"По пътя"

Има дребни и маловажни неща. Има и други - по-сериозни, които те карат да спреш и да се замислиш - поне за кратко, преди отново да те залее океанът от безсмислие.

Има три дати, които са много по-подходящи за национален празник на България: 24 май, 6 и 22 септември.

Няма подходяща дата, обаче, на която да си отиде от света човек като Пламен Горанов. Само че той беше решил да го направи без да избира деня. 20 февруари се оказа прага му на търпимост. Фактът, че животът го напусна тъкмо на 3 март – националния празник, съдържа тъжна символика. Жестът му предизвика различни реакции.

Преди най-после да подаде оставка, кметът на Варна гледаше на себе си и на своя пост като на „Неразделни”. Дори искаше да му посочат доказателства, че трагедията е свързана по някакъв начин с него.

Един от шефовете на варненската трибуквена групировка дари кръв за Пламен. Дарението, както се разбира, не беше анонимно.

Дебелоочието проби стратосферата.

След явната непоносимост и нестихващи протести на Варна към кмета й, ГЕРБ оттегли подкрепата си за него. Дали решението е на принципна основа, щом се взе едва сега – когато играчите загряват край тъчлинията, но публиката не спира да вика „У-у-у!”. Внезапно озарение споходи и председателят на РЗС, който се разграничи от коалиционния си партньор, съпроводен със същия възглас.

Министър-председателят в оставка съобщи, че Пламен имал кауза – „някаква справедлива кауза, това, което всъщност ние всички винаги сме искали.” Само че мина много време от искам до мога и правя го. Очакването керванът да продължи по омерзителния си утъпкан път вбеси варненските „кучета” и те не спряха „да лаят”. Дали саможертвата на Пламен тепърва няма да разкрие колко дълбока може да е захапката на самоосъзналото се гражданско общество. Ако за варненци чашата беше преляла, то тази саможертва на фотографа-алпинист, който се превърна за тях в икона и мъченик, ги мотивира допълнително и им показа, че път към отстъпление няма. Не и след подобен жертвен жест. Това беше помен със собствена пита, помен със собствения недоизживян живот, помен с всички пропуснати и отказани възможности, които предстояха на този 36-годишен мъж. На фона на гибелта му особено актуално звучи Веселин Ханчев: „Не, не трябва да свършват без време неживелите още неща.”

Неотдавна предишният министър-председател заяви по повод на протестите, обхванали страната, че разбира гнева на хората. Поведението му показа и показва, че уверено се самоизключва от причините за този гняв.

Дебелоочието потърси нови космически висини. Нещо повече – в протестите се имплантираха ясно разпознаваеми гласове. Те разпалено опаковаха и опаковат причините за всички неблагополучия в управлението на последното правителство, в дежурния злодей и изобщо в целия 23-годишен имитационен преход, през който сякаш партията им е наблюдавала събитията от луната. За втората половина на миналия век – нищо. Всъщност, нали тогава беше „хубаво” и „се живееше добре”. Както ще е „хубаво” с вечен мораториум върху шистовия газ и с разцвет на нечий енергиен монопол.

Това са различните лица на протеста. Трудно е да се свържат протестиращите застъпници за подобна „хубост” със саможертвата на Пламен. Тя е чиста и е безкористна. Личен осмислен жест е. Тя формира и катализира гражданска позиция, осмисля и насърчава последователното й следване. В далечния си прицел тя е от полза за всички – дори и за тези, чийто светоглед никога няма да прескочи дулото на каменния шмайзер, пронизал небето ни.

Давам, за да взема – национална независимост срещу власт за мен. Слушам, за да получа. В смутни времена протестирам, за да мътя водата и да разколебавам рибата, ако не я избивам. Поне засега. Навици. Има разлика между този конвертируем в политическо измерение „протест” и протестът, в който да изгориш в буквален смисъл.

Очевидно ни предстои още път – дълъг път. Такъв път, в хода на който да съпоставяме всичко, което ни се предлага. Път, в който да се научим най-после да отсяваме зърното от натрапващата ни се плява. Път, в който да престанем да сме евтини на брашното и скъпи на триците. За да осъмнем някой ден жадни за истински ценности и преосмислящи всякакви сурогати и заместители – включително и сегашния ни национален празник, маркиращ един предварителен договор...

А „Пътят е страшен, но славен”, както беше казал поетът