Свободата днес и тук 16 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Доктрината „Байърли”

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Ясен Бориславов, http://www.reduta.bg/

Какво всъщност искат уличните протести и какво могат да постигнат

Уличните протести постепенно затихват и изглежда вече е време сериозно и спокойно да се поразмишлява какво точно е станало и какво може да се очаква след взривообразните граждански вълнения в цялата страна. Шансовете до началото на май гневът да се консолидира в нова партия, която да предложи автентично политическо представителство на „унижените и оскърбените” засега изглеждат чисто хипотетични, но в малко по-далечна перспектива това е възможно и твърде вероятно. Предстои да се избистрят целите, тезите и политическата платформа, както и да се заявят претенции за лидерство.

Какво всъщност искат протестиращите? Какво прозира зад иначе парадоксалните и отчасти налудни желания за „непартийна демокрация”, „нова конституция”, „смяна на системата”, „всички да се махат”, „приватизация на ЕРП-тата”, „пълна ревизия на прехода”, „нови лица”, „да се намали броят на депутатите”, „да се пуснат трети и четвърти блок на АЕЦ „Козлодуй”, „граждански квоти във всички управленски и регулативни органи на властта” и т.н. Какво точно означава този внезапен изблик на гражданска енергия, непредвиден от нито един от иначе всякога готовите с мнение публични авторитети?

Зад разнопосочните, неясно формулирани или невъзможни искания прозира едно ясно и силно общо желание: „Не искаме да живеем в лъжа”. Волята явно е толкова силна, че е готова да постави на карта дори консенсусни неща от изминалите две десетилетия като частната собственост, демокрацията и проевропейската ориентация на страната. Сякаш хората искат всичко да започне отначало, без да си дават сметка, че това, което вече са позволили да им се случи, няма как да се върне назад, а може да стане и по-зле. В същото време събитията от февруари и март няма как да не стряскат силите на статуквото, които явно единствени досега са били представени на сцената и в задкулисието на българския политически живот.

Няма никакво значение, че протестите бяха съпътствани и от куп нелепости. Най-изразителната беше превръщането на Христо Стоичков в знаме на революционно настроените студентски съвети. Ще подминем подробностите около този водевилен сюжет и само ще вметнем, че гражданското битие на Камата през последните години все повече заприличва на художествена измислица. Впрочем не само неговото.

„Вече няма „ляво” и „дясно”, а има само „горе” и „долу”, каза наскоро Иван Кръстев („24 часа”, 21 март). Той, както и други анализатори, има способността да казва верни към актуалния момент неща, често поднесени с остроумна фраза, които обаче звучат в дисонанс с други, пак (остро)умно звучащи обобщения, поднесени по-рано. Преди повече от година, упрекнат, че е баща на проекта „Бойко Борисов”, Иван сръчно се измъкна като обясни, че не би могъл да е бащата, тъй като не познава майката. Тогава каза още, че Борисов не идва нито от „ляво”, нито от „дясно”, а „отдолу”. Сега изненадващо тъкмо „отдолу” той беше свален. Какво точно става „долу” никога не е било докрай ясно, защото амбулантната социология, както и амбулантната политология с помощта на амбулантни медии традиционно се занимават с това, което става „отгоре”. Там е пазарът за тяхната стока.

„Моделът „един град, една групировка, един кмет” се взриви”, казва Иван Кръстев в цитираното интервю от „24 часа” и е прав. Но въпросът: „Кой създаде и наложи този модел?” виси също като „висящите кафета”, които фейсбук направи модерни от миналата седмица. Разгневените улици видимо искат отговор на този въпрос, а сигурно ще търсят и отговорност.

Какво друго прозира зад хаотичните послания на протестите? Те искат партньорски отношения с държавата. Това всъщност са и нормалните отношения между гражданина и държавата в едно демократично общество. У нас тези отношения не са партньорски, а властнически. Такива бяха по времето на соца, такива си останаха и при т.нар. преход. Обществото отново се раздели на роби и господари, на властващи елити с привилегировани гледни точки и програмирано губещ, малознаещ и маловиждащ плебс.

Изящен пример за примитивни властнически отношения е хрумването на Дянков за единната данъчна сметка. Ако искаш да си платиш здравните осигуровки, трябва да ходиш в НАП със специална декларация, иначе парите ти отиват за покриване на други задължения, които сигурно не искаш и не можеш да платиш точно в този момент. Това е мутренска перверзия. Все едно в магазина да искаш сирене, а продавачът да ти каже, че ще ти даде, но трябва първо да купиш едно олио и кило брашно, понеже е застояло. Дянков може да е бил добър счетоводител, но е политически инфантил и сигурно никога не е чувал, че ако гониш котка в затворена стая, рискуваш да разбереш неща, които няма как да научиш по друг начин.

Всенародният любимец Бойко Борисов не беше управленец, а обаятелен властник, чиято харизма внезапно го напусна. Или пък народът внезапно поумня? И дали това е същият народ, който си го избра преди четири години? Налага се, след като помълчим малко пред този въпрос, да кажем, че народът винаги е прав. По принцип. Той е прав, дори когато се заблуждава или откровено греши. На народа не върви да му кажеш, че е глупав. Такова нещо може без последствия да се каже само на компютърни инженери или на университетски асистенти и доценти, но не и на миньори, фризьори или таксиметрови шофьори.  

Като властнически тип управление т.нар. преход беше програмиран още в главите на партийните технократи, милиционери и комсомолски деятели, които го „входираха”, ако си послужим с тази красива дума от речника на Искра Фидосова. Те, също като ламята от приказките, след като завардиха изворите, обявиха прехода за приключен. „Това е капитализмът, обича да обобщава г-н Андрей Райчев. Той е нещо ужасно и жестоко.” Искахте капитализъм и ние ви го направихме. Бяхме ви направили социализъм, но не го харесахте, ето ви сега капитализъм. Живейте и работете. Направихме го по старомодни кройки от Маркс, Ленин и Христо Смирненски, но на вас ви подхожда и ви стои добре. Протестите, обаче, показаха, че не стои добре, а се цепи  по шевовете.

„Хората мислят, че някой е скрил истинския, хубавия капитализъм от тях и им е дал някакво менте капитализъм”, твърди г-н Райчев в различни медии и предлага на губещите да се кооперират. Кооперацията според него е лечебно средство за недъзите на капитализма. Подобни идеи напомнят за някои много оригинални за времето си статии в сп. „Звено” от края на 20-те години.

Физиците твърдят, че времето можело да се огъне като геврек и така някой ден щяла да се сбъдне фантазията за пътуване в миналото или в бъдещето. По отношение на времето подобна манипулация може да изглежда сложна и прекалено абстракна, но при политическите убеждения нещата се оказаха съвсем прости. Те се огъват с лекота и това позволи на някогашни правоверни марксисти след нощта на комунизма да осъмнат като неолиберали и либертарианци. От стари и нови идейни чаркове сглобиха „контролиран капитализъм”, както го нарича Красен Станчев.

Така българският преход заприлича на един виц. В Ню Йорк отворили еврейски ресторант, в който сервирали китайци и говорели отлично на иврит. Дошли клиенти от Израел и били приятно изненадани от обслужването. Попитали управителя как е станало това чудо и той обяснил, но после добавил: „Моля ви, не им казвайте, че говорят иврит, защото ги лъжем, че това е английски.”

Уличните протести поискаха „смяна на елита”. Как точно трябва да се разбира този призив?

Преходът, реален или мним, създаде една особена и твърде дебела прослойка сред българския истаблишмънт. Това са професионалните тарикати. Тази прослойка е разпластена във всички обществени сфери - сред политици, предприемачи, магистрати, висши, средни и низши държавни администратори, а също сред журналисти, социолози, политолози и разни други масажисти на общественото мнение. Тя едва ли някога ще изчезне напълно, но гражданският натиск може да ограничи нейното влияние и да вкара тарикатлъците в някакви норми на приличие. Изглежда нещо такова разбират и протестиращите под „смяна на елита”.

Разделено на властващи елити и безгласно простолюдие, българското общество живее в нескончаемо взаимно надлъгване. Докато едните разпродават или подаряват (не безкористно) авиокомпании, рафинерии, гори, крайбрежни дюни, концесии, монополни права върху комунални услуги и всякакви други обществени ресурси на частни дружества, които после крадат по малко, но редовно и безконтролно от всяко домакинство, другите крадат ток от съседите си и си разменят дупчени билети в трамвая. Едните мамят на едро, а другите на дребно. В такава социална среда най-окаяни са онези, които нито искат, нито могат да лъжат и да участват в измами. Изглежда точно те бяха и ядро на протестите в цялата страна. Митът, че е възможно едно общество да живее чрез системно самоограбване, нямаше как да не експлодира. Учудващо е, че това стана с такова закъснение.

Българският преход беше целенасочено лишен от морална компонента, поради което и губещите за 23 години се оказаха застрашително много. Днес изглежда излишно да се размишлява дали това е така, защото беше конструиран от морално тесногръди партийни технократи и мутро-милиционери или поради по-сложни и дълбоки социално-психологически причини. Ясно е, че инженерите на промяната слабо или никак не се интересуваха от морално-етичните проекции на трансформацията. Нейните ментори твърдяха, че справедливостта е невъзможна или че е маловажна подробност. Важното е системата да работи. И тя наистина работеше. Лошо, но работеше до пролетта на 2013 г., когато се повреди.  

Какво могат реално да свършат гражданските организации? Могат да постигнат известни успехи, ако следват доктрината „Байърли”. Какво представлява тази доктрина? Всъщност такава няма, но нищо не пречи да бъде измислена.

През май 2011 г. Уикилийкс публикува секретен доклад на посланик Байърли от 2006 г., в който беше описана близостта на Бойко Борисов с криминалния ъндърграунд на т.нар. преход. „С други думи, ние трябва да продължаваме да го бутаме в правилната посока, но никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа”, се казва в края на документа. Същото могат и трябва да вършат и гражданските организации, да бутат тарикатстващите елити в правилната посока, без да забравят с кого си имат работа. Това е доктрината „Байърли”. Чудо не може да се очаква, но плавна нормализация е възможна. Нека повярваме, че е дори неизбежна.

Как може да се разбере дали гражданският гняв от февруарските и мартенските протести е способен да  произведе нов обществен проект с нов смисъл и нов тип солидарност? Има един сигурен начин. Когато керванът се обръща, куцата камила застава най-отпред, твърди една арабска мъдрост. У нас практиката е малко по-особена. Когато керванът се обръща, най-отпред застава г-н Андрей Райчев. Ако този пъргав и гъвкав ум с доказани умения в политическия и икономическия шахмат започне лекичко да се примъква към каузата на протестите, ако покаже апетит да я артикулира и моделира в правилната посока, значи успехът е гарантиран.

Шегувам се.

Неговият преход завърши преди десетина години. Този вече е друг. През февруари беше началото, а краят му, все още неясен, но зареден със смътни надежди, предстои.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional