“НАД ВСИЧКО СТОИ КУЛТУРАТА”

1.

 

Човек избира себе си, човешката си участ. Но често изборът му е погрешен. А понякога се отказва да избира, не иска да решава. “Вместо да вземем решение, – пише Ясперс - ние се люшкаме и лутаме из живота, свързваме едното с другото и съвсем не признаваме това за необходимо противоречие. Тази нерешеност е злото. Човек се пробужда едва когато различи доброто от злото. Той става себе си, когато е решил в каква посока ще поемат неговите дела. Всички ние трябва постоянно да отвоюваме себе си от нерешеността”. А Еманюел Муние казва: ”Толкова силен и всеобщ е уклонът към неавтентичния живот, че да ставащ съществуващ значи да вървиш към изключението”.

            Изборът е форма на несъгласието ни с това, което заварваме. Той е по­бе­да­ на твор­чес­ко­то на­ча­ло в човека. Личността е направеният избор, за да вървиш към изключението.

 

2.

 

Личността според Бердяев е аксиологична категория. Като личност човекът е независим “по отношение на природата, обществото, държавата.” Личността не е “егоистично самоутвърждаване, а тъкмо обратното“.

 

 

3.

 

Иван Пейчев, когато сме разговаряли:

 

            “Има известни открития, които никой не може да оспори. Но това, че неговите ученици (поетът има предвид Фройд- Б.К.) и наследници смятат, че всичко се свежда до Едиповия коплекс!? Не! Животът е много по-сложна история. Не трябва от Фройд да се прави схема, а точно така се получава с някои големи научни постижения. Всеки простак се мъчи от великото да направи схема, която му е абсолютно ясна. А не се ползва от откритието, за да се доразвие откритието. Напротив, той го замразява и си прави схемата.”

 

            “Единственото, което мога да правя, е да се държа като почтен човек.”

 

            На 28 декември 1975 г. бях при него и го намерих доста угнетен. Няколко дни преди това той написа върху едно от стихотворенията си думите “Смъртта в София”.

            В ранния следобед на 9 юли 1976 година бях в онкологията. Преди час бе спряло да бие сърцето на поета, който ми беше казал и това:

            “Трябва човешкият мозък, достигнал известно развитие, да опровергае своето развитие, за да осигури едно по-високо ниво на бъдещето си развитие. Ако той нямаше възможност да опровергае самия себе си, той нямаше да се развива и щеше да стигне до деградация и самовъзхищение. За мене самовъзхищението и деградацията са едно и също нещо.”

 

4.

 

Фрагмент от есето на Александър Вутимски (1919 -1943) “За равенството”:

 

 

            “Много често на своите събрания те съветваха поетите как да пишат, философите – как да мислят – и изобщо – учението за средата ги докарваше във върховен захлас.

            Най-любопитното е, че те наистина вярват от сърце в своето равенство и вече се приготовляват за бъдещата си задружна служба във света. Живеят според предписанията на науката, за всеки човешки проблем имат готова формула, непременно научна – нещо като разковниче за мисълта. Тези глупци посветиха живота си на строгата и еднообразно-теоретична мисъл.

            Но аз мисля, че те са най-отмъстителните отрицатели на живота.”

 

 

5.

 

Стихове на Николай Кънчев, които са се врязали в паметта ми:

 

           

Каквото и да мислят толкоз допотопни твари:

            най-старият модел на чудото е пак човекът

            и трябва само дните му да бъдат подобрени!

 

6.

Докато сме х о р а, ще го има и въпросът за Доброто и Справедливостта, за равнището на съвестта ни, за това как използваме разума си. Историята показва, че в повечето случаи сме го използвали неразумно.

 

7.

 

Радой Ралин ми казваше:

 

“Колкото повече човек търсеше оправдания да извини комунизма, колкото повече искаше да го преобърне, да го направи истински, толкова повече се уверяваше, че истинският всъщност е катастрофата. Самото му започване е катастрофа.”

 

            “Трябва да се обръщаме към личността, трябва да култивираме израстването на индивиди. И трябва да намерим върховете на философията на индивидуализма. Трябва да се учим не от външните прерогативи на тази или онази държава. Не държавното ще ни учи, а културното, което стои по-високо от държавното. Държавата е държава само за съвремието, а културата е и за бъдещите векове. Така че над всичко стои културата.”

 

8.

 

Поезията, както изкуството, философията и въобще търсещото мислене, ако си послужа с думите на Ролан Барт, не отговаря “пряко на въпросите”, които поставя животът. Поезията, изобщо словото на творческия дух може само, казано пак с думите на Барт, “да довежда въпроса до ръба на отговора му, да изгражда технически значението, без да го допълва.”

 

9.

 

Мислех си, че е ударил часът да преобразим живота си. Като много други усещах със сърцето си, че разполагаме със силата да се нормализираме и да заприличаме на това, което сме били през светлите часове на нашата история. Мислех си, но дойдоха часовете, дните и годините, през които често, без да го искам, устата ми нашепват думите на Ботев: “погледът мрачен, умът не види/ добро ли, зло ли насреща иде...”.

 

10.

В терзанията ни има все повече от нелепия стремеж просто да оцелеем. Това равнодушие към самите нас, към нелепостите на съвременния живот, независимо до какво се отнасят, ще ни доведе до катастрофа. Крайно наложителен е дебатът за нашите ценности, за позицията, предпоставяща живота на индивида и на цялото общество. Защото трябва да променим живота в страната ни...

 

11.

 

Предстоеше ни градивен процес, за който не ни стигнаха силите. Така повечето от нас се превърнаха в безлична маса, индиферентна, с атрофирало съзнание, неспособно да разбере, че без съпротива и борба животът е невъзможен. Ценностите бяха вулгаризирани. От проекта за “новия човек”, както бе замислен и осъществяван някога, нищо не излезе. А колкото до “новия човек”, който се появи през последните двайсет и няколко години, ще го дефинирам с думите на Тадеуш Ружевич от едно негово стихотворение:

 

                                   Новият човек

                                   е онзи там

                                   тъкмо онази

                                   отходна тръба

                                   която пропуска през себе си

                                   всичко.

 

                                   (“Новият човек”, превод Първан Стефанов)

 

12.

Живеем, преследвани от издевателствата на държавата и политиците, на здравеопазването, на бъбривостта, която пак ни обещава “светло бъдеще.” Преследвани от ширещата се вулгарност (в парламента и телевизионното предаване, при чиновниците от съответното ведомство, в таксито...), ние придобихме негативното чувство за нашата действителност. Пак някой друг ни избутва към периферията. А какво да кажем за онези, “сините” лидери, които обещаваха, че няма да ни излъжат.Мнозина от тях днес са милионери за сметка на наивниците, които им бяха повярвали. Колко прав е Чоран, написал, че ”Човек се бъхти и терзае само за да се разочарова. В историята всичко, абсолютно всичко накрая разочарова. И това не е констатация, а закон. Много малко са хората, които тръгват от разочарованието и се придържат към него.”

 

13.

 

 Добротата се оказа пак излъгана. Остана омразата, синоним на събитията от рода на тези, че сме първенци по детска и всякаква друга смъртност, по корупция и престъпност, по бедност, и по р а з о ч а р о в а н и е! И че сме първенец в това двойно счетоводство, означаващо, че хем сме в Европейския съюз, хем гледаме пак в посоката, от която не е идвало за нас доброто. 

 

14.

 

На слабата ни памет разчитат изцяло онези самозвани „пастири“ на обществото, които налагаха с терор философията на контролираното масово “щастие. Те са пак на власт. С непростима безкритичност ние поглъщаме днес отровните изпарения, които излъчват медиите, собственост на някогашните “пастири”. Притиснати от немотията (да не забравяме фактическата причина за нея!), с много основания да бъдем разочаровани, най-лесното е да се примирим. Но примирението е самопредателство.

 

 

15.

 

Демокрацията, гражданското ни общество и повечето ни партии на пръв поглед притежават европейско измерение. Но вгледаме ли се в тях с необходимата критичност, ще стигнем до печални изводи. И до извода, че и сега има цензура. Цензура е тиражирането на безброй лъжи и клевети от едва ли не всички средства за масова информация. Цензурата е във факта, че в условията на българската псевдодемокрация не се намери начин за създаването на стабилен, качествен, подвластен само на истината печат. Наличният, с оскърбително малко изключения, погуби и без това не особено здравата морална устойчивост на повечето от нас. Цензурата е в размитите значения, в празнословието, в порнографския жаргон.

И с нашето обществено мнение нещата стоят по същия начин. Едно конструктивно, безкомпромисно, пронизано от европейските идеи за морал и гражданско общество мнение на обществото като цяло не би допуснало сегашната девалвация на ценностите. Поради липсата на обществено мнение у нас „всичко е позволено“. Щом общественото пространство се насели с онези войнства от псевдоинтелектуалци, псевдополитици, псевдобизнесмени и съвсем не псевдоубийци и нашите присъди над тях се оказаха неефикасни, у нас няма обществено мнение

У нас всичко е само на пръв поглед...

 

16.

Според Иво Андрич трябва да живеем с усмивката на стюардеса, която знае, че самолетът не е в ред, но въпреки това се усмихва. Опитвам се да бъда като стюардесата, но вместо усмивка, на лицето ми са по-често болката и тъгата. Закъснелият самолет от известното стихотворение на Борис Христов още не е кацнал на нашето летище. Уморих се да го чакам, но дано да се преборя с умората си.

 

 

17.

 

            А “Бяхме тръгнали да разбием стената...” ( “Стената”, Борис Христов)

 

 

18.

 

Невежество, заблуда, скъперничество, грях

            духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,

            и свойта гузна съвест усърдно всеки храни,

            тъй както просяците – гадините по тях.

            ...

 

Сред мерзости се ровим да вкусим благодат

            и всеки ден е крачка към зейналия Ад,

            но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.

                       

( превод К.Кадийски)

 

           

            Стиховете са от “Цветя на злото” на Бодлер, по-точно от първата творба, наречена “Към читателя”. Бодлер говори за досадата и думата е написал с главна буква. Говори за човека изобщо и неговата природа. Цитираните стихове и цялата творба казват истината, която не е утешителна. А човекът предпочита утехата на словото. Неприятното той го отбягва. Но ако има още съвест, той не може да заглуши вътрешния си глас, напомнящ му, че Бодлер е прав. Поетът е казал това, което е Ахилесовата ни пета. За нея Дюренмат споделя, че ако я нямахме, щяхме да бъдем богове. И после ни пита: “Но какво означава вече един ненараним човек?”. Уязвими, с много слабости, с рани, много от които сами сме си причинили, с нашето невежество и заблуди ние вървим напред “към зейналия Ад.” И сме притворни като читателя, към когото се обръща Бодлер, за да го нарече “мой двойнико, мой братко!”

 

19.

 

Обя­вил края на „го­ле­ми­те на­ра­ти­ви“, све­тът ста­на призрачен. Подчинил се на Историята, на­ло­жил практиките на ед­но без­ду­хов­но съществуване, той се пре­вър­на в до­сад­на пошлост. Обездвижен духовно, све­тът се от­ре­че от „еван­гел­с­ка­та ера“, за да я под­ме­ни с „ути­ли­тар­на­та ак­тив­ност“ (Муние).

 

20.

 

            Николай Бердяев:

 

„И досега не е напълно разгадана тайната на властта, тайната, чрез която нейните носители подчиняват останалите хора. Защо огромен брой хора, на чиято страна е преобладаващото физическо надмощие, са съгласни да се подчиняват на един човек или на шепа хора, ако те са овластени? Дори най-обикновеният полицай предизвиква по-различно чувство от цивилния простосмъртен. Както в далечните времена, така и днес хората са склонни да смятат тази принадлежност към властта за помазване. Тук, разбира се, си казва думата и старата робска нагласа у човека, която не е напълно преодоляна и при демокрацията.“

   „... ако хората не бяха склонни да се поддават на хипноза, не се знае щеше ли да има власт, която да се задържи“.

Паметни са тези слова на руския философ, актуални и в нашето време. Човекът не е поданик, а гражданин. Достойнството му, както пише Бердяев, се изразява в неподчиняването му “на онова, което стои по-ниско от него.“ Достойнството „изисква наличието на нещо, което да стои по-високо, макар и не извън, нито над него“.

 

21.

 

Останал без спасяващите го табута, сдържали разрушителното в природата му, човекът се връща към варварството. Адорно, пък и само той ли, вижда в това криза на класическия хуманизъм. Човекът май че вече е доказал правотата на това твърдение.

 

22.

“Човекът го изтръгват постоянно”, боговете абдикират с “грохот”, участта на човека е да свършава “тъжно и смълчано” (“Краят на лятото”). “Светът ще стане още по-коварен” ( “Старостта”). Прогнозите на Радой Ралин, неговата мъдрост му подсказват да тръгне по рискования път към изхода, който ще извърви сам. Духът му   се насочва към трайното и вечното, към живота, който постоянно се обновява. “Поетът се освобождава и с правото си да се разочарова:

 

трябва ли изчерпания въздух

от признателност да го задържаш

            в своята дихателна система?

           

            (“Елементарна елегия” )

 

23.

 

Гьоте: “Общите понятия и голямата самомнителност са винаги на път да докарат страшни нещастия”. Тази истина я усещаме и днес все така болезнено, както сме я усещали и преди.

 

 

24.

 

У Димитър Бояджиев има стихове, които запомняме за цял живот. На някой мрачен ъгъл на живота – причините са разбираеми – изведнъж в съзнанието ми напират онези четири реда, с които завършва “Сподавен вик”:

 

            Животът – кошмар

            нелеп и велик.

            Еднички му цяр –

            сподавений вик...

 

 

 

25.

 

            Кому е нужен

            някогашният кураж?

            А смелостта предишна

            е като вчерашното “точно време”

 

                        (от “Разрив” на Радой Ралин)

 

            Вече всеки другия предусеща

            какво ще измисли и каже.

            Вече всеки има насреща

            по едно лично спокойствие,

            бронирано срещу миражи.

 

             (от “Парапет” на Радой Ралин)

 

26.

 

Борис Христов казва в “Плаващ ресторант”: ”Свирачите, които управляват танца, / превърнаха човека на хармоника...”. А в стихотворението си “Вик в тишината” се (ни) пита: “И защо ли се търкаля слънчевото колело?”