Свободата днес и тук 20 Април 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

За нуждата от христоматия на българския преход

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Яница Радева

Целта на този текст не e да бъде коментиращ. Професионалните ми занимания и интереси са да анализирам, но не политически летливи събития, а застинали в наличността си литературни текстове. С литературата е някак по-лесно, освен ако не приемеш, че политиката, която се случва, вече е била, че всичко е суета под слънцето и решиш да я прочетеш. А прочитът ми на политиката-като-текст започна през изминалата година, когато ми беше направил впечатление, при реалното четене на изданията от първите години на 90-те във връзка с моята научна работа, един мотив, който устойчиво и почти натрапчиво присъстваше в почти всички статии от това време и който през миналата година беше регенериран с нова сила, особено около изборите за съдии и последвалите ги скандали в Конституционния съд.

Този мотив е мотивът за нравствеността, заявен много категорично през 90-те години на 20. век. Именно събитията от юни на Орлов мост в най-висока степен ми напомниха събития от 90-те или по-точно от самия край на 80-те, чрез започналите промени от учредяването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Може би, ако не бяха завишени сметките за ток, трансформацията на екологичните протести в социални, или по-точно изместването им от социалните нямаше да се състои. Социалното недоволство, породило се през януари в знак на солидарност към обруганите от премиера Борисов служители от ВМЗ-Сопот в лицето на Даниела Генкова щеше да отшуми. 

А може би – не. Може би някаква друга причина щеше да разяри хаоса, който последва и  в следствие на което идеята ми за необходимост от изработването на издание на българския преход да се затвърди. Но не издание, което да анализира – такива вече има немалко, а такова, което да систематизира и представи ключови статии и текстове, свързани както с лявата, така и с дясната политическа идея, а по този начин да се онагледят документално основните теми от 90-те, да представи на онези, които не знаят как се случи преходът – защото той продължава да се презарежда, а двайсет години са тъкмо времевия участък, през който се сменят поколенията. Едно такова христоматийно издание ще може да осигури чрез документите на времето, а не чрез периодично пренаписваната история, памет за самото него, а чрез паметта ще произведе знание. Защото знанието е сила, а силата – успех. Със сигурно едно такова издание ще е полезно на бъдещите политолози и политици.

Тъй като в миналото е зърното на настоящето, искам да спомена и още нещо, което ми направи впечатление при моята среща с текстовете от 90-те. Това е езикът на статиите. Безспорно е, че читателят ще открие разлика в изказа, стилистиката и дори в склонността на озаглавяване на материалите. Разликата обаче не е в архаизиране на езика, не – тя е друга. Ретроспекцията ще извади наяве и нещо, за което отдавна се говори и което започна бавно, но сигурно още през 1993 г. – проблематичния и агресивен език на съвременната журналистика. С някакво особено умиление (към „детството” на българския преход) се четат от днешна гледна точка критиките към „24 часа” през 1993-та за некоректната употреба на глаголното време. И най-крайно написаните статии от 90-те звучат и деликатно, и ерудирано. Сравнени с тези текстове опошляването на политическия дискурс (ако може да бъде наречен така) до краен предел през последните 4 години до нивото на езика от улицата, жаргона и откровено кръчмарската лексика, ще ви направят осезаемо впечатление. Надявам се промените, които предстоят и които всички желаем да са свързани и със завръщането към компетентното, коректното, не вулгарно говорене в публичното пространство.

И още нещо – в текстовете от 90-те (по-специално изданията „Литературен вестник”, „Литературен форум”, „Култура”, „Век 21”), се появяват мненията на българските творци относно случващото се в страната. (Списъкът на членовете на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България при учредяването си на 3 ноември 1988 г. включва имената на 100 български интелектуалци – творци, учени, журналисти). Може би някои от тях непрофесионалния читател не познава. Нека онова, което те тогава пишат, бъде и обяснение за настоящия читател защо интелектуалците днес не застанаха зад социалните протести. За онези, които бързат да получат някакъв джокер, ще кажа: българските интелектуалци днес са не онези, които масовата публика познава и които са афиширани по страниците на (полу)жълтите медии, а те са онези същите, на които им бе отнето правото на публикации, на книгоиздаване, онези, чиито пиеси бяха сваляни от театралните сцени и забранявани, които бяха подслушвани и заплашвани от ДС и чието оцеляване в годините на свързаната с безплатните социални придобивки лява политика на Народна република България, нерядко е било придружавано с личностно унижение.

Всъщност, някой извън техните среди на работа знае ли кои са те, освен в случаите, когато се появят под нетрайното медийно осветление, какво правят, с какво се занимават? Масовата публика познава няколко имена – и то в по-голямата си част това са имена останали актуални от времето на социализма. Именно затова при смъртта на Пламен Горанов в интернет беше разпространено стихотворението на Валери Петров, а не на Биньо Иванов например. Колко от непрофесионалните читатели (и протестиращи от последните седмици) знаят кой е Биньо Иванов? А Николай Кънчев? Или Константин Павлов. Или пък Иван Теофилов, Иван Цанев? Федя Филкова, Екатерина Йосифова? А Емилия Дворянова, Виктор Пасков? Помнят ли Блага Димитрова?

Нужно ли е да изброявам? Вината за това не е тяхна, вината е в една прекършена и прекършваща ни дезорганизация на обществения живот, която направи така, че да не се знаем едни други, да не се чуваме, да викаме, а думите да не достигат едни до друг. Защо стана така – защото нямаме образование, макар че имаме училища, защото нямаме медии, макар че имаме много вестници и тв канали, защото нямаме книгоиздаване, макар много издателства, защото нямаме книгоразпространение, макар че – много книжарници.

Всичко започва със знанието, а някъде през 90-те то беше забравено. И за тази опасност алармират статиите през 1993 година, когато са актуални дебатите как да се преподава Вапцаров, а днес като че ли сме пред ужаса да разберем, че всъщност днешните двайсетгодишни не знаят кой е този Вапцаров или го изписват грешно – факт – кандидат-студентските изпити през 2012 г. А знанието е, както казах, сила. Затова, нека започнем хем да се възмущаваме, хем да събираме отломките от едно тъмно време, в чиято тъма израсна не само едно непросветено поколение, но и „тъмни герои” – уви, не в смисъла на Вазов.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional