Защо никой не крещи?

“Видеото с Доган оставя лош вкус в устата” - из новините на „Файненшъл таймс”, цитиран от Вести.бг

Словесната и конкретната агресия са като скачени съдове - непрекъснато взаимопреливат. От медиите, мрежата и политическите трибуни потичат агресивни тинести и мътни порои от думи към нашия всекидневен живот, който се задъхва и раздира от напрежение и в отговор произвежда зло след зло, къде бавно и тихомълкомно, къде с гръм и трясък.

"Повилняла сбир от вълци и кози"

Непредвидимо е кой спусък ще отприщи агресията, към кого ще е насочена, какви ще са последствията - ясно е само, че няма незасегнати. Заглобени сме до един в тинестата предизборна кал на родината, която Яворов провижда и като “повилняла сбир от вълци и кози”.

Някой ще се запита какво общо има тук Яворов, хеле пък неговата поезия. Веднага ще обясня: януари за мен винаги е Яворовият месец, от самият първи, на който той е роден, та до 31-ви. Не ме вълнуват вакханалните именни дни в началото на всяка година, смесицата между християнския календар и езическите ритуали, трапезите и празненствата, вълнуват ме събитията, защото винаги ги чета под знака на великия трагически поет и неговите прозрения.

През тази година, 135-тата от рождението му, натрапчиво мислех за престъпното безхаберие, с което от години унищожаваме Яворовите топоси, музеите в София и родния му Чирпан, скалите в Поморие. Защо вече никой не говори публично за превзетата от някакви масони, пустееща, ледена и пропукана от немара къща на “Раковски” 136 или за заграбеното от алчни частни интереси място на поморийския бряг със затворения и рушащ се амфитеатър? Или за опита да се унищожи музея в родния град на поета, да се унизи и омаловажи едно съдбовно място? Защо никой не крещи?

И ето, че Октай Енимехмедов се опитва да произведе изстрел, несравним с изстрела на Яворов в собственото му слепоочие - и все пак толкова видим и шумен, че всички настръхваме от догадки, предположения, омрази, страхове, слухове и предчувствия за насилие. Разгръщат се десетки теории на конспирацията, вероятно защото никой не вярва, че истината ще излезе наяве.

Всевъзможните ни агресии

Всъщност, никой не вярва в истината, която на мен, обичайно обсебена от Яворовите прозрения през януари, ми звучи така:

Сега и тук всички се чувстваме изоставени, предадени, пренебрегнати, излъгани и обидени от собствените си политици, които сме избирали през годините и първосигнално олицетворяваме с държавата. Бедността и безсилието допълнително нагнетяват оцеленческото ни съществуване, мразим недосегаемостта на политическата класа, глухотата й на костюмирана и затворена общност. Именно това поражда всевъзможните ни агресии. Неслучайно всеки ден ни заливат новини, в които родители пребиват децата си, военни изпозастрелват семействата си със законно притежавано оръжие, футболни агитки се изтрепват без повод. Представям си, че с Октай Енимехмедов, затворен в подредената безизходица на студентското си таванче, може да се е случило написаното в писмото му, да е пожелал да произведе изстрел в сърцето на партията, за която е гласувал и чиито елит и лидери дори визуално винаги са стояли на светлинни години от своя окаян електорат.

Представям си го, защото и на мен понякога ми иде да стрелям, за да стресна и надвикам цялата мерзка, самооблъщаваща се и надменна политическа говорилня, или пък за да събудя апатичните си съграждани, или да ги стресна и освестя във взаимоненавистта им. Но не искам, защото достатъчно дълго съм чела Яворов и знам, че изстрелите, които назовават “честта и позора”, само разрастват злото у тая “повилняла сбир от вълци и кози”.