме тук заради нашите дела, а той - заради общите" - повратен израз в историята на отношенията между света на престъпленията и света на инакомислието.

Вероятно няма социален слой, обществен диалект или тип от нашата страна, който Буковски да не е изучил внимателно и целенасочено (за което, както той самият разказва, много помогнал руският затвор - мястото, където всеки се среща с всеки).

Буковски се бореше със системата и я познаваше добре, дори отлично - толкова добре, че системата никога не успя да го убеди в своята "реалност". Далеч преди всякакви футурологични романи, а може би успоредно с тях, Буковски вече знаеше, че системата изгражда убедителна фасада и изисква вяра от зависимото население, отдаващо свободата си в замяна на поне някакви гаранции за сигурност.

В действителност всичко бе съвършено различно. И никой не може да спре свободния човек да търси и прокарва своите пътища за извеждане на останалите към свободата. А Буковски буквално извеждаше - спасяваше тези, които изглеждаше невъзможно да бъдат спасени. Всеки път атакуваше в най-болезнената точка на системата, която отново и отново се оказваше безсилна да направи каквото и да било с него - дори смъртта му би била доказателство за правотата му. След откровенията на ХХ конгрес на КПСС, убедили го, че тук всички лъжат (тогава той е едва на 14 години - бел. ред), Буковски изгражда целия си живот като съдебен процес, който той води сам и в който е едновременно и прокурор, и свидетел.
"Ще правим всичко открито и вие никога повече няма да можете да кажете, че е имало неща, за които не сте знаели", казваше той на системата и на хората. И накрая, подобно на компютър, изчислил всички варианти, системата отговори: Буковски трябва да бъде "пуснат".

В добилите световна известност спомени "И се завръща вятърът" (1978) той разказва историята на един ден - може би най-безумният и най-невероятният в живота му - денят, когато го разменят срещу председателя на чилийската компартия Луис Корвалан. Тогава директно от килията във Владимирския затвор Буковски попада в Цюрих. На 34 години. "Размениха хулиган срещу Луис Корвалан", се пееше в една популярна навремето частушка, съчинена в Париж от друг непокорен - Вадим Делоне.

Несъмнено една от огромните заслуги на Владимир Буковски е, че той успя чрез словото да разкрие истината за системата, да е пренесе през всички граници и рубежи. Варлаам Шаламов, който вечно е спорил със Солженицин, изучава американска проза, за да преведе на читателя опита си от Колима, защото смятал, че в цялата руска проза няма художествени средства да предадат случващото се в лагерите. Буковски по същия начин успява да намери художествени средства, да създаде най-убедителното свидетелство за живота в СССР и го прави толкова точно и умело, че от книгите му се интересуват и у дома, и в чужбина.

Той познаваше системата толкова добре ,че можеше само с няколко щриха да опише как тя продава себе си на населението, а след като поживя на Запад, осъзна и защо тези благодушни социалистически образи толкова много се котират и в останалия свят. Негов е блестящият световен бестселър "Писмата на руския пътешественик" (1980) - за живота след това, за живота "там". Именно "там" той отново започна борба, хирургически точно намирайки тези болезнени точки на вече световната система на вещите, в които трябва да се удря, да се организират кампании, да се спасяват хора в Родината, да се правят известни факти, които не подлежат на разгласяване, които се премълчават.

Той се среща с Роналд Рейгън и го консултира, събеседник е на Маргарет Тачър... едно момче от комуналните жилища в пресечките на "Арбат". Един журналист му казва със сарказъм: "С вашия опит - организации, нелегална дейност, работа с хора - вие сте напълно квалифициран да станете шеф на тайната полиция." Или майстор на идеологията и контраидеологията. А Александър Литвиненко (Буковски разказва през смях, че бившите кагебисти непрекъснато идват при него на някакво поклонение, за да им прости нещо) казваше, че към случая "Буковски" в тайната полиция се отнасят по особен начин.

Буковски е човек, когото системата не успя да прекърши на нито едно от нивата си, не можа да се хване за нито една слабост. Той беше онзи страховит Враг, от който тя се боеше - той беше този, който я приемаше на сериозно. "Аз съм най-страшната сила на империализма", пародираше той съветските лозунги.

Буковски ни изпревари (или почти всички от нас) именно със скоростта, която вдигна в процеса на осмисляне на случилото се с нас след "разпадането на системата" и какво ни предстои да се случи. "Много предсказания се сбъднаха" - отбелязва печално той в книгата си "Московският процес", посветена на 80-те и 90-те години - най-важните повратни времена на избор и решения в постсъветска Русия, в които всъщност системата не се промени. Имало е шанс за промяна (и Буковски посочва кога и в какво), но в крайна сметка (въпреки фасадните "радикални промени", които всъщност отдавна са подготвяни в недрата на КГБ и "международния отдел на ЦК") всичко продължи по старому.

Възможно е събитията от 2012 г. - хората, излезли на демонстрации с бели лентички, протестните групи, новите имена и гласове (които вече звучат доста по-различно от преди) - да са все хора, постепенно достигащи тези брегове, където най-накрая могат да се срещнат с Владимир Буковски. С отшелника, живеещ в Кеймбридж, който и днес продължава да е в потока на събитията. С човека, чието име безусловно е авторитетно дори за критиците му.

70 години не е обобщаване на изводите от миналото, това е обещание за бъдещи срещи.

Защото когато те се състоят, отново ще можем да подадем ръка на онези до нас, които бяха граждани, на активния им протест, на стремежа им към промени, на търпението им, на удивителната им способност да живеят. Ще възстановим историческата връзка с онези, които винаги - не само на чехите през 1968 г., но и днес - са казвали едно и също: "За вашата и за нашата свобода!"