П Е Н Т О М А С Т И К И І І І

КОСТА РАДЕВ

 

 ***

 

 

Късно е  за влака до Аркадия.

Късно е вече. Пагубният дъх

и писъкът на вятър във крилата

и изведнъж олекналото тяло,

и пушекът от изгорели ценности,

и грамофонът сред листата, дето все напомня

че няма птица, завърнала се във яйцето.

 

***

 

 

Ето, идва керванът –

и тежкото тяло – добро, според всички канони,

като кон от отдавна закрита изложба.

И купища дрехи, обувки, парцали и вещи

да опазват плътта, да излъжат колко е лъскава.

И колите – как скърцат, догоре отрупани

със безсмислени думи, лъжи и пророчества.

И чували със мъртви надежди и гниещи радости

и фалшиви любови, нарисувани с водни боички

и бъчонки със подлост, със злост и омраза

и замръзнали буци от страх, и сандъци с предателства

и вкаменената вяра със черна превръзка

и оловните буци – плод на обратна алхимия.

Ето керванът. Той е твое творение.

Той си ти. Впрегни се и тръгвай.

Днес не вали и пътят към Кръста те чака.

 

 

***

 

 

Тъй тъмно е в утробата на кита.

И хлъзгаво – но топло и спокойно.

Без  вятър и вълни, без луди боцмани

строшени мачти и пробити лодки.

Уютно място за философи и пророци.

И даже вярваш, че си част от кита

и вече сам донякъде си кит.

Сега е важно да забравиш Бога.

Моли се също Той да те забрави.

И да изтриеш този страшен сън –

небе, луна и някакви звезди.

 

***

 

Сигурно някъде вече има измислени

по-верни думи, по-благозвучни хармонии

по-чисти образи.

Не е спирала никога небесната мелница.

Сигурно чакат другия път

някое по-сполучливо човечество

извън  земната войнствена глутница.

Няма смисъл да пееш на глухия.

Да обичаш злодея е глупаво.

Просто чакай свит

вътре в ореха.

Ако почукат – не бързай.

Мълчанието отвън  е на мишката.

 

***

 

Човекът идва.

Като завоевател

пълзи, пробива кожата на джунглата.

Устремен нанякъде.

Как весело се смеят шимпанзетата

и папагалите, и мъдрите змии.

Така забавно е със изкуфелите човечета!

Отде се взеха тези същества

натъпкани със глупави амбиции?

Кой ги подлъга, че имат право на закони?

Че са поставени да управляват?

Благодарим ти, Боже!

Отлично зрелище! О, вижте само!

Чуй вождовете как крещят: Напред! След мене!

Останалите им копаят гробове.

И тъй е вече хиляди години.

А джунглата дори не подозира

че някой ужким бил я покорил.

 

***

 

Нещата няма да дойдат, приятелю.

Дори да ги желаеш много силно.

                                    Дори когато си воювал със цялото си мъжество.

                                    Дори когато си ги обявил за цел и смисъл.

                                    Най-малко пък – когато си погубил живота си за тях.

                                    Те все така ще са недостижими.

Дори да стъпиш върху планини от вещи

не ще успееш и да ги докоснеш.

Нещата - може би - ще дойдат само

когато вътрешно си ги постигнал.

Ако докрай си се изчистил - бавно, кожа подир кожа –

ще усетиш

особеното им присъствие.

Но те тогава няма да са ти потребни.

 

                                   ***

 

Попаднах в мястото – или пък времето –

където се събират всички сънища.

Лежат, измислят нови случки,

сюжети, теми и развръзки

и чакат някой спящ да ги повика.

Разгледах всички – сън да си харесам.

Накрая си избрах едно море

миг преди изгрева да го залее.

И никой. Друго няма. Даже мене.

Но този сън бил само за безсмъртните.

 

***

 

Полудях

от бясното въртене на земята

и от вселенското безсмислие

оформено в закони.

Полудях

от робската търпимост на реките

бездушно търсещи най-лесната посока

от високото надолу, и никога обратно.

На планините от глупашкото спокойствие

полудях

и от лъжовността на ветровете.

И най-вече

от мъничкото нещо вътре в мене

което свири нощем на цигулка.

 

***

 

Ако го имаше това, което виждаш

светът би бил съвсем различен. Прост

и откровен като пейзажче

от слаб художник реалист.

Но туй, което виждаш че го има

(и си готов да се кълнеш в това)

са само изкривени отражения

на образи, изплували от сънища

и скрити спомени от древни книги

втвърдени форми от трескаво бълнуване

и рожби на обречено съзнание

поради пълната ни слепота.

Светът зад този свят е важният –

забуленият, забраненият,

достъпен само за малцина луди

в секундата преди да експлодират

от мъка в усмирителната риза.

 

***

 

Ненаписаните думи –

чисти, светли намерения.

Като белите момичета

прошумяха недокоснати

и излъгаха, че утре...

Ако търсиш утешение

представи си, че са впримчени

в мрежата на друг поет

и понякога си спомнят

и понякога те търсят

във сандъка със годините

като белите момичета.

 

 

 

***

 

С ръждива ютия, разпалена с въглени

ни премазва животът.  Да сме равни и чисти.

Зловеща еднаквост.

Само мирис на мечти изгорели

напомня за бивши различия.

Униформени мозъци, любов без емоции

красота от списания, мъртвешки излъскана

ослепяло изкуство – да не вижда небето

размазани клоуни вместо белите ангели.

Вече не идват от Логоса думите.

От устите ни бълват техни тъжни подобия

еднакви и те и достатъчни като всичко останало.

 

 

 

 

 

***

 

Само   думички имам  –

                                               безплътни.

С тях да преместя балканите

с тях да изрина пустинята

в океана път да отворя

със тях.

Ще стане.

Само думи да имам.

И вечност.

Малко повече вечност.

 

           

***

 

Как имам нужда от омраза, Господи!

Сега сърцето ми е дом отворен

и всеки влиза, граби, омърсява

и гази всичко с калните обувки.

Омръзна ми да чистя, Господи!

Как трудно е да си христоподобен!

            И радостно, и страшно. Виж -

уж моля те за броня от ненавист

а ето – съжалявам богаташа

вторачен лакомо в паницата ми леща.

 

 

***

 

Отвори очи.

Не пускай в теб да се промъкнат

онези призраци на хубавите дни.

Тъй бързо ли забрави болката?

Спомни си пак Еклесиаста -

че всичко суета е, и излишно.

Спомни си песимизма на пророците.

Спомни си нищото в лицата на щастливците.

Повярвай – хубавите дни са дадени

- един или пък десет във живота –

за да ни мъчат черните им призраци.

Заспи с отворени очи – дано  не влязат.