ЩЕ СЕ СЛУЧИ, ЗНАМ...

Цанко Серафимов

МЯСТО

Потръпвам при звъна на меден чан;

примирам от дъха на бор пирински.

Начало буйно и последен стан

за мен е този земен кът, единствен.

Роди се тука мойта жал човешка

и неспособността да мразя някой.

Със обичта си може би съм смешен?!...

Оставам роб на майчиното мляко

и на кръвта с погребаната слава...

Със теб се сливам, Земьо, тук оставам...

СВЕЧЕРЯВАНЕ

И пак се люшна старият хамак,

завързан между Пирин и Родопа –

последен полъх след последен мах

и той смълчан и клет потъна в гроба...

Над него близките ридаха вкупом –

и със сълзи, и без сълзи, - а сетне

подири всеки своята хралупа,

подвластен на живота си суетен...

До здрач самичък – като грозна врана –

на хълма само лудият остана...

КОРАБЪТ

Умряха Гавраил, Илия, Нако...

Олекна сякаш корабът-живот.

А вятър бие все така напряко –

на палубата вия като скот...

И няма кой риданието мое

да утеши в това крушение.

Навярно ще изтлея бавно в зноя

на болката, учуден и винен

защо със кораба се нося сам

без цел и без посоката да знам...

ТИШИНА

Все повече не искам да говоря.

Сънувам, че в земята съм се вкопчил

и като яворов вековен корен

сълзите хладни на недрата точа.

И с тях очите слепи аз умивам,

а те усмихнати се вглеждат в мене –

надежда нова в блясъка откривам.

Самотните са винаги смирени,

защото разпознават своя шанс

и в тишината болката тешат...

НОЕМВРИ

Валяло е нощес и върховете

пак се събудиха с мустаци сиви.

Не съм увяхнало пиринско цвете –

край мен все още бродят самодиви...

И ето ме с фиданка във ръка

и с нова, със безкористна надежда –

във топлата кошутина лъка

със трепет аз дълбоко се навеждам

дърво да посадя, макар да зная,

че сянката му няма да позная...

СПОМЕНИ

Натрупаха се цели планини

и хоризонтът идва все по-близо –

души ме тази близост. Светлина

ми трябва и живот без злоба, низост...

Но за каквото и да си помисля,

нахлуват ветрове студени, зли...

Затуй не искам вече да прелиствам

годините – че споменът боли...

Мигът е бременен със минало.

Върти се шареното колело...

ТИРАНЪТ

А той отново бие барабана,

подскачат ударите във кръвта –

над мене издевателства тиранът,

щастлив от сладостите на гнета...

И вярва, че със сила завладява

екватора на моето сърце.

Но всъщност волята ми той калява

и аз надборвам мъките-овце.

Ей, виж – побягна сам тиранът гузен,

измамна бодрост на врата нахлузил.

НЕВИДИМ

Ако от някаква трибуна жалка

ме видите да махам със ръка;

ако с костюм излъскан, горд, нахакан

суетност лигава пред вас тъка,

навярно няма да съм аз това.

Търсете ме във схлупените хижи,

в неизречени на глас слова,

в очите на обречени на грижи...

Ше ме намерите в дъха на цвете,

приспало бурите на вековете.

ВЪРБА

Разчорли вятърът косите руси

и погледа отчаян скри от мен –

до ствола й момиче в кротък унес

очаква с трепет момък устремен.

Но той не идва, той е безразличен

и бурята не го довя насила.

С тъга тя името му нежно срича

и моли Бог за помощ и закрила.

Върбата само болката усети

и клони спусна – там сълза засвети...

БОТЕВ

/молитва/

Не ме упреквай, Божий ми поете,

че падам слаб пред твоя образ скъп.

Аз обещавам – до дъха си сетен

на сляпата ти вяра ще съм стълб.

Не ме жали, че мен мори ме срам,

че горд съм още с гузната си съвест...

Ще се пречистя в тайнствения храм

на твойта смърт. Ех, прошката е късна...

Мълча пред твоя обелиск студен,

а капещата кръв потъва в мен...

КАМЪК

И аз си нося своя камък тежък,

но не да ви замервам с него подло

със сключени от зла омраза вежди,

а ураган когато ни споходи

да съм непоклатим на свойто място.

Но няма ли във някой ден зловещ

със тази тежест на гърба, със трясък,

в прегръдка смъртна да ме позове

на битието гълтащата бездна?...

Не, аз съм камък – за темел потребен!...

ПОГЛЕД

Не се плаши от погледа ми ти,

макар че мракът на нощта извира

от будните клепачи и крещи,

огласяйки с мълчание всемира...

Очите си със длани не закривай,

когато радост в погледа ми свети,

макар че във душата болка дива

ме удря със вълната си девета...

И мрак, и светлина в едно събирам –

пулсирам в тях и в тях умирам...

ВЕЗНИ

Стремя се във живота си да пазя

разумно равновесие и аз,

макар със разум и душа да мразя

на всеки ред барутената власт.

Държа в ръце везните меродавни

и чакам тяхната присъда точна.

А мерят те с бездушност хладна, равна

как мойта кръв от гняв клокочи:

че пак стрелката подло се навежда

и на лъжата тя поклон отрежда...

СЛЕД ПЛАДНЕ

А тази сутрин се събудих ведър,

забравил за терзанията нощни;

очаквам и денят да бъде щедър

и черните ми мисли да разроши.

И ето: планове красиви зреят,

издигам кули от илюзии;

подготвям се да тръшна даже змея,

отдавна който все към мен пълзи...

Но пладне мина, облак чер се вижда –

и страховете пак със гръм прииждат...

ЩЕ СЕ СЛУЧИ, ЗНАМ...

Към мен животът не е много щедър,

дори свиреп просъсква със коса

и тъй смразява той лицето бледо...

Аз тая участ в гроб ще отнеса...

Но не унивам, пъча рамене –

така спасявам огъня в душата,

на поривите буйните коне.

Но идва ден, когато в свойта шатра,

в очите с хлад, смъртта ще ме покани...

Ще звънне жално селската камбана...