Свободата днес и тук 21 Февруари 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Възможно и непостигнато

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Славея Балдева

 

Едва ли ген. Христо Луков би избегнал съдбата на групово екзекутираните в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945, ако беше останал жив. Избягва я, защото тя го намира две години по-рано в лицето на комунистическа терористична група. Двама души - неговите убийци. Убиват го на прага на дома му пред очите на неговата дъщеря, която е излязла да го посрещне. Така през 1925 пред очите на внучка му e застрелян ген. Костадин Георгиев на излизане от църквата „Св. Седмочисленици”. Убиват го за стръв с надежда на опелото му да привлекат цар, правителство, генерали, офицери. После дни след това взривяват „Св. Неделя” в изпълнение на плана да обезглавят и парализират собствената си държава. Това, че на церемонията присъствал и някакъв си народ - деца, жени и мъже, не става причина да размислят, да се разколебаят, а камо ли - да се откажат.

Съвременните им симпатизанти издигат глас да бъде забранен маршът в чест на генерал Луков. Бил фашист.

Кой е Христо Луков? Български офицер, роден през 1888 във Варна. Воюва в Първата световна война. През 1918 отбранява позициите край Кюстендил. Деморализирани от болшевишката пропаганда, войниците му бягат и той остава сам. А сърбите приближават в настъплението си към града. Генералът стреля срещу тях с оръдията. Помагат му местни пастири, които явно са взели българската кауза по присърце от оттеглилите се войници. Позицията е удържана. Сърбите не успяват да вземат града. И това – благодарение на куража и упорството на ген. Луков, който не допуска Кюстендил да има съдбата на Цариброд и Босилеград.

Няма да спра да си задавам въпроса защо на пътя в посока към Владая стърчи паметник. Паметник на пораженство и на предадена национална кауза. Паметник, героизиращ оттегляне от позициите по време, когато съседите дебнат да откъснат нови територии. Нека си представим невъзможното - през 1918 ген. Владимир Вазов да беше казал при Дойран - „Ми, майната й на България” и да беше офейкал с войниците си. Вместо това той остава, войниците му също остават с него и не го предават. Остават и по негова заповед месеци наред копаят и строят бункери. Тези бункери по-късно ги предпазват от вражеската артилерия. След като оцеляват под свирепия огън, на свой ред му отговарят и спечелват боя, причинявайки огромни загуби на противника. Това е много важна победа в самия край на войната. Дали ако ген. Вазов беше избягал или не беше издържал на атаките, Казанлък нямаше да е пресечна точка на съседските граници.

Известно е, че след неуспеха на въстанието през 1923 Георги Димитров избягва в Москва, след като подпалва фитила му. Неговият собствен фитил пък е подпален дистанционно. Личният пример може да е силен стимул, а може и да не подейства. Не е подействал на войниците на ген. Луков, за разлика от тези на ген. Вазов. Със или без личния пример на Г.Димитров, въстанието е било обречено, но самият пример е показателен. Той издава доста по-различен манталитет от този на двамата генерали. Издава и разлика в представите за чест, доблест и дълг. Или пък разкрива тяхната липса. Човекът, написал от безопасно разстояние: „Горе главите, славни борци”, беше наричан „вожд и учител” на българския народ. Докъде ни доведе и на какво ни научи - тук ние, българите, сме разединени, въпреки очевидния резултат. Явно имаме различни сетива.

Около двадесет години по-късно „вождът” ще се завърне, след като пътят му е разчистен, за да изпълни волята на покровителите си. А тя е: „Оправдать никого не следует.” Димитров дори пише това на руски, не на български.

Ньойският договор посича България. Принудена е да плаща огромни репарации на съседите. Забранена е наборната армия, а броят на професионалната не трябвало да надвишава 33 000 души, което включва и полицията. Не се допускат авиация, флот и тежко въоръжение.

От 1935 до 1938 ген. Луков е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов. През това време действа последователно за възстановяване на българската армия. Дава й тласък за реорганизация и модернизиране. По негово време Министерството на войната работи усилено по оперативното и стратегическо планиране. От 1932 ген. Луков е начело на Съюза на българските национални легиони, в чиито среди се ползва с голям авторитет. Когато го питат дали с оглед на връщането на Южна Добруджа от Хитлер би заминал начело на дивизии, за да помогне на съюзника в Съветския съюз, той отговаря, че има цар и правителство. Че ако те му възложат мисия, ще я изпълни. Но мисията на ген. Луков е била преди всичко България.

Нека тези, които го наричат фашист, си помислят защо скъпите им предшественици нямаха нищо против фашизма, когато се сключи пактът Молотов-Рибентроп между другарите Хитлер и Сталин. Ако бяха и са били толкова принципни противници на фашизма, предприеха ли някакви протести срещу прегазването на Полша от две страни. Разграничиха ли се от плавния синхрон между Германия и СССР в самото начало на войната. Не. Събудиха се и се разграничиха от Германия на Хитлер, едва след като нападна генетичната им родина.

Цар Борис ІІІ и ген. Христо Луков не са изпитвали излишна симпатия един към друг. Първият е съзирал в генерала заплаха за властта си и опасност да остане изолиран при евентуално правителство начело с Луков. Както и да е. Двамата си отиват през 1943 в разстояние на месеци. Ген. Луков е убит на 13 февруари, а царят умира на 28 август. Пред своите последователи генералът казвал, че „България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси.” Негов съвременник – Кирил Ганев изразява мнение, че генералът е обмислял излизане на България от войната със съгласието на Германия. В книгата си „Свидетелствам под клетва” Дянко Марков разсъждава, че превратът от 9 септември 1944 е можел да бъде избегнат. Че човекът, който би помогнал за това, е именно ген. Луков. И че това е причината да бъде убит. Изводът на Марков е, че генералът не може да не е виждал накъде отиват нещата през 1942-43 г., а именно – че Германия губи. По негови данни Луков се е срещал с англичани и американци през есента на 1942. Срещал се е също с Никола Мушанов, Кръстю Пастухов и софийския митрополит Стефан – все хора, противници на съюза с Германия.

Цар Борис III пише на сестра си княгиня Евдокия, че е измислил изход да се излезе от ситуацията с минимални поражения. Нещо, което не се случва. Две години след смъртта му оживяват немислими .за нормално въображение кошмари. България е харизана от съюзниците на Сталин. Но дали с цар Борис начело не би имала по-голям шанс да промени съдбата си. Както и с ген. Луков. Защото независимо от противоречията помежду си, и двамата са се клели в България, а не в Коминтерна.

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional