Свободата днес и тук 09 Април 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Новият авторитаризъм (II)

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иван Кръстев, http://www.dnevnik.bg

 
"Дневник" препечатва статията на Иван Кръстев от портала "Култура"

През последните години изследователи като Джейсън Браунли, Стивън Левитски и Лукан Уей значително допринесоха за идентифицирането на факторите, които спомагат за оцеляването на авторитаризмите през ХХI век. Браунли доказа, че "провеждането на многопартийни избори от авторитарните режими не представлява задължително стъпка към пълна демократизация, както и манипулираните избори не осигуряват автоматично защита за управляващите чрез отслабване на международния натиск или успокояването на опозицията."[1] Накратко, измамната демокрация може както да укрепи, така и да отслаби авторитарните режими.

След като изследват множество случаи на конкурентни авторитарни режими, Левитски и Уей стигат до заключението, че авторитарните режими има по-голяма вероятност да продължат да съществуват в страни, в които влиянието на Запада е по-слабо и където отношенията със Запада са сравнително слаби. Други критични фактори, които увеличават възможностите за оцеляване на авторитарните режими, са наличието на функционираща държава с ефективен репресивен апарат и наличието на ефективна управляваща партия. Такива режими по-трудно могат да бъдат свалени в големи, разполагащи с ядрено оръжие държави, които никога не са били западни колонии, и начело на които стои консолидирана управляваща партия, склонни да открият стрелба по студенти, протестиращи на централния площад. Авторитарните управници е по-малко вероятно да се задържат на власт в държави, които са малки и слаби, които се намират близо до Европейския съюз или Съединените щати, които се нуждаят от заем от МВФ, които културно и икономически са свързани със Запада, които не разполагат със силна управляваща партия, които не могат да си позволят или нямат готовност да открият стрелба по протестиращите.

Задълбочавайки разбирането за възможните фактори, които подпомагат оцеляването на авторитарните режими от ХХI в., Левитски и Уей обаче не отговорят на въпроса защо противодействието на тези режими е толкова трудно. Защо в повечето случаи дори непопулярни недемократични режими не се сблъскват с масови протести? Оставайки в рамките на дихотомията между демокрация и авторитаризъм, теоретиците на демократизацията има опасност да попаднат в капана на двете хипотези, които тази опозиция предполага имплицитно – първо, че рухването на една авторитарна система по естествен път води до появата на демокрацията, и второ, че ако демокрацията не успее да се наложи, виновни за това ще бъдат силите на авторитаризма.

Парадоксът е, че ако искаме да проумеем способността за оцеляване на съвременните авторитаризми, трябва да подходим много внимателни към дихотомията между авторитаризма и демокрацията. Защото днес авторитаризмите оцеляват най-добре в ничията земя между демокрацията и авторитаризма.

Това, което бих искал да аргументирам е, че слабата съпротива срещу съвременните авторитарни режими се дължи в по-малка степен на тяхната ефективна репресия, тоест на фактора страх, а много повече на отвореността на самите тези режими. Противно на твърденията на повечето теоретици на демократизацията, отварянето на границите има по-скоро стабилизиращо, а не дестабилизиращо въздействие върху новите авторитарни режими. Наред с това ще се опитам да покажа, че неидеологическата природа на новите авторитаризми също по-скоро ги укрепва, вместо да ги отслабва.

Превратното разбиране на идеологията
В известната си статия от ноември 1979 г., публикувана в Commentary и озаглавена "Диктатура и двойни стандарти", Джийн Къркпатрик защитава тезата, че тоталитарните режими, основани върху революционна идеология, не само са по-репресивни от традиционните авторитарни режими, но и са много по-трудно податливи на либерализация или демократизация. Според нея идеологията служи като източник на трансцедентна легитимност за тези режими, което в някои отношения ги доближава до теокрацията.

Идеологията също има функцията да бъде сплотяващ фактор за управляващия елит. Концепцията за "правилната партийна линия", както твърди Кен Йовит, изпълнява в ленинистките режими функцията, която на Запад имат демократичните процедури. Наличието на управляваща партия, основана на идеология, има ключово значение за разрешаването на проблема за наследяването на властта, което е най-същественият източник на нестабилност в автократичните режими. Идеологията също служи като средство за политическа мобилизация. Историята на Съветския съюз показва, че понякога е по-лесно да умреш за режима, отколкото да живееш за него. Героизмът на съветския народ по време на Втората световна война е една крайна демонстрация за силата на идеологически обоснования авторитаризъм.

Концепцията за идеологията като източник на сила на автокартичните режими е до такава степен част от наследството на Студената война, че днес човек с изумление наблюдава убеждението на постсъветския елит за комунистическата идеологията като една от слабостите на стария режим. Рухването на СССР доказа, че идеологията води до корозирането на автократичните режими на две нива – от една страна тя подхранва реформаторските илюзии на елита, а от друга – дава на опонентите на режима нужния език и платформа да се представят за поддръжници на идеала, по чиято мярка режимът може да бъде дефиниран и държан отговорен.

През последните двадесет години бяха публикувани хиляди книги за същността на революцията, извършена от Михаил Горбачов. От моя гледна точка ключовият фактор е тъкмо в това, че Горбачов започна реформите си не защото беше изгубил вярата си в комунизма, а точно защото продължаваше да вярва в него, защото беше напълно убеден, че истинският социализъм, който той се надяваше да изгради, ще бъде много по-висш от демократичния капитализъм на Запада. Реформите отговоре често са следствие от сбърканата преценка на управляващите, а не от правилната им оценка за реалността.

Идеологията не само подхранва реформаторските илюзии на част от елитите, но и осигурява на опозицията дискурс, чрез който тя да може да оказва натиск върху режима отдолу. По правило дисидентите в съветския блок бяха бивши правоверни комунисти, които преди дълбоко и цялостно да отхвърлят марксистките режими, често са ги критикували на езика на самия марксизъм. Човек трудно би разбрал влиянието на Пражката пролет или на "самоограничената революция" на полската "Солидарност", ако не може да схване диалектическата природа на тези движения. Революциите от 1989 г. бяха съвместен резултат от действията на комунистическите елити, които допринесоха за разпада на собствените си режими, докато се опитваха да ги реформират, и на опозиционери, които ускориха рухването на режима, твърдейки, че искат реформи, докато по същество искаха пълното му демонтиране.

Противопоставянето на режима на Путин е трудно точно поради липсата на каквато и да е идеология, която да се простира извън безсмислената смесица от остри фрази, произнасяни от Кремъл. Експертите по връзки с обществеността не могат да влязат в ролята на идеолози, защото за разлика от рекламната кампания в идеологията е необходимо да се вярва. Липсата на реална идеология при новите авторитарни режими обяснява защо мнозинството от тях предпочитат да гледат на себе си като на корпорации. За да запазят властта си, те се надяват да изличат каквато и да било идея за обществен интерес. От тази гледна точка възхвалата на пазара не може да подрони новите авторитаризми, тя може само да ги укрепи. Ако общественият интерес не е нищо повече от случайния сбор от личните интереси на милиони, тогава жертвите в името на този обществен интерес са прахосване на време и енергия.

Липсата на идеология при новите авторитарни режими е и една от причините демократичният свят да не е склонен да се конфронтира с тях. Новите авторитаризми не се опитват да изнасят своя политически модел, затова те не са реална заплаха. Те не се опитват да променят света или да налагат собствената си система на другите. Затова и противопоставянето днес не е между света на свободата и света на авторитаризма – по-скоро днес разделението е между света на свободата и света на свободата да живееш на кредит.

Превратното разбиране на отворените граници
Зад увереността, че авторитаризмът е обречен на бавната смърт на реформите или на внезапната смърт на разрухата, се крие убеждението, че отварянето на границите ще бъде фатално за автокрацията. В средата на ХIХ век маркиз дьо Кюстин, френски аристократ, който посещава Русия през 1839 г., търсейки аргументи в подкрепа на собствения си консерватизъм, но се завръща като адвокат на конституционализма, заявява, че "политическата система на Русия не би могла да издържи и на двадесет години свободно общуване със Западна Европа."[2] Това, което той тогава допуска, днес е всеобщо убеждение – че отворените граници дават на хората възможност да се се запознаят с друг начин на живот и да се борят, за да го постигнат, което от своя страна насърчава търсенето на промяната. Наред с това отворените граници облекчават усилията на хората да се организират чрез външна подкрепа.

Наистина ли отворените граници дестабилизират авторитарните режими? Йосиф Сталин без съмнение е бил убеден в това. Той изпраща в ГУЛАГ милиони съветски войници, чието единствено престъпление било, че са видели Запада или дори Централна Европа. Но Путин не е Сталин. Той не се стреми да управлява Русия, спирайки съгражданите си от пътуване в чужбина – той ги управлява, като им разрешава да пътуват. Отворените граници наистина поставят известни ограничения пред репресивните и манипулативни възможности на правителството, но те също така дават възможности за оцеляването на режима.

Преди почти четиридесет години икономистът Алберт О. Хиршман, в прекрасната си неголяма книга "Изход, глас и лоялност" обяснява защо железопътната система на Нигерия се представя все по-зле в конкуренция с камионите и автобусите:

Наличието на алтернатива на железопътния транспорт прави по-трудно, а не по-лесно, преодоляването на слабостите в железопътната система. Наличието на автобуси и камиони превръща тежкото състояние на железниците в не чак толкова сериозен въпрос, колкото той щеше да бъде, ако железниците бяха монополисти в транспортирането на стоки на далечни разстояния. Вероятно това е причината държавните предприятия да се представят най-зле в сектори като транспорта или образованието, когато те са отворени за конкуренция: вместо да насърчава подобрение на предоставяната услуга, наличието на готов и достатъчно добре функциониращ заместител за услугата, предлагана от държавното предприятие, лишава това предприятие от задоволителен механизъм за обратна връзка, която е най-ефективна в случаите, в които клиентите са изцяло зависими от предоставяната от държавното предприятие услуга. Защото управлението на едно държавно предприятие, което винаги има сигурността, че държавата няма да го остави да загине, е не толкова чувствително към загубата на приходи, вследствие на насочването на клиенти към конкурентната услуга, колкото към протестите на възмутената общественост, за която услугата е от жизнена необходимост, защото тя е лишена от друга алтернатива, нещо, което може "да превърне в ад" живота на мениджърите на това държавно предприятие.[3]

Според Хиршман консуматорите или членовете на една организация имат две възможности, чрез които да отговорят на влошаването на услугата или стоката, която те купуват или ползват. Първата възможност е изходът – просто актът на напускане – купуването на друг шампоан, излизането от партията или организацията, напускането на страната. Обратно, гласът представлява акт на недоволство или на протест. Но, както отбелязва Хиршман, наличието на възможност за изход прави използването на гласа по-малко вероятно, тъй като изходът изисква по-малко време и усилие.

Изходът е особено привлекателна възможност за руснаците от средната класа, превърнали се в консуматори, обезкуражени от възможността за някакво колективно действие. Изходът изглежда естествен избор за разочарованите от режима, вследствие на демографската ситуация в Русия с нейното застаряващо и намаляващо население, както и на слабата руска национална идентичност. Наличието на склонна към напускане средна класа в Русия е в основата на способността за оцеляването на руския режим. Наскоро руският икономист Леонид Григориев допусна, че "през последното десетилетие страната е била напусната от повече от два милиона руски демократи". Гласуването с краката или напускането на страната поради нейната недемократичност не е същото като издигането на глас в полза на демократизацията на Русия.

Обяснението на Хиршман защо железниците в Нигерия не подобряват състоянието си, вследствие на конкуренцията на камионите и автобусите, дава ключ да разберем защо противопоставянето на Путиновия авторитаризъм е толкова трудно. То обяснява провала на реформите и загубата на реформаторския дух в Русия. Парадоксално, но отварянето на границите и възможността за живот и работа в чужбина допринасят за провала на политическото реформаторство. Хората, които има най-голяма вероятност да са разочаровани от лошото качество на управление в Русия, са същите хора, които имат и най-голяма възможност и готовност да напуснат страната. За тях е по-лесно да напуснат страната, в която живеят, отколкото да я реформират. Защо да искаш да превърнеш Русия в Германия, когато няма никаква гаранция, още повече, че за това ще бъде необходим цял един живот, а до Германия се стига само с едно кратко пътуване? Социологическите проучвания доказват, че руската средна класа предпочита да работи в чужбина и да се връща у дома за празниците, за да се среща с приятели и роднини.

Сравнението между наличието на голяма реформаторска енергия през 80-те години и липсата на такава енергия днес, ме води до убеждението, че докато затварянето на границите разруши съветския комунизъм, отварянето на границите спомага за оцеляването на новата авторитарна Русия. Съветската система затвори гражданите си вътре в страната. Промяната на системата беше единственият начин за промяна на живота. Докато днешна Русия, от друга страна, по много неща наподобява нигерийските железници – тя ще си остане неефективна, докато получава достатъчно пари от петрола, с които да компенсира тази неефективност. Основната причина руснаците да са толкова малко склонни да протестират не се дължи на страха; причината е, че хората, които са най-силно заинтересовани от промяната, вече са напуснали страната или са взели решение да го направят в близко бъдеще, ако не са решили просто да се преместят във виртуалната реалност на интернет (Средният руснак прекарват два пъти повече време в социалните мрежи, отколкото хората на Запад). Проблемът е, че липсва критична маса от хора, които да искат промяна.

Какво е бъдещето? Трудно е да се предскаже. Но бих казал, че много по-вероятно е зле функциониращите авторитарни режими като този в Русия не да еволюират в демократични, а постепенно да залинеят. Перспективата не е "след Путин потоп", а "след Путин загниване".

В основата на статията е лекция в памет на Сиймор Мартин Липсет, посветена на демокрацията в света. Преди Иван Кръстев лектори на този престижен форум са били бившият бразилски президент Фернандо Енрике Кардозу и Франсис Фукуяма.

Сиймор Мартин Липсет (1922-2006) е сред най-влиятелните изследователи на демокрацията през ХХ в. Академичната кариера на Липсет преминава в Университетите в Колумбия, "Бъркли", "Харвард", "Станфорд". Автор е на множество значими книги сред които: "Политическият човек", "Първата нова нация", "Американската изключителност", "Нож с две остриета" (София, "Критика и хуманизъм", 2012). Той е единственият учен, който е бил последователно президент на американската Асоциация за политически науки (1979-1980) и на Американската социологическа асоциация (1992-93). Липсет изследва множество най-разнообразни въпроси – обществените условия за демокрацията, икономическото развитие и политическата култура, произхода на социализма, фашизма, революциите, протестите, политическите предубеждения и екстремизма, класовите конфликти. Той е сред пионерите в сравнителните политически изследвания, като неговият най-сериозен принос в това отношение е съпоставката между двете големи демокрации в Северна Америка – Канада и САЩ, което му носи прозвището Канадският Токвил.

[2] Astolphe de Custine, Journey for Our Time (New York: Pellegrini and Cudahy, 1951), 98.
 

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional