Restart

Стадионът на ФК „Левски” беше взривен, за да се увеличи капацитетът му. Предстоят промени. Предупредиха, че районът ще бъде отцепен и няма да има щети. Не се чу да има такива. Това не пречи да погледнем за евентуални щети в перспектива.

Не е тайна, че от доста време стадионът не се пълни. Какъв е смисълът тогава да се увеличава капацитетът му - откъде ще придойдат нови фенове. Дали защото от утре футболистите ще заиграят като Барса? Едва ли. Или защото се появи могъщ спонсор.

Помня стадион „Герена” от дете. Помня и мач на „Левски” с „Аустрия” Виена, в който Гунди вкара гол и обърна хода на събитията. Беше интелигентен гол. Вратарят на австрийците беше висок към два метра и обираше всички високи топки и шутове. Изглеждаше непробиваем. Но ето, че при едно центриране Гунди се извиси и засече топката с глава. Завъртя се, чукна я с чело и я заби в един от долните ъгли на вратата. Г-о-о-л! На този мач стадионът беше пълен.

Както и да е. Стадион „Герена” и впоследствие - „Георги Аспарухов” занапред щял да се казва „Газпром арена”. Дали на феновете ще им е безразлично какво ще е името на стадиона. Име на една синя легенда или това на монополно газово образувание.

Ще се удави ли паметта за Гунди в газ и газови пари

Гибелта на Георги Аспарухов и Никола Котков на 30 юни 1971 г. изкара на улицата хиляди привърженици на „Левски”. Те се стекоха спонтанно на стадиона, където беше поклонението и после изпратиха своите любимци до гробищата. Направиха огромно шествие, към което се присъединяваха още и още хора. Никой не ги беше организирал - те излязоха сами. Излязоха без ничия ръководна роля да им посочи пътя, „истината” и живота, каквато беше утвърдената практика.

Тогава „ръководната роля” се сепна. Пред изумените й очи се възправи воля и единомислие, чиято инициатива не произлизаше от нея. Нейният кошмар - да не контролира, канализира, организира, подтиква и насочва парада, „оживя”. Доколкото това може да е кошмар за нормален и здрав, а не параноичен разсъдък.

Същия ден бяха загинали и трима съветски космонавти. Нормално съзнание не би се ужасило, че гибелта на последните не събра толкова потресени и скърбящи хора. Защото нормалното съзнание не би търсило идеологически подтекст във всичко - дори и в нелепата гибел на пет човешки същества. Отвратително е да сравняваш и да измерваш мъката по такъв начин, с тенденция да свиеш размерите на едната и да я управляваш, а другата да поставиш в рупора на задължителната дружба, който да заглуши всяка друга скръб и всичко друго изобщо.

И ние скърбим, ама партийно - идеологически издържано

Какво друго, ако не опит за контрол и ведомствен и партиен печат върху паметта на футболистите бяха снимките им с милиционерски униформи в нелепите некролози. „Майор Георги Аспарухов” и „майор Никола Котков”. Все едно с униформи са ходели на тренировки и мачове и са ги събличали само, за да облекат екипа.

„Най-ми е драг Левски-Спартак”

Проява на желанието за контрол и управление беше и тъпашкото име „Левски-Спартак”, както бяха кръстили отбора по едно време. Чувал ли е някой по света за отбори с имена: „Гарибалди-Коперник” или „Архимед-Пржевалски”.

Да съвместиш несъвместимото и различното в един калъп - като в прокрустово ложе, за да ти пасне на концепцията, е своеобразна уродлива „изобретателност”.

На българския фронт нищо ново

„Газпром” стана спонсор на един български футболен клуб. След подписа за „Южен поток”, референдумните вълнения и техните бъдещи отгласи, след настъпателното изкупуване на бензиностанции, вече има присъствие и на футболния „фронт”. Всичко е фронт. Символично е тъкмо името на този - прозрял, че „който ни освободи - той ще ни пороби”, да се превръща във вече овладян фронт. Унизително е за паметта на Апостола да бъде аватар на клуба ръка за ръка със спонсора. За това си има по-подходящ аватар и той се казва „Динамо”. Защото синият клуб се е наричал и така.

Обидно ще е, ако стадионът се нарече „Газпром арена”, а не „Георги Аспарухов”. Но пък промяната ще е част от усещането, че цяла България – с незасегнатия й монополно-олигархичен уют, се превръща необратимо в арена на ексхумираното си минало. Доказателство за това е непокътнатият и най-висок паметник в столицата с надпис – „от признателния български народ”.

Не така си е представял нещата Левски. Тук вече не става въпрос за футбол. Необходим е restart.