ХРОНИКЬОР НА ЖЕСТОКОТО ВРЕМЕ. 90 години от рождението на Ивайло Петров

Безспорен разказвач, майстор на словото, психолог, познаващ така добре българската душевност и въобще душата на човека, който е объркан и уплашен, страдащ и търсещ себе си и смисъла на живота. Затова на Ивайло Петров му е отредено предно място в нашата литература. Достатъчно е да се позовем на романа “Хайка за вълци”. За него Тончо Жечев бе казал: "Дори само този роман да можехме да вдигнем високо, той щеше да е оправдание за съществуването на съвременната българска литература". Ако пък става дума за въпросите, които отправяше към себе си и към нас, които не сме престанали да мислим за смисъла и безсмислието, за свободата и насилието, трябва да споменем и “Объркани записки”, “Божи работи”, “Преди да се родя и след смъртта ми”, както и много от другите му произведения. Ивайло Петров слага пръст в раните на обществото, отколе си блъска главата над дилемите на човешкото съществуване. Мисълта му, привидно уравновесена заради вродения му скептицизъм, но и защото е останал чужд на всичко патетично, лети над онези “мъртви вълнения” в живота на тоталитарната държава. Наситена с тревога, предизвикваща и разобличаваща, тя разкрива същността на обществото, от което свободата е прокудена. Така най-доброто от неговата проза достига степента на критицизма и морала, познати ни от творбите на нашите класици. Запазена територия на Ивайло Петров са проблемите на времето, които казионната литература отбягваше съзнателно. Писателят не се побоя да бъде истински съвременен. Затова от прозата му напират чувствата и мислите, атакуващи безвремието на режима до 1989 г. Сътвореното от писателя разкрива смисъла на ситуацията, когато животът бе един “поробен разум”. И когато, по думите на Брох, беше налице едно безпрецедентно “атомизиране на ценностните сфери”.

    Ивайло Петров, както малко други, знае как да проблематизира социалното и моралното битие на човека. Героите му трябва да се постигнат или не, изправени пред предизвикателствата на живота и смъртта, на любовта и насилието, на съвестта си или на онова, което е останало от нея.Те са всеки път в ситуацията на избор, последствията от който са съдбоносни. Прозата на Ивайло Петров и особено творби като “Мъртво вълнение” и “Хайка за вълци” е художествена трансформация на усетеното и проумяното от един голям творчески дух, непримирил се с лъжата и цинизма. Трансформация, в която е постигнат синтез на идейното, нравственото и философското. В този смисъл неговата проза ни даряваше с това, което липсваше в реалния живот. Сътвореното от писателя беше и си остава истинското време и човекът в него, каквито ги няма в преобладаващата тогава проза. А споделеното дотук за търсенията и нравствената храброст на Ивайло Петров бих от­не­съл и към но­вия му ро­ман „Баронови“, от кой­то из­ле­зе пър­ва­та книга.

Авторът е за­мис­лил твор­ба­та си ка­то раз­каз за ед­но семейство, пре­ми­на­ло през из­пи­та­ни­ята и про­во­ка­ци­ите на оне­зи 45 години. Само че „жи­во­тът на ед­но се­мейс­т­во“ в то­зи от­ря­зък от по-но­ва­та ни история, ка­то зна­ем за ед­ни или дру­ги те­ма­тич­ни пред­по­чи­та­ния на Ивайло Петров, би тряб­ва­ло да оз­на­ча­ва всъщ­ност „тра­ге­дия“. И ро­ма­нът е точ­но то­ва – по­вес­т­во­ва­ние за чо­веш­кия живот, кой­то е при­ну­ден да се осъ­щес­т­ви в ед­но вре­ме без ви­ди­ми и зна­чи­ми ду­хов­ни ориентири, във време, ко­га­то въз­мож­нос­ти­те за лич­нос­тен из­бор са све­де­ни до минимум.

Хана Арент, раз­ни­щи­ла в дъл­бо­чи­на аб­сур­д­на­та същ­ност на тоталитаризма, твърди, че сми­съ­лът на това, ко­ето е човекът, е в не­го­ва­та индивидуалност, в пра­во­то му на „ли­чен дял от све­та“, на свещеното, ко­ето дър­жа­ва­та ня­ма пра­во да ти го отнеме. Смисълът е да имаш сво­ето „час­т­но мяс­то“, си­реч вътрешна, ду­хов­на тери­тория, раз­лич­на от стан­дар­ти­те на те­зи манипула­тори, как­ви­то са об­щес­т­во­то и държавата. Без то­ва „мяс­то“ чо­ве­кът прес­та­ва да бъ­де лич­ност и нас­тъп­ват дефор­мации, бла­го­да­ре­ние на ко­ито той из­ли­за из­вън нрав­с­т­ве­ния си самоконтрол, за да из­гу­би сво­ята идентичност. Човекът се е пре­вър­нал в ано­ни­мен елемент, в безли­чието, как­во­то бе­ше ма­со­ви­ят чо­век в пре­диш­но­то общество.

„Баронови“ е ро­ман за насилието, за бруталността, с ко­ято един ре­жим мар­ши­ру­ва­ше бе­зог­лед­но и с не­чу­ван ци­ни­зъм в ду­ша­та на мал­кия човек, на чо­ве­ка изобщо. Ивайло Петров спи­ра вни­ма­ни­ето си на та­зи еро­зия в пси­хи­ка­та на хората. Той ос­мис­ля ха­рак­те­ра на ед­но по­доб­но съществуване, раз­к­ри­ва тра­ги­ка­та на чо­веш­ка­та орис да бъ­деш из­на­чал­но виновен, без да си виновен. Писателят раз­каз­ва за обик­но­ве­ния жи­вот на Баронови през вре­ме­то на „на­род­на­та власт“. Божидар Баронов и сес­т­ра му Мария при­над­ле­жат на стар и заможен род, кой­то е по­гу­бен с ид­ва­не­то на де­ве­ти септември. Бащата и по-го­ле­ми­ят брат на Божидар и Мария са фи­зи­чес­ки унищожени, а пос­ле ста­ва това, ко­ето бе­ше съд­ба­та на хи­ля­ди хо­ра у нас. Братът и сес­т­ра­та из­рас­т­ват ка­то де­ца на кла­со­вия враг. Животът им се свеж­да до нев­зрачност, до куп баналности, до ин­с­тин­к­та за оце­ля­ва­не и мъ­нич­ко­то радост, ко­ято мо­же ня­кой път да ги изненада. Независимо от жес­то­ки­те удари, ко­ито са понесли, те пра­вят опит да се ре­али­зи­рат по ня­ка­къв начин, но до как­во­то и да се доберат, то или им се изплъзва, или не при­те­жа­ва нуж­на­та пълноценност. Оказва се, че не мо­гат да бъ­дат това, ко­ето при дру­ги ус­ло­вия щя­ха да станат.

Ивайло Петров очер­та­ва ре­леф­но со­ци­ал­ни­те из­ме­ре­ния на епохата, пси­хо­ло­ги­чес­кия климат, спе­ци­фи­ка­та на ка­тад­нев­на­та бруталност, къ­де маскирана, къ­де директна, но вез­де­съ­ща и не­кон­т­ро­ли­ра­на от никого. Ситуациите на пер­со­на­жи­те са и то­зи път гранични, съдбоносни. Без ста­бил­ни опор­ни точ­ки в ду­ши­те си, ге­ро­ите на ро­ма­на неусетно, бавно, но с це­ле­на­со­ченост, нат­ра­пе­на им от други, вър­вят към сво­ето себеотричане, към аб­со­лют­на­та не­въз­мож­ност да на­ме­рят сво­ето „час­т­но мяс­то“. Обществото и влас­т­та са ги об­рек­ли на безпътица, на жес­то­ве и поведение, раз­ру­ша­ва­щи жи­во­та им. Показателен е слу­ча­ят с Божидар, кой­то въп­ре­ки омер­зе­ни­ето си при­ема да ста­не до­нос­ник на Държавна сигурност.

И отново, как­то не­вед­нъж пи­са­те­лят е раз­миш­ля­вал в та­зи насока, мно­го стра­ни­ци от ро­ма­на му ни сре­щат с нап­рег­на­ти и из­с­т­ра­да­ни ми­сли за мо­ра­ла и смъртта, за любовта, за сми­съ­ла на религията, за прев­рат­нос­ти­те на съдбата, за ба­нал­но­то и възвишеното, за ти­хия ужас на ежедневието. Тези мис­ли ин­то­ни­рат по осо­бен на­чин повествованието, при­да­ват му и стойност­та на слож­на ху­до­жес­т­ве­на творба. Ивайло Петров не се е умо­рил да пита, да размишлява, превъп­лъ­ща­вайки се уме­ло в ду­хов­на­та наг­ла­са на един или друг от ге­ро­ите си. И то­зи път той е ве­рен на скеп­ти­циз­ма си, на чо­веч­нос­т­та си, на убеж­де­ни­ето си, че жи­во­тът е по-раз­ли­чен от на­ши­те пред­с­та­ви и заблуди, че в не­го се сблъс­к­ват неп­ре­къс­на­то сми­съ­лът и безсмислието, за да не про­уме­ем как­то тряб­ва ни­то едното, ни­то другото.

 Сю­же­тът и случ­ки­те в то­зи ро­ман не са най-важното. Ивайло Петров е пред­по­чел да бъ­де по­ве­че пси­хо­лог,  оставайки и сега, и по този начин хро­никьор на ед­но жес­то­ко време. Така, стру­ва ми се, при­съ­да­та му над онова, което беше животът в страната ни, звучи още по-безмилостно...

*

Този текст е от книгата ми “Да отидеш отвъд себе си”, излязла през 2007 г. При сегашното му обнародване съм нанесъл незначителни промени. Романът на Ивайло Петров, озаглавен “Баронови”, бе издаден през 1997 г. Имах честта да говоря за него на премиерата му. Надявам се, че все някога ще излезе и продължението му.

СПОДЕЛЕНО ОТ ИВАЙЛО ПЕТРОВ, КОГАТО СМЕ РАЗГОВАРЯЛИ

„ Аз не правя разлика между народите. Не сме били само ние. И сърбите са били, и гърците са били под робство, руснаците също. Но ние сме били май най-много. Все пак след Освобождението, до 1944 година, някак си имаше една относителна свобода на словото. Имаше една демокрация и доста развито стопанство, най-доброто на Балканите.  Значи у нас може да се прави икономика. Стига да има условия.

 Казват, че българинът е генетично увреден. Това са глупости. Как ще е генетично увреден! Няма генетично увредени. Има просто исторически условия. Като те потискат толкова години, какъв ще станеш! Аз не обичам тази дума “българинът”. По-добре да кажем  „ние, българите”. Българите са минали през иглени уши, както никой друг. Прави ми невероятно впечатление, че българският език, вместо да се загуби, се е усъвършенствал.

  Аз не съм много съгласен с Алеко като автор, като похват. Той, разбира се, е хуморист, но не владее психологията, той изнася само факти. Той е един карикатурист. Аз не обичам национализма изобщо. Много ми е неприятно, когато от гледна точка на  национализма започват да съдят за някого. Но пък не са ми и приятни тези хора, дето непрекъснато повтарят: “Бай Ганьо това, бай Ганьо онова, байганьовщина” и така нататък.  Започнал съм да правя една статийка, даже и съм я почнал така, струва ми се: “Чест е за нас като нация, че тя може да си позволи да създаде една книга като “Бай Ганьо”, да се самоиронизира”. Малко са нациите, които са могли да сътворят такова нещо. Да си правиш  автокарикатура, да се иронизираш. Само че това вече стана самоцел. И Бешков се лови на тая тема. “Бай Ганьо убил автора си”, това са глупости. Това са вече комплекси. И стана модерно  всеки да казва: “ние българите, ние българите, бай Ганьо...”. Кога руснакът нарича своя народ с името на някакъв си герой на Гогол например? Те са най-страшни. Това съм го писал в “Объркани записки”. Там съм отбелязал нещо, сега ще го развия. Ами че те, Гоголевите герои са безизходни и страшни. Бай Ганьо е един симпатичен човек в сравнение с тях. И това е един делови човек, той работи. Бил продавал мускали, бил правил избори? Ами то при избори навсякъде трепят. Във всички страни. Виж футболистите, за футбол се бият, простаците му. И загиват по стадионите. Уж били умни хора тези европейци! Тези, които не знаят кой е Гьоте! Извинявай! И Турция си има своите герои, и Гърция, и всички страни. Ето, румънците имат двама световно известни хора. Вярно, че те са живели в Европа. Ако бяха живели в Букурещ, под чадъра на туй нещо, което ставаше, по-друго щеше да бъде. Никой чех не се нарича “швейковец”.

И англичаните си имат такива литературни герои. Сърбите също си имат своя Нушич. Ама никой не казва: “Аз съм герой на Нушич”. Търся някакъв повод да го напиша, защото ми писна да чета из пресата такива работи. Цели трудове се пишат за това какъв бил бай Ганьо. Това са глупости. Алеко е сатирик. Ами че каква е задачата на сатирика, освен да деформира и да прави гротеска? Какви са героите на Гогол? От Гоголевите герои нито един не се развива, забелязал ли си, няма никакво движение. Само ядат и пият, и нищо друго. Чисти изроди! Обаче никой не е казал: “Това е национален тип”. Също има един друг герой, който на седемдесет страници слиза от леглото си -  Обломов. Има го това понятие “обломовщина” в руската литература, но не до такава степен, че да казват: “Ето, ние сме обломовци”. Макар че тяхната аристокрация на времето си е била чиста обломовщина. Когато аз искам да направя отрицателен герой, приписвам му по-отрицателни черти. Един прави гротеска, друг прави просто неприятен образ. Аз не съм за пълната гротеска, защото вярвам и зная, че няма нито напълно отрицателен, освен може би някои изроди, нито положителен образ. Нормалният човек си има своите отрицателни и своите положителни черти. Затова се и крепи светът.”

***

“Аз мисля, че съм страхлив човек. И все ми се струва, че когато съм викал силно, тия викове съм ги надавал от страх. Тия викове на децата в тъмното са, за да прогонят злите духове. Не съм никакъв храбрец.

Аз съм търсил винаги пролука, от която да мога да погледна и да кажа нещо. Как стана с „Мъртво вълнение“? През 1959–1960 година романът беше готов. В най-тежките времена. С какъв акъл съм го писал, не зная. Но тайно, за себе си съм го направил. Беше жестока работа. Това е първата книга, която обърна всичко наопаки. Тя може да няма някакви литературни достойнст­ва – според мен ги няма много – но има социална смелост, социален заряд, който ме е инте­ресувал. И аз и сега си мисля на тези години, че автор, който се е опитвал да бъде далеч от социалните проблеми (не поли­тическите!) на света, е егоист. Или може би така съм устроен. Аз не мога да се чувствам добре, когато плаче комшията, когато гладува, когато страда. Не мога поне да не мисля за него, да не му съчувствам, ако не мога да му помогна. И аз мисля, че всички гении, всички наши велики предшественици са били социално ангажирани. Като почнеш – Юго, Мопасан, Шекспир, Гьоте, кой ли не? Достоевски, Толстой. Те са били ангажирани.”