Иракли, или връщането към нормалността

"Бързам, вече си тръгнах от работа и отивам само да облека още нещо, за да не ми е студено, после идвам на площада". Момичето, което говори задъхано по телефона, ме подминава почти тичешком, като продължава да уточнява подробности за мястото на предстоящата среща. В дочутите реплики се промъква думата "Иракли" и ми напомня, че след час в центъра на София започва поредният протест срещу намеренията на пустия черноморски плаж да бъде вдигнат хотелски комплекс. 

Пореден протест за поредна година. Срещу поредния опит да се застрои дивия бряг северно от нос Емине. Управляващите (също поредни, впрочем) по установена вече традиция първо обявиха, че няма причини за възражения, защото всичко си е по закон. После, за пореден път, се наложи да признаят, че това не е така. И за пореден път строителството е спряно, но не съвсем. 

Този път обаче акцията е различна, защото не става дума за морския бряг и за красивото крайбрежие, а за нещо много по-голямо. 

Един (не)типичен случай

Сагата около строежите на Иракли е известна - от изкупуването на реституираните земи от "бизнесмени" през класическата схема с препродаване, замени с участието на общината и промяна на предназначението до промените в устройствения план, разнообразните проекти за еднофамилни къщи, апартаменти, гаражи, ресторанти, басейни... и прочее "напълно съобразено с природните дадености строителство" до идването на багерите.

Ненадейно обаче схемата, която толкова пъти през годините беше сработвала при строителните гаври по цялото Черноморско крайбрежие, зацикли. Заради група хора, които не се умориха да протестират по улиците на София, не се отказаха да сезират институциите у нас и в Брюксел и не се уплашиха да легнат пред багерите. Каквото и да се говори за мотивите на движението "Да спасим Иракли", то удържа една голяма победа - на практика принуди държавата да включи зоната "Иракли - Емине" в европейската мрежа НАТУРА 2000 с всички произтичащи от това ограничения за вандалско отношение към природата, и продължава да отбива периодично опитите за заобикаляне на забраните.

Всеки със своята истина

Както е обичайно в такива случаи, в казуса със строителството на Иракли всяка от страните има своята истина.

Бизнесът иска да строи и да доведе посетители, защото километрите девствен плаж обещават добри приходи, независимо дали от масов или от луксозен туризъм. Друг е въпросът как. Опитът до момента показва, че нито веднъж не е било по правилата, което обаче не е спряло нито един инвеститор да оплюе протестите срещу бетона като неоснователни и вдъхновени от конкуренцията.

Местните хора искат да получат своя дял, защото вярват, че идването на туристи ще им даде работа и прехрана. И не могат да се примирят, че "киртаците" (обобщеното нарицателно за къмпингуващите по плажа, изковано от членовете на сдружението на собственици на земи "Иракли" по време на най-яростните сблъсъци през 2007г.) ще си слагат палатките по брега безплатно, ще секат дърва за огън, ще копаят тоалетни в гората. И ще оставят след себе си боклуци, включително спринцовки. 

Всъщност, местните жители също не бяха единни в мнението си в подкрепа на строежите. Част от тях бяха принудени да продадат земите си в края на 90-те (да, недоказуемо е, вече даже не се говори за яките момчета с кожени якета, които са обикаляли по къщите, но това не означава, че не се е случило). Друга повярваха, че е дошло тяхното време да изкарат нещо от наследствените имоти и думата "курорт"  зазвъня в ушите им с обещанието за наплив от туристи, чиито пари да обезпечат безрадостното съществуване извън летните месеци, когато работа или няма, или се плаща мизерно. Някои се включиха в яростните протести срещу "природосъсипниците" по убеждение, за други остана натрапчивото усещане, че са били организирани.

Хората, които обичат Иракли заради красотата на дивата му природа, също имат своите аргументи - не искат да чуват за застрояване, защото знаят, че това е крачката, която дели девствения плаж от съдбата на Созопол, Каваци, Оазис, Арапя... Не твърдят, че всички къмпингуващи на брега са читави, не отричат, че е имало и грозни сцени и че някои остават боклуци.

Урокът "Иракли"

Дотук дългата история на опитите за застрояване на залива върви по един и същи алгоритъм - появява се инвеститор с проект за стоеж, окомплектова някакви документи, получава по той-си-знае-какъв-начин одобрение от общината, започва да строи. Следват протести, а държавата прави опит да си затвори очите, а когато това стане невъзможно, прави крачка (но не повече) назад.

Опитът от повтарящите се събития показва поне две неща:

1. Идейният хоризонт на т.нар. бизнес, който иска да инвестира в строежи на Иракли, не надхвърля мечтата на забогателия кифладжия - вдигаш сградите, слагаш леглата, отпред чадърите и шезлонгите, за вечер - ресторант, бар и забавления, и събираш пачките. За по-претенциозните - голф игрище "с естествена река и лагуна", както си го представяше една дама. И намек за "ексклузивност" (разбирай изхвърляне на простосмъртните наоколо и отделяне на плажа само за гостите, както се случва вече от години в един друг шикозен комплекс малко по на север).

Зеленина се обещава винаги, защото звучи добре, а и защото е част от изискванията за строеж в зона от НАТУРА и поне от приличие трябва да бъде записано в оценката за въздействие върху околната среда (ОВОС), издавана от регионалните екоинспекции. В същото време, ако гората или реката пречат, сечеш и бетонираш. Така си замина лонгозната гора около река Вая, а самата река се сдоби с бетонно корито. 

На никого не хрумна идеята за подвижни постройки, за екотуризъм или друг вариант, минаващ отвъд изкопите и поставянето на (луксозни или не) бетонни кутийки на брега, пластмасови скари за печене и чадъри в много редици. 

Именно за да се избегнат подобни рискове, никъде по света държавата не оставя изпълнението на задълженията по опазване на природата единствено в ръцете на инвеститорите. Злоупотреби, разбира се, има не само тук, има ги по целия свят. Но тъкмо затова се правят законите. И по-важното - следи се за спазването им, а нарушителите знаят, че няма да им се размине. Това е и втората поука от казуса "Иракли":

2. Държавата не иска и не е в състояние да защити обществения интерес за опазване на природата. 

Кратък преглед на архива на "Дневник" в последните години показва нагледно как действат институциите:

- Строителството на Иракли е започнало въпреки Натура 2000 (28 януари 2008г.)
- РИОСВ Бургас погна незаконното строителство в Иракли  (30 януари 2008г.)
- В Иракли се строи въпреки забраните (7 февруари 2008г)

Още веднъж: 
- Забраната за строителство на Иракли продължава още година (28 юли 2008г)
- Бургаската екоинспекция спря строителство в Иракли ( 15 януари 2009г.)
- Въпреки забраната, строителството в Иракли продължава (23 януари 2009г.)

И отново:
- Строежите на Иракли продължават (6 януари 2013г.)
- Министър Павлова откри нарушения и спря строежа край Иракли (14 януари 2013г.)
- Строителството на Иракли продължава въпреки забраната (15 януари 2013г.)

Някой да има съмнение какво ще се случи, ако и този път протестът спре след обявения край на строителството?

Тъй като на държавата очевидно не може да се има доверие, че ще опази Иракли от безумно застрояване, единственият възможен вариант е тя сама да си забрани да се меси в това. Защото опитът от последните вече две десетилетия показва почти без изключения едно - след първата сграда следва втора, трета и така, докато не остане къде да се хвърли игла. Не е вярно? Идете на "Арапя" през август и възразете отново. 

Държавата показа еднозначно какво мисли за строителството по Черноморието. Примери колкото искаш - кое правителство, кмет или общински съвет в последните 20 години, независимо от партийните им окраски, спря багерите, които заравняваха дюните на "Лозенец" и Несебър, или изсипването на строителни отпадъци в реките, или строежите върху пясъка? Частична реакция имаше срещу изливането на отпадни води в морето, но след като на няколко пъти се стигаше до опасност за човешки живот заради заразите.

Голямата гордост на настоящето правителство е събарянето на "Златна Перла". Впрочем, строежът на резиденцията беше един от случаите, когато държавата се оказа "изненадана", че нещо се е случило зад гърба й и се опита да мине с тактиката: "Едни недобросъвестни хора не са се погрижили, ама вече е свършен факт, какво да се прави". Решението за събарянето беше правилно и вероятно не е било лесно нито за взимане, нито за отстояване.

Но е само една много малка крачка към възстановяването на справедливостта. Защото именно държавата носи отговорност за "облагородяването" на Райския залив, за сливането на Созопол с "Каваци", за мутирането на "Слънчев бряг" до размерите на столичния "Люлин", за бетоните яки около повечето плажове по Южното Черноморие, за изоставения призрачен град с недостроени сгради между Лозенец и Царево. Може да не е незаконно, но това не го прави приемливо. 

Колко е трудно да правиш бизнес от природата

В началото на новата вълна протести природозащитниците предложиха да се създаде национален парк, който да обедини малобройните незастроени територии по морето и на практика да забрани на държавата да взима непоправими решения за бъдещето им. Звучи крайно, но на фона на случващото се досега, разумно. Поне докато държавата не даде доказателства, че е в състояние да се грижи за интереса на гражданите си за опазване на природата. И докато не създаде закони, които могат да гарантират това, вместо да прекроява законодателството "на пожар", когато няма накъде. 

Идеята, естествено, поражда и много въпроси. Например, ще може ли да се летува легално на някой от десетте плажа, които се предлага да бъдат защитени? И ако да, няма ли това да навреди също на природата, защото кой гарантира, че няма да бъдат сечени дървета, да бъдат копани дупки и оставяни боклуци...И дали целият шум не е, защото някакви хора искат да летуват свободно по най-хубавите брегове и да правят свинщини където им падне, без да се съобразяват с никого и без да плащат. 

Няма гаранция, разбира се. Освен ако не се потърси друг подход към туристическия бизнес - с щадяща природата инфраструктура, зони за къмпиране със санитарни възли и редовно почистване, така че природата да бъде запазена, а любителите на почивката от този вид да има къде да заведат децата си и да им покажат как да се наслаждават и да пазят красотата около себе си.

Това обаче е трудният и непривлекателен път. Той не предполага бърза печалба (таксата за нощувка къмпинг, както и да я смяташ, винаги е по-ниска отколкото за луксозен апартамент), а изисква търпение и желание да развиваш устойчив бизнес с поглед години напред и с всички произтичащи от това трудности. Което означава да има инвеститори, склонни да гледат в подобно бъдеще. За да има по морето и нещо различно от бетонни спални, претъпкани плажове и скъпи голф-клубове.

А местните жители да получат възможност да изкарват пари не като дерат туристите на принципа "Ден година храни", а като осигуряват добри условия за почивка, макар и не на самия бряг на морето, добри заведения за хранене и забавления. Включително да се възползват от финансирането, което ЕС предлага за развитие на екотуризъм и биоземеделие в териториите от НАТУРА 2000.

Защото пак печалният опит сочи, че когато влезеш в крайморско градче, край пътя има поне 10 възрастни жени, който седят с часове стиснали табели "Стаи под наем", за да отведат туристите в полуизмазани къщи с общи бани и тоалетни. В същото време е цяло чудо да намериш откъде да купиш отгледани в градина плодове и зеленчуци, независимо колко си готов да платиш за тях, вместо за пластмасовия асортимент на борсите.

Третата задача е да намериш туристи, които са готови да плащат, за да са близо до природата. Което също може да се окаже проблем, заради създадения с годините навик, че се плаща само там, където ти предлагат покрив и легло. Но това изглежда най-лесно решимият въпрос. Защото местата, на които можеш да бъдеш сред природата са толкова малко, че много хора биха платили за това удоволствие, особено, ако парите им гарантират удобства като чистота и сигурност. Да не говорим, че мнозина вече от години плащат за същото в Гърция без да се оплакват. 

Дългият път към нормалността

През 2006г., в разгара на поредните протести за Иракли, тогавашният зам.-министър на околната среда Савин Ковачев заяви: "Абсурд е да се мисли, че територията няма да бъде застроена, според мен ще бъде застроeна! Там се преплитат много интереси просто". Шест години и много усилия по-късно нещата не изглеждат толкова безнадеждни, най-малко, защото броят на хората, които излизат по улиците, за да кажат, че не са съгласни с унищожаването на природата, се увеличава.

Успехът на протестите в защита на горите на "Орлов мост" миналото лято бяха урок. За протестиращите - че от тях зависи нещо, и за държавата - че времето, когато управниците можеха да не се съобразяват с тези, които пускат бюлетините, е приключило.  Сега протестът за Иракли има шанс да направи втората важна крачка - да удържи победата над презрителната надменност на системата (включително доказвайки на екоминистъра Нона Карджова, че няма такова нещо като закъснели протести) и да потвърди, че случилото се през лятото не е било случайност. 

Иракли има шанс да се превърне в символ на нещо много по-голямо от просто запазване на природата - на битката за държава, която се съобразява с гражданите си, а не функционира по силата на собствените си вътрешни зависимости и самодостатъчност. Залогът не са само Иракли, Кара дере, Езерец, Аркутино , Корал, пясъчните лилии или блатните кокичета. Нито Рила или Пирин, където се случва същото като по крайбрежието.

Залогът е връщането към онази нормалност, в която решенията, засягащи обществото, се взимат като се отчитат нуждите и ползите му. И кандидатстващите да управляват се чувстват предупредени за това.