Свободата днес и тук 01 Октомври 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Новият авторитаризъм (част I)

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иван Кръстев, http://www.dnevnik.bg

Публикуваме първа част на текста на Иван Кръстев от портала "Култура" с позволение на редакцията. Четете втората част в следващите дни. 

В началото на 1991 г. като млад изследовател от България, все още обзет от революционните страсти на 1989 г., седях в библиотеката на Оксфордския колеж "Сейнт Антъни", където четях класическото изследване на Мартин Липсет Политическият човек. В това незабравимо време четенето на вестници беше много по-вълнуващо от четенето на политически изследвания и може би затова тогава анализът на Липсет ми се стори безспорно задълбочен, но и малко тривиален. Днес вече знам, че такава е съдбата на всяка класическа книга в социалните науки. Чувстваш, че си ги "прочел" още преди да си отгърнал първата страница, а колкото по-революционни са били нейните заключения в момента на публикуването, толкова по-банални и очевидни изглеждат те десетилетия по-късно. Затова при първата ми среща с книгата на Липсет не бях особено впечатлен нито от книгата, нито от нейния автор.

Четейки Липсет сега, откривам не само оригиналността на неговата мисъл, а и невероятната сила на неговата личност, което е още по-удивително. Липсет въплъщава един характерен тип интелектуално присъствие, чиято липса днес се усеща много силно. Той привлича както с присъствието си, така и със задълбочеността си. В работата си като изследовател той работи и публикува почти по всеки въпрос, който представлява интерес за него. Той прекосява границите между научните дисциплини с лекотата на балкански контрабандист. Последователен, без да бъде догматичен, политически, без да бъде партизански, той оказва влияние както върху академичните среди, така и сред широката публика. Накратко, той е един от най-видните представители на забележителното поколение американски интелектуалци, отдали се на това " да спорят със света"[1].

В автобиографичното си есе Редовна работа Липсет пише:

Като троцкист или социалист по време на учението ми в гимназията и университета ме вълнуваха три въпроса. Най-важният от тях беше: защо болшевишката революция в Русия е довела до появата на потисническо и експлоататорско общество?… Втория въпрос беше: "Защо движението на  демократичния социализъм… не успя да проведе последователно политики, които да насърчат социализма?… И третият голям политически въпрос, който ме вълнуваше, беше: защо в Съединените щати никога не се появява влиятелна социалистическа партия?… Търсенето на отговори на тези три въпроса повлия върху цялата ми академична кариера"[2]

Това е добър пример за изследователите от нашето поколение, дори когато изпитваме съмнение в отговорите, до които достигаме. Затова ще се опитам да отговоря на три въпроса, които отскоро ме вълнуват: 

1) Защо авторитарните режими оцеляват в епохата на демократизация?
2) Защо политическата наука не успя да предвиди тяхната устойчивост? 
и 
3) Защо е толкова трудно да се противодейства на съвременния авторитаризъм?


Повечето от наблюденията ми се основават върху опита на посткомунистическа Русия. Фокусирането върху Русия в анализ, посветен на предизвикателствата на новия авторитаризъм, може за някои да се стори изненада, тъй като трябва да признаем, че историческият миг на Русия вече е отминал. Политическият изследовател Стивън Холмс твърди, че "идеологическото противопоставяне между демокрация и авторитаризъм, наследено от Студената война, повече замъглява, отколкото помага при изследването на руската политическа действителност"[3]. Това означава, че дихотомията между демокрация и авторитаризъм не е от голяма полза за разбирането на природата на настоящия режим в Москва – това е слаба държава със слабо общество.

Русия трудно може да бъде дадена за пример, чрез който да се обясни привлекателността на новия авторитаризъм, тъй като не тя залага тенденциите, когато става дума за връщането на авторитаризма на мода. Днешният руски авторитаризъм изглежда неясен и безвкусен, сравнен с китайския капитализъм с комунистическо лице. Докато китайците експериментират и опитват, руснаците тъпчат на едно място. Русия е изгубила не само статута си на велика сила, тя е изгубила и ореола си на тайнственост.

Лесен за употреба авторитаризъм 

И все пак защо след като Русия нито задава тенденциите, нито е интелектуална загадка, трябва да се фокусираме върху нея, ако искаме да разберем парадоксите на модерния авторитаризъм? Могат да бъдат посочени три причини за това.

На първо място, както отбелязва Робърт Кейган, Русия е държава, в която историята едновременно свърши, но и се завърна.[4] От тази гледна точка, политическият опит на Русия през последните две десетилетия има ключово значение за нашето разбиране както на демокрацията, така и на автокрацията. Руското развитие от 90-те години на ХХ век формира очакването ни за глобален напредък на демокрацията, а провалът на демократизацията през първото десетилетие на ХХІ век накара мнозина за преосмислят възгледите си за бъдещето на глобалната демократична революция. Затова и осмислянето на объркващата природа на Путиновия авторитаризъм може да ни каже повече за посоката, в която върви света, отколкото осмислянето на причините за популярността и успеха на китайския авторитаризъм.

На второ място, Русия е важна, защото очертава контурите на новия конкурентен авторитаризъм. Руският режим е само умерено репресивен. Путиновият авторитаризъм е "вегетариански". Макар политическата репресия да съществува, а организациите за защита на правата на човека старателно да документират преследванията над журналисти и над други противници на режима, все пак трябва да признаем, че мнозинството руснаци днес живеят по-свободно от всяка друга епоха в тяхната история. Те могат да пътуват, свободно могат да сърфират из мрежата -  за разлика от Китай или Иран, правителството в Русия не се опитва да контролира интернет, а руснаците имат свободата да правят бизнес, стига да си платят данъка "корупция". За разлика от Съветския съюз, който беше едно самоизолирано общество със затворени граници, днешна Русия е отворена икономика с открити граници. Всяка година в чужбина пътуват почти десет милиона руснаци.

Наред с това Путиновият режим не е идеологически. Показателна е съдбата на концепцията за "суверенна демокрация", която беше най-амбициозният опит, извършван досега от Кремъл за формулирането на определена идеология. Путиновият Кремъл направи всичко възможно, за да конструира колективни идентичности и да експлоатира националистическите чувства на носталгия към Съветския съюз, но честото повтаряне, че Русия не може и не трябва да бъде наставлявана от Съединените щати, не е идеология. Лекотата, с която руският елит наскоро замени лозунга за "суверенна демокрация" с този за "модернизация" е пример за постидеологическия характер на настоящия режим. Той се опитва да се представи като вариация, а не като алтернатива на западната демокрация, приспособявайки някои ключови демократични институции, най-вече изборите, към собствените си цели.

На трето място, за разлика от китайския режим, който е устойчив, защото и елитите, и народът го възприемат като успешен, Путиновия режим оцелява, независимо че и елитите, и обикновените хора го намират за еднакво нефункционален и непривлекателен. Проведено от руския център "Левада" изследване показва, че мнозинството руснаци възприемат сегашната ситуация като стагнация. Парадоксът на днешния руски авторитаризъм се състои в това, че както неговите привърженици, така и неговите противници го възприемат като провал. Защо тогава хората приемат с готовност този "зомби авторитаризъм", вместо да поискат демократична промяна? Това е същинският въпрос, който Путинова Русия поставя пред света.

Противоречивата природа на руския авторитаризъм, който е едновременно стабилен и нефункционален, отворен за света и лишен от идеология, може в най-голяма степен да ни помогне да разберем защо авторитаризмът успява да оцелее в епохата на демократизация и защо е толкова трудно да се противодейства на съвременните авторитарни режими.

Неочаквана издържливост 

Първо, нека се обърнем към въпроса защо теоретиците на демокрацията останаха слепи за променливата и устойчива природа на авторитаризма.

Сред многобройните книги и статии на Сиймор Мартин Липсет има една, която остава сравнително непозната. Става дума за малка книга, написана през 1994 г. в съавторство с унгарския философ и бивш дисидент Дьорд Бенс[5]. Това есе си поставя за цел да направи принос не към теорията, а към самооценката на теоретиците. Въпросът, който това есе си задава, е защо политическата наука не успя да предвиди рухването на комунизма.

Липсет посочва две основни причини за това. Първо, по време на Студената война на Запад се формира идеологическият консенсус, според който съветската политическа система е стабилна. Политическата десница смята, че тази стабилност на съветската система се дължи на ефективната репресия, като тя е склонна да описва съветските институции – като КГБ или армията – като безмилостни, умни и ефективни. Това е заблудата на десницата. Политическата левица, възприемайки идеята, че Съветският съюз е егалитарно общество, което осигурява безплатно образование и здравеопазване, от своя страна е склонна да преувеличава легитимността на съветската система. Това е заблудата на левицата. Затова макар десницата и левицата в годините на Студената война да спорят почти за всичко, свързано с оценката на комунизма, и двете течения приемат за даденост, че Съветския съюз ще продължи да съществува.

Втората причина, посочена от Липсет и Бенс, са институционалните предразсъдъци на изследователите на съветския свят. Политическите изследователи са станали експерти върху начина на функциониране на съветската система, което ги е направило слепи за възможността тази система да рухне. Политическата наука от епохата на Студената война просто приема съществуването на Съветския съюз за даденост. А идващата криза се предусеща от хората извън академията – журналисти, дисиденти, политически активисти.

Както историята показа, Съветският съюз не беше чак толкова стабилен, колкото допускаха съветолозите. Той изглеждаше предопределен за вечен живот, докато внезапно той не започна да се разпада. Изненадващото развитие от 1989 г. показа на учените, че привидната "твърдост" като камък на СССР всъщност винаги е било нещо много крехко и измамно. Това, което всички мислиха, че е създадено от стомана, се оказа изградено от хартия.

Също както някога съветолозите споделяха убеждението за вътрешната стабилност на комунистическите режими, така много от теоретиците на демокрацията след края на Студената война са склонни да гледат на днешните авторитарни режими като крехки и нетрайни. Всеки опит за осмисляне на природата на новите авторитаризми като тези в Русия или Китай, трябва да започне с критичен подход към твърдението, че авторитарните режими са предопределени да бъдат изхвърлени на бунището на световната история.

Доминиращото убеждение за преходния характер на тези режими беше изказано най-добре от Самюъл П. Хънтингтън, който през 1991 г. написа, че "либералният авторитаризъм не е стабилна система, това е наклонена сграда, която не може дълго да остане в равновесие". [6] Ако авторитарните режими "не се представят добре, те ще загубят своята легитимност, тъй като това е единственото им оправдание да задържат властта. Но… ако те се представят добре в социалната и икономическата област, те насочват обществените очаквания към по-голямо политическо представителство, които не могат да бъдат удовлетворени без това да доведе до смъртта на тези режими."[7]

Какво ни прави толкова убедени, че днешните авторитарни режими са толкова нестабилни? Първият аргумент е част от сърцевината на теорията за модернизацията, и може да бъде наречена "хипотезата на Липсет". Теоретиците на модернизацията са склонни да гледат на демокрацията като на задължителен елемент от процеса на модернизацията, както урбанизацията, индустриализацията и секуларизацията. В своето основно изследване Липсет защитава мнението, че високите доходи и икономическото развитие увеличават възможността за устойчивост на демокрацията. Той също така споделя убеждението за взаимната връзка между демокрацията и капитализма. Следователно глобалното разпространение на капитализма и безпрецедентното повишаване на доходите в развиващите се държи подсилва очакванията за преходния характер на авторитарните режими. Скорошни изследвания също подкрепят мнението, че колкото по-богати стават едни общества, толкова по-благосклонно те започват да гледат на демокрацията.

Вторият аргумент за западането на авторитарните режими може да бъде описан като "ефектът на отварянето". Иън Бремер формулира това доминиращо мнение, като в своята добила голяма популярност книга Кривата защитава възгледа, че единствено демокрацията може да бъде устойчива в условията на свободна търговия, свободно пътуване и свободен достъп до информация. [8] Ако автократичните режими искат да бъдат стабилни, те трябва или да затворят своите "граници" (не само географските си граници, но и многобройните начини, чрез които те се отварят за външния свят) или трябва да отворят политическите си системи.

Третият аргумент, който подкрепя тезата за преходността на авторитаризма, е "аргументът за имитацията". Както вече казахме по отношение на Русия, нейните авторитарни ръководители през последните две десетилетия се опитваха да имитират наличие на демократични институции и да използват демократичен език. Провеждането на избори, според тези управляващи, прави самите тях по-приемливи и отслабва международния натиск за реална промяна. Защитниците на аргумента за имитацията смятат, че самото възприемане демократични институции, независимо от формата и степента на тяхното проникване, неизбежно излага авторитарните режими на риск. Както Чехов съветва колегите си драматурзи: "Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението". Според политическите изследователи, ако авторитарните режими започват да провеждат избори или да възприемат други демократични институции – колкото и ограничено и по манипулативен начин да го правят, накрая тези институции "ще гръмнат". Наличието на демократични институции, колкото и измамни да са те, накрая ще засегне авторитарните режими точно там, където ги боли най-много.

Промяната в международната ситуация, т. е. ефектът на "геополитическото затопляне", дава още един аргумент в подкрепя на очакването, че авторитарните режими няма да оцелеят в епохата на демократизацията, както и динозаврите не са успели да преживеят Ледниковия период. Разпадът на Съветския съюз и края на Студената война лиши автократите от техните външни покровители.

Всички тези аргументи накараха мнозинството политически изследователи от края на двадесети век да споделят убеждението, че автократичните режими са осъдени на провал. И макар краят на авторитаризма да бе предсказан отдавна, той все още не се е случил. Защо авторитарните режими успяват да оцеляват и дори да процъфтяват в епохата на демократизация, е въпрос, на който тепърва ще трябва да дадем отговор.

Бележки
[1] Фразата е заемка от заглавието на документалния филм от 1997 г. Arguing the World (В спор със света),режисиран от Джоузеф Дорман за Riverside Film Productions.
[2] Seymour Martin Lipset, "Steady Work: An Academic Memoir," Annual Review of Sociology 22 (1996): 2–3.
[3] Stephen Holmes, "Имитация на демокрация, имитация на авторитаризъм: как да разберем днешна Русия". Мемориални лекции Джу. София, ноември 2010.
[4] Robert Kagan, The Return of History and the End of Dreams, (Завръщането на историята и краят на мечтите), София,  Обсидиан, 2008.
[5] Seymour Martin Lipset and Gyorgy Bence, "Anticipations of the Failure of Communism," Theory and Society 23 (April 1994): 169–210.
[6] Samuel P. Huntington, The Third Wave: Democratization in the Late Twentieth Century (Norman: University of Oklahoma Press, 1991), 137.
[7] Larry Diamond, "Introduction: Persistence, Erosion, Breakdown, and Renewal," in Larry Diamond, Juan J. Linz, and Seymour Martin Lipset, Democracy in Developing Countries: Asia (Boulder, Colo.: Lynne Rienner, 1989), 39.
[8] Ian Bremmer, The J Curve: A New Way to Understand Why Nations Rise and Fall, (New York: Simon and Schuster, 2006.)

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional