ВРЕМЕ ЗА ПОСЛЕДНО СБОГОМ

Каза се всичко за  о н е з и, които станаха повод за сегашните протести, за сегашното въодушевление на най-добрата част от народа ни, която  н а и с т и н а  иска  р а д и к а л н а   промяна в живота ни, един радикален обрат, който да засегне абсолютно всички равнища на окаяното българско битие. Започнахме и да се повтаряме, което е неизбежно, тъй като  о н е з и  не искат да отстъпят, не искат да слязат от сцената, не искат да се откажат от деспотизма на налудничавите си идеи и практики. Но ще се повтаряме и повтаряме, докато чудото се случи, колкото и да не ми се вярва.

А пък не ми се вярва, защото не става дума за една обикновена смяна на властта, както е в нормалния европейски свят. Става дума  за едно преобръщане на пластовете, под които трябва да останат зарити всичките онези перверзии и перверзници, тероризирали България близо половин век, а после и още четвърт. Затова ще повтаряме истината за тях и за неспирните им превъплъщения, които, колкото и да не им се вярва, един ден ще се окажат конвулсиите на обреченето да загине.

Злините в живота ни се дължат на тяхното безумие, на моралната им низост, на пошличките им души, на окаяните им съзнания, ако в случая би могло да се говори и за съзнание. Защото съзнанието предполага и наличието на равносметка, правенето на съответните изводи, трезв поглед за това, което си и за това дали още имаш правото на място в живота, в историята.

О н е з и  нямат такова съзнание. Сега повтарят до степента, която е пореден повод за нашето отвращение, че уважавали протестите, че разбирали мирния бунт на хората, но... В това “но” е тяхната мерзост, там е присъдата на живота, на демокрацията, на морала и на разума, на всичко онова в сърцата и умовете ни, което ни заставя да не ги искаме, да жадуваме за бързото им оттегляне... Къде ли? Ами само в небитието, в нищото, в злачните пространства на забравата!

Излязохме на протестите заради това, че искаха да наложат едно нищожество на ключова длъжност в държавата! Излязохме заради лъжата им, че щели да правят такова или онакова правителство, а идеята им за правителството е същата, каквато винаги са имали от 1944 година насам – не да има справедливост, а да сме пак ние, пак ние, пак на държавната трапеза, пак да издевателстваме, пак да се излагаме пред целия свят, пак да слугуваме на “азиатския департамент”...

Уважавали протестите?! Това признание, кой знае с колко мъка изговаряно напоследък от цялата онази сган, която допусна “грешката”, е допълнителна мотивация за хилядите, които протестират по улиците и площадите. В това “признание” е отколешната им нагласт на всезнаещи и всеможещи, които винаги са гледали на хората, на обикновения човек, включително и на открояващата се личност с насмешка и снизхождение.

Тази наглост беше още в лозунга им “Всичко в името на народа”, а преди това и в словосъчетанието им “Народен съд”. Беше в “признанието” на Тодор Живков, че СОЦИAЛИЗЪМА  се оказал недоносче. Беше в притурката към държавния ни химн, където се казваше, че винаги сме с Москва – и в мир, и в бой... Беше във всеки от жестовете им, в мислите им, във всичко, което правеха от 9 септември 1944 година насам.

Беше и продължава да бъде. Поради толкова много причини и най-вече заради стадната им психология, която не им позволяваше да уважават отделния човек, личността в него, неповторимата му персоналност. За тях личността не означаваше нищо. Те искаха и го направиха: превърнаха хората в поданици, в играчка на капризите и идиотските им утопии, проекти и практики. Те не можаха да разберат, че отделният човек е над идеологията, над държавата, че то е автономен свят, една цел според лексиката на Кант. А не средството, в което те превърнаха човека, когато полагаха и основите, и покривите на СОЦИАЛИЗЪМА  си.

Щом сега най-после са решили да уважават нещо, в случая – протестите – нека да слязат незабавно  от сцената. И слизайки, да признаят за престъпленията си през прекалено многото десетилетия на терора, който са упражнявали, когато са били във властта и извън нея.

Това предполага да върнат заграбените пари, фабрики, земи, банки и въобще цялото народно имущество. Предполага да премахнат съветските паметници, да признаят и за геноцида, който извършиха над българската духовност, над културата ни, над душевността ни. Ще означава да признаят за престъпление онова, за което писаха в книгите си Георги Марков и Стефан Бочев, както и Ивайло Петров в “Хайка за вълци”.

Но да спра дотук, за да завърша тези изброявания с още едно, навярно най-същностното. Те,  о н е з и   трябва да признаят, че сегашната криза – политическа, икономическа, социална и преди всичко морална – се дължи на самите тях, на това, че те   деморализираха народа ни през онези 45 години. И ако сега така мъчително вървим напред, а това  вървене е повече пълзене и застой, а не вървене – то се дължи на тях, на  о н е з и.

Спомнете си какво правеха на Кръглата маса в началото на прехода! Спомнете си за техните правителства през периода след 1989 година Спомнете си и за това как не искаха да влизаме в НАТО! Спомнете си колко време загубихме, докато се съгласиха да имаме сегашния герб. Нали те предлагаха гербът ни да бъде само един лъв, нещо като лъва на леката кола “Пежо”. Спомнете си как не искаха да премахнат Мавзолея! Безчет са примерите за тяхната дивашка съпротива, безброй са лъжите им, демагогиите им... И всичко това, което е днес, тук и сега, в този момент от нашия български живот... всичко това, което ни измъчва и отвращава, е заради тях, заради  о н е з и!

            Уважавали протестите?! Щом ги уважавате, отивайте си, изчезвайте, кажете своето “последно сбогом”, а ние, обещаваме, няма да пролеем сълзица, че сте си тръгнали завинаги...

22 юни 2013