Свободата днес и тук 12 Април 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Дефицитите на България

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Eдвин Сугарев

Хората са гневни. Хилядите протестиращи по улиците са знак, че продължаващото от 1997 г. насам търпение свърши. Нещо повече – има ясни симптоми, че бунтът приближава една опасна граница, след която вече няма връщане назад. Трима самозапалили се в рамките на две седмици – това вече и в Тибет не се случва.

Трябва да се запитаме защо е така. Какво е всъщност това, което не достига. Какви са дефицитите на днешна България – и на българския преход към демокрация.

Най-лесно от всичко е да се каже: хората живеят зле, гладни са – и това е причината. Няма да бъде вярно. Преходът не произведе качество на живот – а то далеч не се изчерпва само с хляба и чорбата. Изчепрва се с това да живееш достойно, да бъдеш господар на съдбата си, да се чувстваш отговорен към общото живеене, да бъдеш не поданик, а гражданин – и да знаеш, че си реалният работодател на тези, на които си делегирал правата да регулират обществото. С това да се чувстваш полезен. С това да живееш автентично и истинно. С това да бъдеш щастлив.

Именно тук са дефицитите на България. Нейните обитатели са не само най-бедните, но и най-нещастните в Европа.

Това не са еквивалентни понятия. Можеш да бъдеш много беден, но и много щастлив. В България обаче не може. Защото липсва справедливост. Липва морална рамка, която да регламентира усилията. Можеш да просперираш не чрез труд, а по други начини – най-вече ограбвайки другите и потъпвкайки техните права. Няма как да се защитиш от насилието, от криминалния и чиновнически рекет. Обществените институции, които трябва да гарантират справедливост, не работят. Те са част от конюнктурата на властта – и до голяма степен част от сенчестия свят, в който се живее по закона на джунглата.

Има обаче и по-значим дефицит от липсата на справедливост. Липсва истинност, липсва усещането за автентично живеене. Омерзителното битие кара хората да ненавиждат собствения си живот. Оттам до буткилката с бензин и клечката кибрит има само една крачка.

Някога Солженицин беше формулирал основното правило на свободния духом човек: не живей в лъжа! Хората в България живеят в лъжа. Не знаят кой кой е и защо нещата се случват така, както се случват. Не знаят кой ограбва техния труд. Не знаят кой кара децата им да загърбят родината си. Не знаят как и защо става така, че политическите спасители на нацията се оказват крадци и мошеници.

Не знаят механизмите, по които се култивира обществената лъжа, нито пък механизмите, които налагат безпардонните, просташки модели на “успелия човек” като пример за подражание. Не знаят защо вестниците са пачаври, а от екраните се лее лъскава амнезия. Не знаят – а вече и не искат да знаят как и защо става така, че чалгата се превърна в тяхна философия на живот, в техен духовен статус.

Единственото, което им е останало, е усета за това, че нещо не е наред. Че има нещо гнило в България. Този усет ги тласка на улицата. Той е силен, но и стихиен, смътен. Те не знаят откъде идва, нито пък знаят какво да правят с него.

Това ги кара да формулират искания, които са невъзможни. Национализация на ЕРП-тата, 50% по-високи заплати, обществен съвет, който да управлява държавата, Велико народно събрание... и прочее, и тъй нататък.

Кризата в България днес не е само и просто политическа. Има криза на представителството. Старите политически муцуни са дотолкова втръснали на хората, че те направо не искат да имат свое представителство във властта. Искат те самите да бъдат власт. Искат народът да управлява.

Това е опасно искане. Така е започнала революцията в Русия, и така Хитлер е дошъл на власт. Последствията са известни.

Това, което може да бъде изисквано, е не точно народът да управлява. Няма такава формула – и никога не е имало. Но може да има граждански коректив на властта, който да не й позволява да си разпасва пояса.

Може да бъде поискана истината. Цялата истина за прехода – такава, каквато е. Всички карти на масата, а не скрити в ръкавите. Да се знае кой е направил замените на земи, кой е прахосал милиарди в Белене, кой е приватизирал за жълти стотинки ЕРП-тата, кой е продал Нефохим на руснаците. Да се види кой какъв е – за да може да бъде направен автентичният избор. И да се създадат надеждни гаранции, че няма да бъде опорочаван – и че клаузите, върху които се крепи обществения договор между гражданина работодател и държавника изпълнител, ще бъдат спазвани.

Може – вместо протестиращите да се мотаят между Народното събрание и Президентството като мухи без глави, да се направи един Град на Истината, който да постави нещата на местата им. Който да бъде постоянно там – като символ на гражданската непоколебимост държавата да бъде извоювана от лъжата. Който да накаже разпасалите си – така, както някога именно Града на истината наказа разпасалия се “танкист” Петър Младенов.

Може тази Град на истината да прерастне в политическо Движение за истина и достоен живот. Може това движение да участва в изборите и да внесе нова кръв в похабената политическа система. С ясното казване и ясното спазнане на принципа, че няма да се бори за власт, но ще бъде коректив на властта. Винаги – и при всяка ситуация. Че ще отстоява гражданските ценности и морал – без да държи сметка за ничии политически интереси.

Нима това е невъзможно? Не – възможно е. Спомнете си как просперира Доган в годините на прехода – в качеството си на политически балансьор. А сега си представете, че вместо този политически търгаш и ДС-питомник имаше хора, които реално отстояват правото на българите да не живеят в лъжа. И че от тях зависеше практически всяко управление – и те го подкрепяха само до момента, в който кривне от правия път и започне да поставя партийните си интереси над националните.

Преходът би бил много по-различен. Най-малкото – по-истинен.

Сигурно това ви звучи утопично. Сигурно мнозина си казват – ами те ще се корумпират, ще бъдат инфилтрирани – както винаги е ставало.

Не съм убеден, че ще бъде така. Зависи от критериите за техния избор. Зависи и от нравствения статус на едно такова движение – от степента на неговата нетърпимост към лъжата. И от възможностите да наложи тази нетърпимост и спрямо собствените си членове.

Бих попитал скептиците – а иначе какво по-точно ще се случи? Днес десетки хиляди са на улицата, а стотици хиляди други изпитват сродна нетърпимост и гняв. Какво ще правят утре тези хора – когато изборите не им дадат никаква, абсолютно никаква възможност – освен да възпроизведат досегашното омерзително статукво? Да създадат пространство за нова тройна коалиция например – все едно дали със своето гласуване или негласуване?

Трябва да им бъде дадена възможност. Трябва да бъде създаден нов политически субект – по нова формула, с нов език, с нови нравствени критерии. Движение в името на истината – истината за подменения преход – ми се струва една от възможните опции.

Само дано някой не вземе да каже – ами какво чакате, поведете ни. Не. Хората от моето поколение са изпяли вече песента си в политиката. Няма да повеждам никого, и няма да се включвам никъде, нито ще се кандидатирам за каквото и да било. Нужни са нови хора. Време е да се чуе гласа на тези, чийто живот ще премине в 21 век.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional