НА СВЕЧЕРЯВАНЕ В ЛИТЕРАТУРАТА

Слово, произнесено на камерна вечер по случай 90-годишнината от рождението на Ивайло Петров, в Камерната зала на Народния театър

Тази вечер, посветена на Ивайло Петров - последния ни литературен класик, - става на свечеряване в литературата. И в околната среда. Стадата се завръщат и блеят, звучат хлопатари и мегафони: демокрацията залязва зад облак, залезът червенее, предсказва вятър. Вятърът на реставрацията. Какво стана с нас? Заглавие на документален филм на Атанас Киряков. А сега пак накъде? Пита онемелият Рангел. Вместо изгубеното време на Пруст Марко Ганчев търси изгубеното племе на можещите.

Вече никой не търси можещи, даровити, белязани от Бога.

Ивайло беше последният разказвач, белязан от Провидението. Без компютър и пишеща машина, той държеше само едно черно моливче. Но ангел държеше ръката му.

За половин век Ивайло разказа играта на реалсоциализма. По неговите летописи далечните потомци ще знаят що е комунизъм, ако не са като днешните, които не искат да знаят.

Всъщност летописците на онова време бяха двама. Георги Марков със задочните репортажи начерта контурите на нашата злощастна геополитическа обреченост. Ивайло нанесе боите от богатата си народопсихологическа палитра. Получи се завършен свят, заснет от спътници с точност и правдоподобие, без отклонение от истината. Това, което не можаха да постигнат институти, комитети, вузове, музове (печатни и електронни), двама души го постигнаха чрез своето изкуство. Изкуството, което ни предпази да не умрем от реалността.

Е, добре, оцеляхме, живи сме. Но с увреждания и мозъчни малформации. За такава ли литература бяха мечтите ни, като сегашната? За такава ли книжнина, която с нищо не е по-стойностна от каканижнината на соцреализма. Людмила Гриша Филипова, Карбовски, Дилов-син, Слабаков-червен, Щерева, чалга-поети, рапъри, шамари, хип-хопари. Рекордьори по бързо писане, вузове за прозаици, департаменти и оранжерии за лайфстайл графомани, блогови писмена с букви и цифри-заменки, женско писане, тийнейджърско писане, творци от детска ясла "Нова ера", поточни линии за производство на професори - четиристотин бройки в Пернишкия ВУЗ, почетни професори при Стоян (Денчев), академици при Доган... Няма край, няма точка, няма срам и свян в страната ни бащина.

Представям си с какви очи ни гледа Ивайло отгоре.

Той не беше гръмогласен шегаджия, тънка усмивка огряваше лицето му, красив смях блика от редовете на "Преди да се родя и след това". Неговото "след това" е нашето днес, а нашият смях е друг и различен от неговия. И май вече го няма. В нашата литература Ивайло Петров остава най-ироничния писател, с ирония, обърната не срещу другите, а като самоирония. Повечето от страниците му са написани в Аз-формата, в първо лице, единствено число, но той никога не си направи самореклама, не се самоизтъкна, не се включи в литературни борби и състезания. Звездата му остана да свети на литературния небосклон със самостоятелно излъчване.

Сега, във времената на чалгата и ментето, когато истинската литература е със затихващи функции, тази звезда свети на хоризонта като вечерница. Или - като керванджийката, показваща пътя на литературния керван.

Тя ни сочи накъде, пък който може - да я следва...