Към някъде или заникъде

Към подлеза на „Шератон” приближава възрастен човек с патерици. Прегърбен е, върви бавно. Трудно ще му е да слезе по стълбите, ако не и невъзможно. Но не това е целта му. Малко преди тях спира, обляга слабото си тяло върху патериците и бавно протяга дясната си ръка към качващите се нагоре хора. Жестът му е неуверен и отчаян. Няма грешка - същото се чете и в погледа му. По средата на стълбите в същия подлез до стената се е облегнал друг възрастен мъж. Той е сляп, в ръката си държи пластмасова чашка и пее тихо. Лицето му е безизразно, а гласът му сякаш иде от отвъдното.

 Не се случва толкова рядко да видиш просяци. Странното в случая беше почти никаквото разстояние между двамата - някакви си пет-шест метра. Нали обикновено просещите застават някъде, където няма „конкуренция”. Но приближавайки подлеза, мъжът с патериците не би могъл да я забележи веднага. Неочаквана концентрация на бедност и нещастие.

На неуютния й тъжен фон, както и на фона на масовите протести срещу безумните сметки за ток и парно, предишният министър-председател прочисти гърло и съобщи нещо според него важно и ново. Той съобщи, че разбирал гнева на хората. Подаде реплика и в момента трудно прикрива нетърпението си да чуе техния отговор: „Ти ще си!” или направо: „Води ме, Партийо, води ме …” и т.н.

Колко пъти „Партията” направи опити да ни превърне в свои „достойни” синове и дъщери. От началото на подареното й с терор полувековно господство тя започна да отстранява спонтанно, т.е. „справедливо” или планомерно (още „по-справедливо”) онази критично мислеща маса хора, която би застрашила нейната узурпация. А от тези, които остави живи, не можеше да спре да се притеснява и да подозира. По подобие на поднеслите й България като торта - създаде широка агентурна мрежа - да знае всичко, да предвижда, да предотвратява „контрареволюции”. Вся успешно бацила на дезинтеграция, обезсмисли каквото можа и го замени с идеологически сурогати, които въздигна агресивно за неоспорими ценности. Гигантската им визитна картичка продължава да боде небето на европейска (уж) България. Отначало стресната, а впоследствие - все по уверена пропъпли през прехода и накрая закрачи както си знае - „с крачките си бойни” - без извинение, без съжаление, без разкаяние. Само с апетит за власт. С умения за генно политическо инженерство. А днес - с убеждението, че отново е неин ред след изчерпването на поредния й продукт.

Сега се опитва да внуши, че отговорност за действията на монополистите носи действащото правителство. То разбира се дължи отговорност за (без)действията си, доколкото пое като щафетна палка монополния комфорт от предишното и по-предишното правителство.

Какво по-голямо доказателство за родство помежду сегашни и предишни. Ей такива усти са отворили. Сегашните четвърта поредна година се оплакват от наследството на предишните. Предишните тръбят като слонове за проблеми и дефекти, които те самите заложиха още преди да започнат така свидния си преход, който не свършва и не свършва. Нищо, че го обявиха за свършил, защото им изнася. Но той не увира, тъй както бобът в гърнето на Константин Павлов от лятото на 1968.

И „прозрението” е налице - съчетанието от замразени доходи и липсата на контрол върху монополите било причина за непоносимите и нереални сметки. А те нали точно в контрола са специалисти - така че …

Само, че какво означава контрол върху монополите - вероятно да дерат по-малко и по-незабележимо. Едва сега се обсъжда как да се промени цената на тока надолу. Докато нямаше протести - посоката й беше все нагоре. Едва сега започва проверка на имотното състояние на отстранения шеф на ДКЕВР. Изведнъж се оказа, че не бил декларирал мезонет в Несебър, който освен това купил на занижена цена. Изведнъж се оказа, че бил купил вила пак край Несебър за 35 хиляди лева от семейство, на чийто адрес се води фирма, търгуваща с електроенергия. Собственичката на фирмата, получила лиценз от ДКЕВР, била кръстница на детето на г-н Семерджиев.

Тук няма отклонения от правилата. Играта се играе по правилата но отклонението. А тази игра не са я измислили ГЕРБ. Те само „добросъвестно” следват регламента й. В него влиза и недосегаемостта на монополите, утвърдена при тези, които тичаха на предния пост. Що се отнася до национализация на ЕРП-тата, бившият вече финансов министър е прав, че пътят от нея до ГУЛАГ не е особено дълъг. Предалите щафетата имат достатъчно опит в този път. Разполагат с опит и в уродливата симбиоза между (бит)пазарна икономика и монополи, която предрешава липсата на избор и циментира усещането за безизходица.

А какво са протестите? Футболни специалисти твърдят, че мач с мач не си прилича. Сегашните протести не са точен еквивалент на тези от 1997. Но прилика има. Прилика има в закъснението за протест. През есента на 1996 си мислех, че живея в нереална ситуация. Мислех, че е неестествено да става това, което става, и да няма протести. Те се появиха едва в началото на 1997. Преди година имаше протести срещу цените на горивата. Тогава министър-председателят издейства задържане на цените – временно. След което те продължиха нагоре.

Днес компания им правят ток и парно. Ситуацията не е толкова драстична както през 96-97, но тенденцията безсрамно завива към същата посока.

Един от водачите на протеста във Варна беше наръган с нож. Часове преди нападението от една медия го питали кой финансира протестите. Когато ти бъркат в джоба все по-безсрамно, едва ли е необходимо някой да ти дава пари, за да излезеш на улицата. Да, българският реотан може би загрява по-бавно и от албанския. Новината е, че той все пак загря. Оттук-нататък какво ще стане – божа работа. В превод социологическите проучвания сочат, че е вероятно българите отново да настъпим безпаметно мотиката, която ни е удряла толкова пъти по челата. Да, вероятно в протестите участват и подобни челобитници, които пазят светъл спомен за времето на Тодор Живков, или такива, които мислят, че ще им е по-уютно, ако си предоставят късата каишка на шефа на ПЕС. Но в тези протести не може да липсват и искрено омерзени хора, които са избрали да не мълчат, въпреки че най-вероятното махало на политическия метроном се задава.  Но протестите на тези именно хора са принципни, а не в негова полза – на по-вероятно задаващото се. Значи ли, че за да не дойде това задаващо се злорадо махало трябва да подкрепим нещото, което върви към естествения си заход. Помним ли как се въздигна НДСВ и как се спихна. И НДСВ, и ГЕРБ са ГМО – генно модифицирани продукти с еднакъв генезис.

Какво да се прави, макар и не по Чернишевски. Лично за себе си имам отговор.

НДСВ поникна само и само да не е драгалевският злодей, пред когото и граф Дракула бледнее. Лош двуполюсен модел такъв. Е, разместиха полюсите, разводниха, замазаха, изместиха смисъла като в гениалния филм пародия на Уди Алън „На Рим с любов”. Там във временна медийна звезда превърнаха безличен човечец. В небивали новини превръщаха информацията какво закусва, как се бръсне и други подобни – пример как се манипулира общественото съзнание и му се налива боза с фуния, когато няма коректив. Примерът не е съвсем коректен, защото в началото човечецът беше стреснат, после възропта и опита да избяга от цялото внимание. Но когато то се измести от него по някаква причина, той почувства липсата му. Започна да спира хора по улиците и да ги пита: „А вие помните ли ме? Аз съм еди-кой си. Сутрин закусвам еди-какво си, бръсна се с еди-кое-си и т.н.

Ако изберем махалото, което чака загнездено и уверено в реда си да управлява – без да е понесло историческата си отговорност за това, което е причинило досега и очевидно ще продължи да причинява за в бъдеще, лошо няма.

Не по-лошо от това – ако сме с патерици - да се засилим към хлъзгавите стълби на подлез.