ВХОДЪТ НА ПУСТИНЯТА

“Врати, разтворени широко

към  пустинята  

за пясъците на изгнанието вход…”   

                                         Saint-John Perse

            Мълниеподобният отблясък от самоубийството на варненския Ян Палах, освети животът ни по български –   лъснал в сивата оскъдна светлина на безсмислицата. Тук не не живеем добре, това е ясно; въпросът е, че хроничната липса на перспектива   разкапа съвместното ни съществуване до такава степен, че вече никой не иска да зачита нищо и никого; във всеобщото озлобление и нетърпеливост – отричаме тезата на другия, дори когато съвпада с нашата. Изхабеният и осакатения от едностранчивостта на “предлагането и купуването” език не става за общуване по човешки, не можем вече една дума да си кажем.... Опиума на комформисткото православие е някакво утешение за мнозина, отказали се от съпротива. Т.нар. политическа класа е неспособна да води, нито даже да анализира нормално общата духовна ситуация, така че оттам нищо добро не може да дойде. Напротив – политиците ни демонстрират цинично егоизма си и си представят и този път, че с тарикатлък и изборно факирство, отново ще затъпят хората.

            Истината е, че никой вече не иска да им сътрудничи – интелигенцията е отвратена и вероятно ще се спасява поединично в някаква разкрасена от исторически цитати  вътрешната емиграция, “трудовите маси” се надяват на нещо, дето го няма никъде по света, нещата, като цяло са  уродливи и нелепи;

            Втръснали лица и реторики изплуват като мазна пяна в мътен гьол. Някакви нарцистични експерти  ни предлагат рецепти пробвани в странство, другите политически играчи са се снишили, Сидеровчетата ореваха орталъка, за да си уреждат следващите депутатски мандати, инфилтрирайки популистките си тези чрез провокатори сред масата…ей това се случва. Под повърхността цари мълчание, никой не знае накъде ще ферментират нещата сетне.

            Ако това носи някакво утешение – предлага се реформиране на… изборният кодекс!  Вярно е, че се нуждаем от радикални мерки против купуването на гласове, а не от тънки сметки как да вкараме нашите момчета в НС. Една от тези мерки например е въвеждането на образователен ценз – след като по конституция основното образование е задължително – то тогава е ясно кои имат правото да гласуват. Освен това имунитетите и всякакви привилегии трябва да паднат. Но това не решава най-важното: за какво да се живее.   Истината за потъването на нацията е друга – безкрайното опошляване на нашия живот, доведено до абсурд от управлението на Б.Б. Нима някакви магистрали и спортни зали могат да заместят идеалите? Не казвам “национални”, щото и това се изхаби и само с размахване на знамена и хоругви нещата няма да потръгнат; рязкото нарастване на суицидните “изходи” е просто следствие на изначалната криза на смисъла и моралния вакуум – все едно кой го е предизвикал…

            И въпреки неотложните задачи – всичко се върши вяло – просто е изсмукана до кост смислената инициативност на хората, маниакални люде  щъкат из протестите и цялата им сериозност отива на кино. Всъщност прекалената сериозност също  вреди. Особено, когато става думи за малоумни предложения, както и за лидерски претенции, които в безизходицата на представителността са нещо като: слепи водят глухи…

            Ами рецепта няма. Болшевишките рецепти пък са най-ненужното  в момента – защото вкарват протестиращите в борба за власт и влияние. А може би точно в това искат да ги въвлекат? Екзистенциалния бунт обаче вирее в малцина глави и те са заети горчиво със себе си – а същината на масовия  протест е икономическа и липсва трансмисията, която да я артикулира и го изведе на политическо ниво. Дали обаче е само икономическа кризата? Дали искаме да продължаваме по същия начин /“преходен”/  – спортни галфони и чалгари, попове-ченгета и кредитни милионери - начело на държавата?!

            Е, писна ни! Разводът с тоя манталитет уж беше окончателен. Какво има да става? Не е ясно. Нищо вече май няма смисъл – нито на улицата, нито у дома хората намират мотив за действие. Впрочем не очаквахме ли да стане точно така? Не знаехме ли, че управлението е сложна дейност, а не само разпределяне на средства и прикриване на гафове? Откъде да дойде смисълът ли? Ами Толстой го е казал отдавна: трябва да се мисли за най-главното.  Кое е най-главното в живота ли?  Каже вие…