Самозапалванията или българският политически прочит на огъня

 

Обществото е в междучасие в училището на различните. Време на кратка пауза преди следващият урок, време на очакване на новото действие, време на надежда и смътна тревога от раздаването на контролните. Част с опасения за обективност на оценката, а други с противоположни очаквания.

Някакви хора с минали и утрешни легитимности се движат сред всичките и търсят опори или вратите.

Други се опитват да правят същото, но скрити зад свои или придобити активисти.

Но всички внимават. Докога?

Един след друг пламваха хора.

Не просто самоубийци, уморени и обезверени, без надежди и в конфликт. Не хора, които убиват други а след това и себе си а хора, които искат нещо да се промени. Хора с върховно усещане за неразбиране, самота и различие от обкръжаващия свят, за които хоризонта не е перспектива, „утре“ е по-жестоко от „днес“ и е след границата на приеманото обществено, битово, финансово и личностно насилие - Там, където е прекършена синусоидата на търпението. Част от тях имат насъщния, други не а това означава, че причината не е само нуждата а преди всичко желанието. Желанието да се променят неща, които са неприемливи, но са толкова масови, всеобхватни и обезкуражаващи, че е видян изход в самозапалването – акт на самоотричане, безисходност и все пак атом надежда.

Много внимателно, прецизно и дълбоко професионално трябва да се оценя всеки акт на самозапалване.

Много вреда и формиране на неразбиране в обществената оценка на явлението имат бързите мнения за самозапалванията в България. Повърхностна е аналогията на тези случаи например със самоубийствата във виенското метро и е драстично неправилен съвета към медиите да не се отразяват случаите. Чест прави на българската журналистика, че не се поддаде на тези внушения и преди всичко на ТВ „Европа“ /непосредствено след репортажа с предложението да не се огласяват самозапалванията отрази такова събитие – силен и непоколебим пример за отговорност на журналистиката/. От гледна точка на обществения проблем не е път за разрешаването игнорирането на случаите. Това няма да помогне на никого. Не могат да бъде забранено храненето, защото има случаи на хранителни отравяния или да се забранят отношенията между мъжете и жените за да се реши проблема с изоставените деца.

От гледна точка на психологията има разлика между самоубийство и опит за такова /между суицид и жест на суицид/, но анализът на явлението от гледна точка на социалната психология изисквапо-обобщен, по-дълбочинен, по-многостранен, конкретно времеви анализ и същностна дисекция. Защото обществената система трябва да генерира формула за изход и алгоритъм за преодоляване на явлението, защото чакането да затихне проблема сам по себе си е циничен, елементарен, предопределящ нов изблик в бъдеще и е критерий поставящ обществото извън цивилизационната конструкция на съвременната полития.

Няма универсално лекарство срещу такива самоунищожителни действия извън генезиса на причините за проблема. От гледна точка на коментар разглеждащ обществото като система, това е предопределено от реалностите и в определен смисъл е самоорганизиращо се явление и като такова ще присъства до момента в който има създаващи го причини.

Винаги е имало и ще има хора, които поради системни натрупвания, личностна специфика и конкретни условия ще потърсят самоактуализация и чрез самоунищожителен публичен акт. Но самата публичност дава основание за по широк прочит на акта извън личностната характеристика на конкретния самозапалващ се. Но никога не бива да забравяме, че хора с такива нагласи изискват грижа и разбиране, персонифицирано внимание и усилие за промяна на възгледа, защото няма по-голяма ценност от човешкият живот и мъчителният изход от него всъщност не е изход.

В този смисъл изброяването на основните сегментни характеристики на съществуващия образ на обществата система адресиран като причина или условие за подобни актове е задължително начало в опит за да се отговори дори частично на въпроса „Какво да се прави?“

-- финансовата и икономическата криза и несъразмерното бреме стоварено на раменете на средностатистическият българин. Убеждението, че бедните заплащат по-високата цена на живота;

- ерозирания безконтролен модел на взимания от населението с посреднически пирамиди;

- „мастодонтът“ престъпност и достигането й до най-обикновените хора като потърпевши и страдание;

- политическа система на преход пряко свързана в общественото съзнание с обедняване, драстично обезценяване на живота на обикновения човек и загубата на ясна перспектива;

- непремерен натиск и условия на живот подтикнали напускане на територията на страната от ¼ от населението и довели до демографска криза;

- мащабите на разслоението;

- тенденцията на разрушаване или намаляване значението на семейството;

- мнението за паричен еквивалент на справедливостта;

- тревога от вероятна бъдеща “банкова“ атака над длъжници, които са загубили почти всичко;

и т.н.

 

Ако изброеното е поне частично вярно, пред обществото няма друга алтернатива освен действие в посоки персонифициращи като ценност обикновения човек.

И исканията за това са навсякъде.

Намаляването на протестите все още не е умора а изглежда като незнание на къде и как да се продължи, но и като изчакване и надежда за резултат от 12 май. И няма съмнение, че ако отсъстват промени след тази дата обстановката отново ще се изостри.

Обществото иска да получи гаранции, че ще бъде представено, човекът очаква да види възможност за позитивни промени на фона на които да се самоактуализира и интерпретира за живот в бъдещето.

Не получи ли тази надежда след явлението „самозапалване“, обществото може да поеме в посоки на насилие над други и последствия, които имат аналози в световната история.

Отговорите на този печален феномен в съвременна България не може да бъде друг освен комплексен.

В политически план и в началото, това може да е избор от дилемата какво да се избере:

- Продължаване формулата на ставащото по време на прехода /формирала в голяма степен макро условието за многобройните самозапалвания/ или

Усилието за промяна към ценността на цивилизацията – Човека.

 

В икономически план това може да е ефективна система не просто за замяна на един монополист с друг, а за непрекъснат контрол на субектите и механизмите в икономиката.

В социален план това може да е намаляване на огромната и несъразмерна финансова и икономическа тежест над обикновените хора.

В образователен план това може да са облекчаване на условията за получаване на по-високо образование.

В морален план това може да бъде налагането на общочовешките ценности.

В народностен план това може да бъде продължаващо, но по всеобхватно усилие за възраждане смачканото самочувствие на нацията.

В правен аспект това трябва да е върховенството на закона.

 

Извън това, лекарите и психолозите знаят какво трябва да се прави, но това е по-маловажно най-малкото, защото е въздействие върху вече формирана психологична даденост.

 

Дали пък Европа не е по права в оценката си за българският Пламен Горанов , че това може да е катарзисът на промяната и за старият континент.

 

Дано и това не е поредната химера?