ПРОСТИ МИ, БИНЬО! (Спомен без претенция)

Кумашин e понятие от югозапада. Другаде не се среща. Той – кумашинът е хем роднина, хем приятел, хем човек, който си венчал ти, или родствениците ти, което значи, че ако пристигнеш, не дай си Боже, неочаквано у тях, или където се намира, той веднага и винаги ще те нахрани и напои, ако му отидеш зван в дома, тежки дни предстоят за перисталтиката ти... Същото си длъжен да направиш и ти, щом кумашинът се накани да пристъпи твоя праг, с колкото и голямата си челяд да изуе обуща пред вратите ти.

Ние, кюстендилците, по принцип сме интелигентни хора. Не стъпваме точно в най-дълбокото на локвата, а я изобикаляме и не изуваме калеври и обуща пред пътните врати на панелните и сградите с ново евростроителство. Само трием бомбетата им в крачолите на панталоните си та да изглеждат лъскави и чисти. А покрай тях и ние. А онова, каквото се крие по и под подметката, слабо ни интересува. Нрав...

Чисти хора сме това потомците на Краищетето и Осоговието. И не пием много. Е, не всички. Но повечето се въздържаме от просташкото напиване. Обичаме интелектуалните разговори, не си ровим из зъбите с нокът и от време на време говорим дори за литература. Даже и за поезия... Ако попиташ кюстендилец, що е поезия, той не може да ти формулира понятието, както би сторил с кофпомпа например, но веднага ще започне да рецитира я Емануил Попдимитров, я Елисавета Багряна, я Яворов или защо не Ботев. Най-вече го караме до Ботев. До това: ”А, вий вий сте идиоти....!” И после пак наздраве и пак така и така и... България на три морета след три мастики. Прочее всички изброени катаклизми и поети са свързани с Кюстендил, или най-малкато с България. А какво е България без Кюстендил или обратното. Едно нищо, разбира се.

Споменатите имена са свързани не на шега с България, с оная изгубената вече  България, а някои и с Кюстендил.

Малцина съвременници знаят, че Багряна е била учителка в Кюстендил. Попдимитров тоже, даже и по селата. С художеството е друго. В Кюстендил всеки втори изтърсак е художник. Казват, че било от „жежката вода”- в превод от топлите минерални извори, които сега наричаме нелепо СПА-центрове. Не може да е иначе в града на Владимир Димитров-Майстора и на други изявени пентристи. Пентрист, значи художник. Но по западному. Знаят го на запад - от Аджундар, до Кадин Мост и Сариската воденица... Защото така трябва. Кюстендил е българския художествен Париж. Това Венев, Фунев, Кирил Цонев, може само вода да пият от Сена до Струма и да им гледат номера на фланелката летящите евреи на Шагал, ако сме живели в нормална държава, а не в селско Краище и в под Осоговието, където или се стреляме за „наща мила майка Македония”, или спасяваме същите хвърчащи жидове, вече преселили се у нас от чуждото добро.

И Димитър Пешев, реалният им спасител, е наш, за щастие късметлия с парче живот, отървал се само с концлагер под благородното име Трудово Поправително Общежитие. Ега ти общежитието. Егати ташака, както би се изразил един съвременен наш министър председател. От „демократите”. Ама от най-демократите. После говорят, че сме били чешити и катили, и особняци и саможиви хора...

Такива неща си говорехме с кумашина Кольо една събота, когато или той ми гостуваше, или аз на него. Пиехме кюстендилска плодова ракия и сърбахме някаква чорба, която жена му бе направила изключително вкусна. После никой не помни ракия ли сърбахме, чорба ли пихме. Живот...

Тогава покойния ни вече кумашин Николай Любенов, който днес лежи гръб до гръб с дедо ми Петре в централните гробища на Кюстендил, беше известен из целия окръг като магистър-фармацефт и пчелар от най-заклетите, дето не го ядяха и най-злите оси. И познавач на литературата. Познавач, но не графоман, от тези дето се роят из окръжните градове, знаят азбуката и са чели „Мъртвите сибирски полета”, и искат да ги пренапишат. Та тогава той спомена, че в неговото обединение, или съединение, или просто по приятелство в една кръчма се запознал с един изключителен поет, комуто скоро предстояло издаване на първа книжка стихове. Името нищо не ми говореше – Биньо Иванов. Повече от обикновено българско име, макар че наобикалях столичните литературни кафенета и знаех стотиците жадни за слава местни провинциални гении, готови срещу книжка от четири коли да продададат и сестра си на турска вяра, и да заколят баща си... Но когато кумашин ми спомена част и или парче от стихотворението „До другата трева” /Дало и заглавието на бъдещата книга/, всичко стана ясно.

Този Биньо беше, онзи Биньо!

Оня вече наистина стойностен и  наистина роден и изграден поет.

Нейсе... Покрай Кольо, покрай виното и ракията на клуба на културните дейци в Кюстендил, покрай Методи Джонев или Юрий Юнишев се сприятелих с него. Сприятелихме, като да сме живяли векове заедно в един концлагер. Което си беше и истина.

Боже колко вино и ракия, и коняк, и водка изпихме. Боже...

А комунизмът непомръдваше неустрашимо и не искаше ни на рима да се помръдва. Само съпругите ни, само те ни гонеха от квартирите, когато „поетичността ни”, почнеше да става прекалено артистична или нахална. Казано най-просто – просташка. Да, поетът може да бъде и невъобразим простак, когато реши. Но само тогава. Иначе душата го боли от простотията и нейните носители. Той затова и отговаря така остро на всяка гадост и неговите гадости стават префинени. Мъдри архигадости. Но гадости. Е, това е друга тема, която обема характерите на много хора.

... И така, както си пиехме, изведнъж дойде демокрацията. Даже и в Кюстендил. Не го подмина. Ще ми се да потвърдя, /дори в Кюстендил, град с толкова много комунизъм насаден в страхливите души на хората/ че ако не беше така, той не би се превърнал в щаб-квартира на една от трибуквените бандитско-мародерски организации под командването на братя Илиеви. Единият го застреляха, другият очакваше подобната си съдбата. Даже същата. На погребението на първия брат, не помня кой, Георги или Васил, се събра цялата престъпна пасмина на България. Ние дотолкова бяхме се обживяли с демокрацията, че полицията ги охраняваше, вместо да отвори широко вратите на стадион „Осогово” и да ги приюти там, а после в пенитенциарните заведения тези непокорни, но и некъдърни за друго освен за разбой момчета. Споделих го с един голям полицейски началник, той ме изгледа с особен шарм и каза, че „демокрацията не позволява”.

Биньо, който се клатушкаше до рамото ми, изпсува и криворазбраната ни демокрация. И беше прав...

Не, че нищо не се беше променило, напротив, на мястото на вестник „Звезда” /ако не ме лъже морната памет/ окръжният партиен комунистически орган вече излизаше общинското издание „Синева”. В него Биньо беше то ли зам.главен редактор, то ли политически наблюдател. Но важното е, че всяка седмица 120 печатни горещи реда по наболели въпроси излизаха из под пишещата машинка на поета. И то какви редове? Жалко, ако още не са събрани в сборник и не са издадени, като един своеобразен фундамент на провинциалната ни демократична пъртина, която се опитвахме да прокараме. Пиша в множествоно число, тъй като с главния редактор на изданието – поетът и приятел Методи Джонев, се бях разбрал всеки петък да пътувам до града на дядо ми и да „връзвам” новия брой, който излизаше в понеделник. „Връзването” е особена тип дейност, която може да я върши само луд човек, работил в печатно издание. При тогавашните технически условия рисувахме макети, напасвахме страници и статии, съкращавахме текстове на живо. Напасвахме заглавия и снимки. Абе, жива мъка и... голям кеф.

По принцип тогава работех в един от централните опозиционни вестници, който излизаше по сергиите в петък и в същата сутрин аз с новите столични издания вече слизах от първия автобус в Кюстендил. Никой не ми плащаше, ни командировка, ни някакъв хонорар. Да не говорим за заплата. С това отговарям на многобройните „недоумяващи” как толкова време уж заради идеята, при онази, не по различна от днешната беднотия, аз всяка седмица ходех и се връщах до Хисарлъка. Тогавашната си приятелка или съпруга я кодошех, че си имам любовница. Имах. Биньо, Метката, Валя Ушева и още 10-тина сътрудници. Важното е, че в понеделник сутринта една печатница избълваше готовия продукт на нашето недоволство. Хората първо търсеха статията на Биньо Иванов. Така и трябваше. Простете, че вече съм забравил рубриката под която той пишеше, но помня, че имаше черно-бяла фотография и страхотни находки. Печатахме и последните му стихове. Те бяха въпреки революционната ярост много стилни и много стихове. Някъде към осем приключвахме. Метката Джонев „пускаше кепенците” на редакцията и ние отивахме да полеем поредния си публицистичен шедьовър. Често осъмвахме между вино и цаца. Цацата, разбира се, пържена, а виното наливно. Така спестявах парите за спането.

Веднъж ме срещна край П....н мост моят далечен братовчед и прононсиран комунист Димитър Табаков, който цял живот бе БКП-пропагандист в Обк на БКП  в града. Поклати глава, подаде ми ръка и рече, че ако наистина няма къде да спя, все пак сме роднини, у тях има място и няма защо да обикаляме с Биньо кръчмите всяка петъчна нощ. Клюката беше тръгнала. Благодарих му, предадох поздрави у тях и си отспах в един бавен влак, който за мое щастие имаше престой на гара Перник цели два часа. Който не вярва, може да провери. Така беше. Така е и сега с престоя. Затова пък в къщи се връщах свеж и бодър. Нали бях ходил при „любовницатата си”.

Когато демократичната община в града загуби изборите, вестникът спря. Спряха и статиите на Биньо. Спряха и доходите му. /То, пък едни доходи, но все пак?/. Тогава го пое май част от ръководството на НЧ ”Братство”, а и някаква сумица му плащаше и ВМРО. Биньо Иванов вегетираше. Нито едно столично издание не плащаше хонорари за литературни текстове. Публицистистиката се плащаше само в „Демокрация” и „Литературен форум”. Взех едно голямо интервю с него за литературния вестник, което тиражирах и в политическия. И двамата главни редактори Свиленов и Георгиев знаеха, че правеха хаир и не сториха и въпрос за хонорара на поета. Така от дума на дума, от бутилка към кана Биньо стана редактор на поетичната ми книга „Цената на раволвера” издадена от „Отворено общество” с отговорен редактор колегата Румен Леонидов. Май взе и от там някой лев, защото с големи мъки го принудих да напише един малък предговор, та да има Румен как да оправдае средствата. Книгата се прие много добре. Донесе и награда. И тук ще ви разкажа  смешка:

В една есенна вечер отивам при Биньо, хем да се почерпим за „Цената на револвера”, хем да получа интервю за едно литературно издание, които тогава много харесваха хулиганския стил, поведение и изказ на кюстендилския творец. За никого не беше тайна, че някакъв местен велможа още при управлението на Живков, под давлението на Георги Джагаров, бе отпуснал повече от скромна гарсониерка за живот на поета. Като казвам повече от скромна, не лъжа. Сега с този факт много се спекулира. Тя се намираше в блока на АПБФК. „Гарсониерата” фактически бе помещението на портиера и представляваше цифром и словом стаица с тоалетна в която имаше подвижен душ. Душът не се ползваше често по няколко причини. Или нямаше „жежка” вода, или Биньо не бе в настроение да отмие снощните спомени от телото си. В стаята жужеше печица „Лъч” и то само на един реотан,  другия отдавна бе „здал гамашите”, а никой от посетителите, тем паче пък домакина, имаха умениято да го поправят. Самотна крушка като в караулно помещение на трудови войски правеше обстановката още по-убога и трескава до безизходност. Бях тогава с едно младо момче, което по-късно прописа и то читави стихове и сега гледаше „гения” с отворени уста. Отново не знаехме къде ще нощуваме. Но смешното и тъжното вървят ръка в ръка. Аз се бях подготвил за срещата, като предварително носех две бутилки червено, гадно, сухо вино. Поради язва или някаква стомашна болест Иванов Б. не бе любител на подобни питиета. Но от някакъв несвъртък Биньо бе трескав и отпушихме шишетата. Настроението му се развали още повече от гадното вино. В един момент той извади съкровената ми книга и почна такава сеч по стиховете й, каквато не е правена и по време на Баташкото клане /да ме простят спорещите по този повод историци/.

Бил съм подражател, при това не негов, а на Фотев и, представи си, на Кольо Кънчев /които той недолюбваще съвсем естествено – и да го питаш защо?/, написал предговорът заради регионален патриотизъм, и въобще тази книжонция /точно така я нарече/ за нищо не ставала, освен да виси в някое поделение на МВР и милиционерите да се учат да стрелят по нея: Нали се казваше „Цената на револвера”, после ме запита дали „Кинтекс”, не ми е платил масрафа.

Младия колега с мен онемя. Знаеше, че сме Божем приятели. Ни да си тръгне, ни да остане. Нейсе, допихме виното и тук аз не издържах. Вързах без много зор един от емблематичните шалове на Биньо, наметнах балтона му и излязохме из тъмния град. В първия ресторант, който се казваше естествено „Москва” поръчахме тутакси по две водки вкупом на глава от населението и дузина кюфтета. Лицето на поета се промени, промени се и мнението за моето творчество. Каза, че не бил прав, а бил гладен и жаден. А гладен и жаден човек никак не се интересува от поезия, освен ако не е неговата собствена или тази на Ботев. Водките се множаха. Кюфтетата се редуваха със шишчета и на края на вечерта поетът Биньо Иванов ме призна за свой официален наследник. Нещо, като тези „наследнички на баба Ванга” сега. Аз платих сметката, естествено, като казах, че „Кинтекс” специално е отделило средства за рушвет на редактора. Биньо се върза и рече, че е трябвало да му бъде даден рушветът на ръка, щото имал доста харчлък по едно ново гадже. Поредната поетична заигравка с истината. Дадох му остатъка от рестото, като рушвет и през тихите кюстендилски улици се понесе нестройната песен на трима преяли и препили идиоти, които знаят „Цената на револвера”.

Неравен характер носеше Биньо, това съпругата му може най-вече да потвърди. Преките му шефове също. Но и железен. Нарочно не разказвам за прочутата ни гладна стачка в началото на 90-те години на ХХ век. Тогава един поет и двама белетристи, уж близки приятели, отишли да го уговарят да прекрати гладуването. Те бяха емисари на тогавашния президент Жельо Желев. Единият извадил луксозна бутилка. Биньо не я забелязал, или поне железния му поетично-артистичен талант е надделял над щението да опита благародната 40 градусова жидкост.

Паднахме от власт. Бяха жестоки години. Особено за малкия град. Никой не се сещаше вече за него. Приятелите отбягваха Биньо, а и той ги отбягваше, защото бе задлъжнял съвсем естествено на всички и бе досадил с железните си теории на демократичен оптимизъм. Започва да се появява в София. Тук по-лесно се оцеляваше. Или поне за кратко.

Длъжен съм да кажа, че появяването на Биньо Иванов в един дом, ателие, таван или най-проста квартира се превръщаше в бедствие след третия ден... Понякога и по-рано. И това не са сплетни, а чистата и свята истина. Но за това по-късно, а може би ще го пропусна. За да не прозвучи като черна неблагодарност. Той просто бе такъв. Обичаше да се грижат за него, да го завиват от вятъра и да го ласкаят особено званите хора. Щом употребеше известно количество алкохол, той докопал се до нечии телефон набираше номера я на Георги Джагаров, я на Любо Левчев и почваше да им дава акъл как да управляват или държавата, или Съюза на писателите, или да им обяснява кога е най-удобния момент да го кандидатират за Нобелова премия или за най-високия български орден. Бедствие и за началниците. Но те го издържаха, защото знаеха, че след седмица поне ще се кротне в Кюстендил и ще започне да пише брилянтнитеи си стихове.

Една сутрин се появи /явно с ранния влак или автобус/ на моя таван. Набързо изгони приятелката ми от обиталището -  и започна да чете стихове.

Това бе откровен панаир за душата. Това бе пир за сетивата. Това бе посещение на Острова на Блажените. Разбира се, по късно се обадихме на другари-фронтоваци, които пристигнаха с провизии и седмица не излязохме от тавана. Когато жената Елена най сетне намери сили да ни прогони, Биньо така изхвърча, ругаеки провинциалистите от София, че забрави емблематичния си шал. Копринен шал. По-късно Елена гузна го изпра, колоса го и двамата му го занесохме с бутилка уиски в Кюстендил. Биньо вече не можеше да се радва на нищо. Той бе изкарал последното си столично лебедово турне. Тогава написах следното стихотворение:

ТИ ЗАВИЖДАМ ЖИВОТА

Много вино изпих,

трижди повече мъки пожънах.

В тоя град на бездетни вдовици. –

Казва искрено къркан поетът Биньо Иванов,

на среща с ученици.

После пали цигара и издухва дима към небето

на града, който вече го е убил.

Най-артистичният, най-бандитският, най-еснафският,

най-граничният български град – Кюстендил.

И поема нанякъде и си гледа в краката поета.

Търси дребни стотинки, търси своя земя, търси гьон

или хап за глава,

но от умора поляга някъде из полето

и не в своя, а в някаква чужда трева.

Ще поспи, ще почине,

ще му мине умората от омерзения.

Ще затърси със шепа да отпие вода.

Тя самата ще рукне добра от небето.

И все там ще го мие до оная трева.

Биньо все си гладува.

Биньо вечно гласува.

Биньо е недоволен – си го иска животът.

А когато реши да се върже за корен,

моли трима другари да откупят леглото.

Той изкрещява красиво и божествено просто.

Изкрещява щастливо и отива на гости.

Там се влюбва до болка във чужда съпруга.

Тя с любов му отвръща и ...

избягват от къщи.

После Биньо се бие.

После Биньо пак пие.

Сетне Биньо се слисва

и отново прописва.

И така ... И така ...

Денонощна тъга.

Безутешна провинция.

Разтеглителни свинствия

и пиянства за всинца ни.

- А на мене веселбата ми е все на акъла –

казва искрен поетът – и целува ченгетата.

Те възбудени пляскат.

Биньо вечно го стряска тоя изблик на радост.

Пистолетната сладост почва да му нагарча.

И след  няколко водки,

като стари другарчета 

маршируват напети:

сам поет с пет ченгета.

После пак самота в подивялата стая.

И така,

и така,

все се стига до края.

А след края синът му паметник му изчуква.

Той е майстор на това.

От небето пак руква дълъг сноп от мечти.

Месечината стене.

А поетът я пита:

К`во ше пиеш от мене?

И за финал, онова за което ме е срам от Биньо. Не, че ме е срам от себе си пред Биньо, а заради това, че посредством държавата го излъгах. Изглъгах го като последна деловодителка, счетоводителка. Кръчмарска метреса... Които той прочее обичаше.

Ето какъв е случаят.

През вълчето време, когато управляваха комунистите /вече не помня кои/ получих в цялата си кошмарна и безизходна безработица възможност да пиша сценарии за телевизионни предавания със заглавие: ”Животът е шарен”. /Егати ташака, както би се изразил отново лумпена Бойко Борисов – доскоро премиер на тази страна/.

В едночасовото програмно време имах възможност да сблъскам две съдби. За предпочитане различни. Тогава вече се бяха нароили мутрите и тотално бяха обедняли интелектуалците и мислещите хора. Някъде след първите излъчени и харесани  издания подадох заявка за документален филм за Биньо Иванов, като не вкарах втори герой. Втория герой беше кучият живот, който той водеше в град Кюстендил.

Дори си спомням началото на лентата.

„Дъжд, паднала шума, гнус. Стъпки по площада. Паметникът на Майстора пред градската галерия: Диктор - как така я докарахме, че градът на художниците и поетите се превърна в град на бандитите. В момента тук, между трите граници има 56 действащи банки. И никой, който да може да изхрани европейския и гениален поет Биньо Иванов...” И т.н и т.н. Все  в този стил. Следваше едно много тъжно интервю с Биньо, пак в онази стаица, до оная еднореотанова печица. Той със пробити вълнени чорапи с елегантен шал, сред книги. Слаб и нещастен. Някъде из краката ни се мотаеше и улично коте, прибрано за да разтушава самотата на поета. В предварителния разговор с генералния директор на БНТ – тогава Иван Гранитски – бях му обяснил цялата кошмарна съдба на Биньо и той дори бе обещал доста сносен хонорар за участието му. Имах неблагоразумието на края на първия ден на снимките да му кажа тази новина. Биньо живна. Хонорар от БНТ, не е шега работа. Питаше ме кога най-рано може да се излъчи филмът. Аз скъсявах сроковете в наша полза. Все пак и на мен ми бяха нужни пари. Накрая вечерта завърши по познатия начин с водки и кюфтета. Бузите на поета пак се зачервиха. В очите му проблесна надежда. Започна да говори за творчески планове. Поиска ми телефона да говори с „Джагата” - Георги Джагаров. За жалост и „Джагата” не бе в по-добро разположение на духа от Биньо. Него го гонеше неизлечимата черна болест, която го довърши. Но оня под Осогово не се интересуваше от никой друг. Той искаше да заяви, че отново е в играта. Че Любо Лачански прави филм за него. Че Владо Даверов му е програмен диретор, а Гранитски му е обеищал як хонорар. Точно така се изрази. ”Як хонорар!”. Това малко ме жегна: Подобни изхвърляния на Биньо винаги водеха до обратен резултат. Викаха неволята.

След като спирта-менте изветря от главите ни, на сутринта продължихме работата. За учудване Биньо бе изключително съсредоточен, точен, поетичен и странно умен за поет. Не метафоричен. Чете свои стихове. Припомня чужди. Говори за свободата и зависимостта от зависимостта на властта. Говорихме за най-различни неща. Котката непрекъснато се мотаеше в кадър. Биньо не ни разреши да я изгоним от стаичката. Като днес си спомням последния кадър. Той стои на балкончето на обиталището си, маха с ръка и крещи с приглушен глас: ”До другата трева,до другата трева,тогава пак ще се срещнем”.

Излезе прав.

Гранитски го уволниха от БНТ. Хонорарите се забавиха. После някой идиот забрани на участниците да се изплащат пари за участие. Аз нямах възможност да ида в Кюстендил. Нямах и собствени пари да изпратя на Биньо. Затова пък баща ми Стоян Лачански, който по линия на партия ВМРО отговаряше за Кюстендил всяка седмица ходеше в града, носеше пенсията на брата на Иван /Ванче/Михайлов и колчем видеше Биньо на площада той го спирал и му казвал, че син му е един мошеник. Баща ми знаеше истината. Даваше му малки суми, водеше го на обяд. Сумите ги приписваше на моята щедрост, защото Биньо беше горд и никога не би взел пари на акире. После пак и пак и пак. Така нито БНТ, нито аз платихме хонорарът на Биньо Иванов. Длъжници сме му. Най-вече аз, защото аз му ги обещах позовавайки се на Иван Гранитски. А както знаем, комунистите са дребни лъжци. Дребни, защото цялата работа беше за около двеста /200/ лева. После Биньо почина. Казват от глад. Бях потресен. Бях омерзен. От света и от себе си. И от още нещо...

Когато по БТА изтече съобщението за кончината му, аз веднага се качих в кабинета на Владо Даверов в телевизията и му казах, че в „Бокса” с готова продукция чака напълно приет филм за Биньо. Той бе планиран за излъчване по тогавашния ЕФИР-2. Владо извика отговорната редакторка на Канал 1 и й заповяда филмът в пълния си вид да се излъчи два пъти по ръководения от нея канал. Още същата вечер. Вие, как мислите, излъчи ли се? Ебати ташака. Съкратиха го с 30 минути и го набутаха в 11 и нещо по Ефира. Даже един дебел и много тъп полковник, бе наредил да се отреже цяла част, в която със свалени инструменти се разхожда в дъжда един военен духов оркестър. Защо бе тайна-майна, питам го с пяна на уста. Защото съобщаваме на врага, че в града има гарнизон, отговори тъпакът и изчезна да яде кебапчета.

На тази редакторка нищо не и направиха, дори не я наругаха.Напротив, днес тя е от демократ, по-демократ. Не можаха да й въздействат и върху религиозното й чувство, защото бе железна ортодоксална еврейка. Споменавам го, без да имам никакво лошо чувство към евреите. Владо Даверов му намериха дамара и го изгониха, а филмът оттогава не е излъчван. Спазвайки завета на Биньо: ”До другата трева, там ще се срещнем отново.Там.”

Убеден съм в това. Тук точно искам да изкажа благодарност на Митко-синът на Биньо, който е каменоделец в кюстендилските грпобища, и поправи паметния кръст от камък върху могилата на баща ми. Грижи се и за гроба и на кумашина Кольо Любенов, който ни запозна с татко му.

Кой казва, че поетите не били прозорливи. А, да онези които не могат да ги изхранят, които им спират ханорарите и които не излъчват направеното за тях.

Прости ми Биньо, искрено прости. Продължавам да те обичам, като оная дворна котка влязла да ти прави дружина в самотната ти стая. И да размахва опашка. И обещавам, че това ще е последния спомен който пиша за теб. И за него няма да получа пари. Нито лев. Пак няма. Нищо не се е променило драги ми Биньо. Абсолютно нищо. Само водката е станала по-скъпа, а киселото вино, по гадно и от котешка пикня.

СОФИЯ-МАЙ

2012 Г.