Свободата днес и тук 16 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Скуош и мотика

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Славея Балдева

Скуошът е бърза игра – дори много бърза. Нещо като бърз въпрос и незабавен отговор. За да върви играта, въпросите и отговорите трябва да се редуват без закъснение. Просто е – засилваш топката към стената, където се отбива и се връща към теб, за да я удариш отново и след това да си готов пак да я посрещнеш. Задаваш въпрос и незабавно дочакваш отговора. На свой ред отговаряш – място за почивка няма. Тази игра изисква концентрация, адекватност и бързина. Както във всеки спорт – и тук има спечелил и загубил. При неуспешен отговор или закъснял или неправилен въпрос – нишката се къса.

В исторически план нещата стоят по сходен начин. Независимо, че историческият миг може да продължи век или векове. Нещата се случват – има успешно или неуспешно отиграване на топката. Понякога въпросът е надвиснал като вълна, но не дочаква своя отговор. Става дума за искрен отговор. А друг път спестеният отговор се задушава под напиращите въпроси като под лавина. Отказът от искрен отговор не разрешава въпросите. Проблемите се трупат и настъпва батак и безизходица.

Ние не си отговорихме на основни въпроси. Защото преди това не ги зададохме категорично и не настоявахме за отговор. За да няма обидени и репресирани. Близкото ни минало не получи цялостна и осмислена оценка. Липсваше трайна, задълбочена дискусия. Доколкото я имаше – положиха усилия да се размие, изместиха вниманието встрани. Те знаят как. Престъпления имаше, но наказания нямаше. Нямаше и съжаление – да не говорим за извинение. У нас отрано се заговори за лов на вещици, за екстремизъм, за пещерен антикомунизъм. Поде се зов за национално помирение и обединение в името на България.

Само че обединението минава през здравословно разделение и посочване на непростимо и нетърпимо. Минава през отстраняване на тумора. Неосъщественият ни и затлачен преход се превърна в подъл договор с непретърпелите отговорност. Все едно хирургът да каже – ще пооставим сред здравата тъкан малко ракови клетки и тумори – че иначе ще ги обидим и ще им нарушим правата.

Ако в следвоенна Германия бяха действали като нас, при положение че пренебрегнем всякаква външна нетърпимост, може би днес в Бундестага щеше да има националсоциалистическа партия – с всичките й атрибути и послания, макар и без възможност да се „разгърне” и „осъществи” в такава степен.

Поне в близък исторически план – скуошът ни не е на ниво. Ако отиграем добре една топка, пред следващите ще се отдръпнем, ще клекнем или ще ги пропуснем. Или ще кажем, че такива топки няма и затова не е нужно да ги отиграваме. Обаче има и не са спирали да прехвърчат като метеорити.

„Какво бъдеще чака тоя народ с толкова вътрешна неустойчивост; с толкова къса памет; с такава изумителна първобитна липса на чувство за човещина; не на милост, а дори на справедливост; и най-сетне с такива тъпи, недобросъвестни, злобни и дребни водачи – общественици, културтрегери, елит…” Това пише Константин Константинов в неиздадените си спомени – продължение на „Път през годините”. Третата част от този път вижда бял свят през 2011 г.

Ето, че ответната топка лети, ако има кой да я отиграе. Някой, който да назове честта и позора, за които беше писал Яворов още по-преди.

Ето какво пише Константинов за „великата дата”, „великия празник””, „социалистическата революция”, „въоръженото народно въстание”: „Аз съм непосредствен свидетел на тоя исторически девети септември 1944 и не е потребно да се извръщам назад и да напрягам паметта си, за да си спомня ония дни … особено оня „ден на свободата” …”

Ето подробности от автора непосредствено след „сакралната” дата: „Всеки ден изчезваха хора, вземаха се апартаменти, коли, покъщнина без закон … а „Работническо дело” сочеше волята на народа в озверелите тълпи пред Съдебната палата.” Той пише също за „трагичен фарс” и „зловеща оргия”, които преобръщат страната с хастара навън. Прави му впечатление възрастна жена – наконтена и ухилена като восъчна кукла, с червени карамфили. Тя му прилича на „истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше кресливо цялата тая зловеща вакханалия.” Авторът продължава, че по-късно ще се пишат патетични репортажи за „морето от свободен народ”, за „преливащата народна радост”. „А това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея.”

Необходимостта от враг, дори когато не съществува, е жизнено потребна за подобна анаеробна среда.

С печал Константинов си мисли какво ли се е случило с малкото спретнато стопанство, което е посетил дни преди 9 септември 1944. То включвало свинарник, крава, кокошки и изба с френски вина. Имало чудесно поддържана градина, а чистотата навсякъде била безукорна. Немладият собственик бил немногословен, но това, което казвал, излъчвало несдържана обич към работата му. Авторът предполага, че „сега сигурно няма и помен от това мъничко, чудесно подредено и гледано имущество, разрушено от варварски ръце без никаква цел и нужда.”

Може би това синтезира съвсем точно устрема на новата вяра, нетърпелива да преподрежда реда в контролиран от нея хаос, с ръце варварски – според Дзержински чисти, без никаква цел и нужда. Цел и нужда е имало. Понякога морето се обръща и студените долни пластове изместват горните. Нещо подобно се е случило през споменатото време. Шок и ужас. „Революционерите” са завземали луксозни леки коли от „фашисти” за лични нужди без никакви обяснения. С една такава кола си тръгва Орлин Василев с двамата си въоръжени спътници, след като е убеждавал Константин Константинов да му отстъпи доброволно директорския пост в радиото.

Интересен нюанс е запознанството на автора с млад съветски офицер във влака, с който пътуват за София. След като се озовават в едно купе, офицерът го моли да не пуска в купето съветски войници и офицери, също да им казва, че то е заето вече от български офицери. Причината е изумителна. Този съветски офицер не понася пияните си сънародници. „Не ги ли видяхте? – казва той на Константинов – „Те всичките са пияни.” На непознатия чужденец признава каква бразда го разделя от тях. Така и така не се бил научил да пие и съжителството с тях му било трудно.

Писаното от Константинов звучи като обобщение: „Една военна окупация почерни цял народ и той трябваше да благодари за „освобождението си” и да се даде изцяло като плячка.”  Авторът преценява, че без присъствието на съветската армия, т.нар. „народно въстание” е можело да бъде смазано от два –три полка войска. Но при създалите се обстоятелства българската войска и полиция не са противодействали при настъплението на червената армия. Т.е. „народният гняв”, всички арести и убийства – моментални и по-късно осъществени, са били удар непредизвикан. Срещу тях не е имало никаква съпротива. Освен от корист, злоба – с внезапен попътен вятър.

Иначе посмъртно нямаше да дойдат на власт. Но ето, че дойдоха и им хареса. Дотолкова, че си го вмениха като задължение. Ще успеят ли за пореден път и въпреки всичко? Имаше едно стихотворение: „Благодарим ти, партийо, любима”. Защо, за какво – това е въпрос, за който няма нормален отговор.

Нещо ме смути. Смути ме синхронната реакция на ДСБ редом с БСП и ДПС срещу проф. Михаил Константинов. По-далече няма да стигна. Не защитавам проф. Константинов. Само ще задам друг въпрос – намери ли се някой да попита какво търси начело на Конституционния съд лице с ясно изразено благоразположение към присъдите на т.нар. „народен съд”. И защо към него не се създаде непримиримост, каквато се създаде към проф. Константинов.

Смятам, че боздуганът на т.нар. „народен съд” кънти и днес над наш`та земя хубава – привидно като пухче на мажоретка.

Топката продължава да лети срещу нас. Как ще я отиграем този път, защото мотики за настъпване – дал господ.

 

 

 

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional