Три в едно

Помни ли някой какво се случи на Андерш Брейвик, когато застреля 77 души и рани 165. Нищо не му се случи. Хванаха го, разбира се, но без да падне и косъм от главата му. Никой не му скочи и никой не го направи на пюре или кайма. Не изригна справедлив гняв. Той проля толкова чужда кръв, а по него нямаше и капка от собствената му. Полицията дори с нокът не го одраска - един убиец остана непокътнат, но поне беше осъден.

Всеки се въоръжава според ефекта, който иска да произведе - макар и не винаги да си признава. Октай Енимехмедов твърди, че съжалява задето пистолетът му засякъл. Дали си дава сметка, че ако вместо газов пистолет беше взел пухено перце, то нямаше да засече. С него поне би могъл да гъделичка „жертвата” до смърт. Дали тогава щяха да му се нахвърлят? Той направи услуга на афектираните биячи. Стимулира ги да разкрият най-съкровената си същност. А тя е на светлинни години разстояние от тази на норвежките полицаи. Въпросните биячи показаха своите „умения” върху паднал и беззащитен вече човек с видимо удоволствие, право пропорционално на гнева им. Колкото повече гняв и ритници, толкова повече кеф и обратното. Вероятно това е пясъчният часовник в душите им.

Оперетно-балканският спектакъл породи и адекватни реакции. Появи се колаж, в който Ахмед Доган съветва бащински своя нападател: „Ела по-близо, чоджум - не си в кадър.”

Ако убийците на ред известни от прехода личности държаха непременно да са в кадър и да действат по метода и с оръжието на злополучния „атентатор”, то тези личности и днес щяха да си пият уискито и да са си на рахат. Но вместо това те са вече там, откъдето не могат да бъдат ничия тревога и заплаха.

Явно вялата напоследък „Атака” не е достатъчна стръв за сплотяване на електората. Може би защото пък нейната стръв се излива главно в защита на светлото ядрено бъдеще. Политическите ни страсти и настървения са строго парцелирани - понякога обаче се насочват в необходимата посока и оставят празнота. А тя тутакси се запълва с нещо друго.

„Така правят нещата в България.” - коментира американският блогър Рей Уилям Джонсън по повод осуетения „атентат” на 19 януари и продължава: „Вие не разбирате тяхната култура, затова не ги съдете.” Какъв по-елегантен намек за липсата на каквато и да е култура. Ироничното предположение на Джонсън какво би могъл да изстрелва газов пистолет, за чието съществуване той не бил подозирал, няма да спомена. Нецензурно е. Но който иска, може да го види (http://www.youtube.com/watch?v=6P_44wx59ug).

Ето как се „прославихме” и светът ни забеляза в нечий собствен сос, далече неприсъщ за всички българи. Но пръсне ли този сос, той мърси и маскари всички ни.

След броени дни предстои референдум за развитие на ядрената енергетика в България. Сега на дневен ред е въпросът дали друго едно измерение на „самобитността” ще определи общото ни бъдеще - включително и това на неродените още. За времето от средата на миналия век на това измерение му е станало навик да определя и решава.

Как може да се отнеме вятър от платната му за в бъдеще. Въвеждането на образователен ценз за гласуване би помогнало. Може да не звучи демократично, но каква демокрация или разум има в това - да предоставяш редовно възможност за влияние на неинформиран, нехаещ и манипулируем избор. Това е все едно спринтьор да позволява винаги преди старт да му вързват гюлета на глезените.

Нито пошлите спектакли, нито кебапчетата и бирата надграждат. Що се отнася до възторжените им зрители и консуматори - за тях бъдещето е живот в миналото, в което обаче завличат и всички останали. Ако успеят, светът наистина ще има повод да си каже: „Така правят нещата в България. Те иначе не могат. Такива са. Това е самобитната им „култура”.”

Затова нека на 27 януари нашето „не” да е начало на траен отказ от подобна „самобитност”. Така ще е по-добре и за самобитните, и за гюлетата, въпреки че още не го съзнават, не искат или не могат. Или пък и трите заедно.