По Route 66 – Градът призрак Оутман, Аризона

След еднодневното отклонение встрани до Лас Вегас и Мъртвата долина, спираме отново в Кингман, Аризона, за да продължим по Route 66. Градът не е мръднал и на косъм, същото слънце, същата жега, същия „Старбъкс”, същото кафе.

Обедното слънце преваля, на 2-3 маси възрастни кингманчани четат мълчаливо местния вестник „Дейли майнър”. Що пък майнър? Със сигурност това е бил миньорски град навремето. Ама вестникът е оцелял в епохата на интернет и по-нова конкуренция – има още два вестника – „Стандарт” и още някакъв, доколкото виждам на стенд в заведението.

Вече е ранен следобед, като излизаме отново на магистралата на Запад. Натискам педала, уплашен да не изпусна светлата част на деня.

Съвсем недалеч след града хващаме надясно, водени от табелата за стария Път 66. Намалявам скоростта, да се съобразя с ограничението. Пътят трайно започва да се отдалечава от магистрала 40. Не върви успоредно, както на други места досега. Тук старият Път 66 прави голямо отклонение от магистрала 40 и трябва да навлезе в някакви планински скатове, които се виждат надалеч напред в полупустинния пейзаж. Достигаме ги бързо.
И започват едни завои, прочутият Път 66 става малко пътче, което се вие из баирите, все едно качваш Беклемето над Троян, че и по-лошо. Да не би да се загубихме? Джипиесът показва, че това е пътят напред. Все пак се оглеждам със съмнение, че нещо съм пропуснал някое отклонение и съм забил по някой стар път из планината. Само че непрекъснато се появяват табели Historic Route 66 Arizona.

Че какъв хайуей е било това навремето? Движим се все по-бавно, завоите са такива, че не можеш да караш с повече от 15-20 мили в час. И изведнъж на един завой на 30-ина метра отпред се появяват две крави. Седят объркано на пътя и гледат към нас, огрени от ниското вече слънце. Наоколо не се виждаха ферми. По-назад мернахме някакви къщурки и това беше. Първо уплашено намалих, а после спрях да ги снимаме. Кравите не се впечатляват особено от фотоапарати и от кола.
 

Нагоре следва завой след завой. Прехвърлихме хребета и отново завой след завой, караме бавно и гледаме черните скали наоколо. Появи се някаква кариера или Бог знае какво беше, отделни къщи тук-там. И неизменно на пътя изниква табела, да подскаже, че не сме се изгубили. Пише си отново: Historic Route 66 Arizona.

Както споменах, не съм се готвил сериозно за това пътешествие. Тръгнах по Майка път, пък каквото срещна. Да, ровил съм из интернет - карти, снимки, сайтове, блогове. Но нищо повече. Ден за ден преглеждах напред къде ще мина. Но чак тук, по черния цвят на скалите се сетих, че прочетох за Блек Маунтинс (Black Mountains – Черните планини), през които бил най-ужасният участък на Route 66, наричан “Bloody 66″.

Е, започнах да осъзнавам, че съм точно на него. Този участък е бил част от Път 66 чак до 1953 г., изпъстрен с остри завои, които американците наричат „завои фиба” (hairpin turn). Навремето пътуващите толкова се страхували от “Bloody 66″, че понякога наемали местни хора като навигатори, да го преминат.

Е, ние пък съвсем без навигатори, дори не разбрахме че сме навлезли в „Блади сиксти сикс” и даже вече го преминаваме, спускаме се по ската.

И не щеш ли, след двете крави на изкачване, сега на слизане накрай пътя изникват 2 магарета. Съвсем нашенски изглеждат, а едното седи почти на платното и се оглежда любопитно. Намалявам пак и спирам да снимаме. А магарето идва до колата и застава до предната врата откъм Нина.

Отварям прозореца и това магаре веднага си напъха муцуната вътре почти до средата на кабината. Ей тъй, съвсем неочаквано магарешкият му дъх и топла муцуна се озоваха пред очите ни.

Нищо не можем да му предложим за ядене, затова се наложи да го избутаме обратно. Притворихме прозореца, така че да не може да се пъхне вътре, а магарето почна да бута с муцуната по стъклото и си остави отпечатъка. Беше много дружелюбно, очевидно свикнало с присъствието на хора, които го хранят.

Чак сега забелязахме, че сме на крачка от малко градче, чиито първи къщи се виждат недалеч по-надолу по пътя. Да, това се оказа прочутият Оутман, Аризона (Oatman). Чак пък прочут… Докато не го посетих, не знаех, че е известен. Срещах му името, четейки за Път 66, но също не му обърнах голямо внимание.

Градче на около 100 години, основано от златотърсачи, намерили златна жила тук, което веднага повлякло след себе си и други. После се оформило като миньорско градче, но е стигало най-много до към 3000 жители в началото на 20 век. Кръстено е на момиче от Илинойс, което било отвлечено и поробено от индианците към 1850 г., и след няколко години освободено на мястото на днешното градче, което вече носи нейната фамилия.

Изоставяме дружелюбното магаре и влизаме бавно в Оутман, Аризона. Всъщност градчето е с размер на село от 30-ина къщи. Но къщите около пътя са исторически. Запазена архитектура на 80-100 години. В началото виждаме пощата отляво, съвсем като от филмите.
 

Всъщност цялото градче е като декор от уестърните за Дивия Запад. Има хотел, салон, магазини. Всичко е като туристическо градче, каквото то всъщност е. Само къщите му са по-стари и очукани, изглеждат по-автентично.

Оутман живее само от пътешествениците, преминаващи по стария Път 66 и от туристи, за които правят турове казината в Лафлин. Това е не толкова отдалечено за американските мащаби градче в Невада, на 90 мили южно от Лас Вегас, но го конкурира по брой казина.

По това време на деня в Оутман обаче не се вижда никакъв живот. Спираме още в началото за снимки. Единствената улица тук е Път 66, който преминава през средата и по него отстрани са подредени къщите. Недалеч видяхме един-единствен човек, който дори не се обърна да ни погледне, изгледахме гърба му, докато се загуби някъде измежду къщите.

И ни жива душа, освен магаретата, които останаха зад нас. Някакъв град призрак. Ниското вече слънце оцветява в оранжево баирите зад Оутман, а ние ходим и снимаме къщи като декори. На пътя има паркирани само няколко автомобила, но никакъв живот.

Един сравнително голям архаичен двуетажен хотел се отличава отляво. Тук прочутият актьор Кларк Гейбъл пристигнал през 1939, по време на някакво прекъсване на снимките на „Онесени от вихъра”, заедно с любимата си Карол Ломбард (също звезда, вече забравена). И се оженили в Оутман без никакъв шум, само в присъствието на неговия прес агент (сега му викат пиар). По улиците тук-там са оставени като атракция автомобили от онова време.
 

На стената на една от къщите пише Don’t feed the buros on the road (Не храни „бурос” на пътя). Буро на испански е магаре, та горе-долу успяваме да разберем, че магаретата тук са местна забележителност. Вечерта прочетох в рекламите за разни празненства в Оутман, че това е град на „златни мини, диви магарета и полудиви стрелци” (виж тук).

А в хотела имало призрак. През не знам си коя година някакъв ирландец умрял от препиване отзад и духът му още витаел тук…

Измъкваме се от пустия град, ама съвсем пуст, без жива душа и слизаме надолу по завоите. Недалеч напред минаваме край още няколко самотни къщурки отстрани, също без признаци на живот и излизаме в равнината. Отстрани все така се появява табела на историческия Route 66. Спирам, загасям колата и слизам да снимам пътя, небето, равнината на залез.
 

След няколко кадъра ме обзе странно чувство, отначало не разбрах какво точно става. Изведнъж осъзнах, че цари гробна тишина. Нито звук от пустия пейзаж наоколо. Нито птичка, вятър, щурец, нищо. Свечерява се, красиво небе над хребетите в далечината и …мълчание. Въздухът не помръдва.

Това беше най-оглушителната тишина, която съм чувал през живота си. Поседях малко да й се начудя.

Запалените светлини на форда недалеч пред мен странно контрастираха на този пейзаж и тишина.

И отново на Запад. На крачка сме от щата Калифорния. Минаваме през някакво градче в полупустинната равнина. То също е пусто, но изглежда по-реално, а не призрачно като Оутман.
Вече почти на тъмно навлизаме в Калифорния. Препускаме на фарове по магистрала 40 и стигаме Барстоу, град, край който има разни заведения, мотели и стари постройки на Път 66. Но ние няма как да ги видим в тъмното. Един живот не стига да видиш всичко. Газ нататък, към Викторвил, където си бяхме запазили хотел по интернет.

Преди да стигнем бензинът взе да свършва и заредихме на първата изпречила се бензиностанция. Пробвах да платя с дебитната карта на „Алианц”, а тя, разбира се, и тук не работеше - нищо изненадващо. Изненадата беше цената на бензина – 4,85 долара за галон – най-високата, която видях до тук през цяла Америка. При положение, че в Мисури заредих веднъж за 3,25 на галон, много стряскащо изглежда в тази Калифорния…
 

Хотелът във Викторвил се оказа много приличен мотел. Веднага извадихме компютрите. А след това си сипах последните остатъци от 100-ина грама от бутилката „Дива пуйка”, 50-градусовият бърбън, който влача вече 11 дни по Път 66. Тук го довърших.

На следващия ден влизаме в Града на ангелите и стигаме края на Route 66.
Голям ден предстои.

(Из подготвената за печат книга „До Чикаго и напред – On Route 66”. Пътеписите обхващат освен Чикаго и Път 66, също и Лос Анжелис, калифорнийския Route 101, Монтерей и Сан Франциско)