Явленията и техните корени

С оглед призива на референдума от 27 януари да се гласува с „не”, изборът на новия министър на просветата изглежда странен. Акад. Воденичаров оглавяваше тъкмо инициативния комитет на БСП в подкрепа на АЕЦ „Белене”. Но като се има предвид гигантският слалом между „да” и „не” до обявения накрая отказ, този избор може да е знак, че упражнението се възобновява. Още по-сигурен знак за това са гласувалите на референдума 20 % и нещо, както и резултатът. Резултат - срамен и очакван. Той разчиства плесенясалия път натам, откъдето другите се завърнаха без особено колебание. Ние продължаваме.

Да настояваш за строеж на остаряла атомна централа върху земетръсен район, да си петимен да трупаш отработено гориво в земята си, е по-идиотско дори от средновековния спор - колко дявола се побират на върха на една игла. А може би това е темата на следващия референдум.

Как ли ще отговорят гласувалите с „да” на едни други въпроси. Например: „Хареса ли ви как през 1986 след Чернобил властта мълча до момента, в който Европа и светът не заговориха за аварията? Хареса ли ви как целокупно бяхме облъчени и как за тези, които не ни предупредиха, се доставяше чиста и незаразена храна и вода?

Днес техните наследници водят ядрения парад. При повторение на подобна авария дали няма също да мълчат, както през 1986? Защо не - нали конспиративността им е присъща.

Защо да е нормално, когато може да е ненормално. Защо да е човешко, когато може да е античовешко. Един от примерите е атентатът в църквата „Св.Неделя” през 1925.

Но понеже утре е 1 февруари, е подходящо да се припомни какво се е случило в София през нощта срещу 2 февруари на 1945. Отговорът е - масова екзекуция на неубитите веднага след 9.09.1944. Екзекутирани са български политици, военни, интелектуалци. На „Алабин” пред входа на Съдебната палата са подредени шест камиона, в които натъпкват жертвите. Охраната има заповед да убива всеки, който посмее да протестира. Депутатът Иван Батембергски вика за помощ. Счупват му черепа с приклад. Тогава Тодор Кожухаров - бивш министър, инвалид от войната - докато върви с бастун към един от камионите, извиква: „Не трябва да плачем за нас, а за България!” После запява „Шуми Марица”. Убит е с удар от револвер.

Камионите са вече пълни. Потеглят в колона към гробищата. Спират пред широки ями, изровени от падналите бомби. Бутат хората на малки групи да слязат долу в ямите. Няма подредени войници за стрелба. Долу стоят само двама с автомати. Убиват жертвите една по една. Проф. д-р Александър Станишев (не е роднина на бившия министър-председател) - министър на вътрешните работи и на здравето, както и световно известен хирург, констатира смъртта на всеки. Когато остава последният жив, застрелват и него.

Зариват ямите с изсипана от камиони сгурия. Но слухът за станалото плъзва из София. Близки на убитите носят цветя и палят свещи. За да им попречат занапред да почитат паметта им, превръщат мястото в сметище.

После планомерно и последователно превърнаха в сметище цялата държава. Успяха да я докарат до фалит три пъти. Заедно с това видиотиха населението.

Преди около две години българите определиха за най-значимо събитие в страната през миналия век преврата на 9.09.1944, последван от окупацията на страната. Горе долу по същото време откроиха и чушкопека като изумително българско откритие. Защо тогава преобладаващата част от гласувалите 20% да не подкрепи развитието на една строго определена ядрена енергетика.

Оруел писа, че „войната е мир”, "невежеството е сила" и че „свободата е робство.” Защо тогава окупацията да не е освобождение. Защо тогава щиковете на паметника в нейна чест да не пробиват небето ни и да не са взели на абордаж и бъдещето ни, нанизвайки му шарено ядрено герданче.

Не твърдя, че гласувалите с „да” ще грабнат калашници. Поне не масово. Но просто някои явления имат един и същи корен. Ако не сме в състояние да се противопоставим, ще имаме повод да плачем и за себе си, и за България. Поне докато ни има - и нас, и нея.