Злото се е мобилизирало срещу народа

 Да хващаме направо бика за рогата. Какво мислиш за ставащото в България?

- Да го хващаме. Няма обаче да се разглаголствам за конкретни политически решения. Изобщо ще се постарая да бъда далеч от политиката в тесния смисъл на понятието. Каквото имах да кажа, съм го казал многократно и отдавна.

Конкретно на въпроса: раздвоен съм. От една страна, изпитвам естествената радост на порядъчния човек, че се раздвижи здрава енергия, която отдавна не бе проявявала вулканичната си сила. Вулканът обаче само едва-едва дими и не е дори намекнал още за огромната си мощ. Хич даже не ме е страх от изригването му. Аз съм от тия, дето смятат, че изригването ще ни дойде един път. От другата страна дебнат безброй тревоги. 

Забелязвам явно подценяване на потенциала на злото, което се е мобилизирало срещу собствения си народ. Особено децата, които сега са по площадите, няма как да знаят и не допускат какви свирепи чудовища са се озъбили насреща им. Ала и децата ни все някога трябва да се научат да се борят срещу чудовищата, кога, ако не сега? И не говоря само за институционализираните чудовища, а и за ония другите, дето се крият в мрака. Иначе на улицата все още е весело, забавно е, купонът тече и се питам възможно ли е пак да забравим заради какво почна купонът. Но и това сякаш е бял кахър. Изначалният наш проблем – не на протестиращите, на цялото общество – е, че при нас почти всичко винаги е обърнато с краката нагоре. И сега е така, ценностите пак ги подредихме наопаки.
 
- Усещам, че пак вървиш към постоянната си тема.

- По-скоро към постоянната си незарастваща рана. Тъй или иначе това е темата, през която трябва да минем, да я изсечем със златни букви в народностното ни съзнание и да заживеем с написаното.
 
- Бог, морал, аритметика...

- В този ред. А ние отново сме се вторачили всенародно в политическата ни аритметика и пресмятаме в слепотата си как да решим задачата отзад напред. Първо обаче трябва да се покаем пред Бога за престъпленията и идиотщините си, смирено да се помолим Богу да ни прости заради тях и да ни помогне в милосърдието си да си построим наново полусъсипаната от самите нас къщичка. Да се заречем и да го впишем в темелите на законодателството ни, че ще я построим с угоден Богу морал и с най-висша християнска справедливост. А чак накрая вече бива да мислим като с каква тъкмо политическа аритметика ще смятаме обърканите ни до безумие сметки. Нямаме време обаче. Времето ни притиска и всичко трябва да го вършим едновременно. Ама никога не бива забравяме кое е най-напред и най-нависоко.
 
- Усмихваш се...

- Усмихвам се, понеже виждам наченки на разбиране за порядъка на нещата на този свят. Чувам, макар и плахи, макар и шепнешком, някакви послания от патриарха на българската ни църква и не мога да повярвам, че съм доживял. Онзи ден седях на протеста до свещеник с расо, който бе дошъл със семейството си. Преди седмица видях момиче на ларгото, което държеше голям надпис, където пишеше, че критерий №1 при кадровата политика в тая ограбена държава трябва да бъде моралът. Така че – да, усмихвам се. Плахо.
 
- Вярваш ли, че можем да я докараме донякъде с покаянието? Не изпуснахме ли и последния влак?

- Знам ли… Това с докарването е много тънка материя. Човекът е Божа твар и понякога е способен да се измъкне от пъкъла на безбожието и да „докара” изтерзаната си душа до върха на просветлението. И човекът може, и народите могат. Било е и това в историята, пък и неведнъж. Та за покаянието. Много ме тревожи поредният мит, че не бивало да се настоява за покаяние, че с трагедиите на комунизма било каквото било, че с трагедиите на пошлия ни преход било каквото било… И изобщо – било каквото било, да гледаме напред. Че деленето не било вече антикомунизъм/комунизъм, десни/леви, пишмандемократи/пишманлевичари и т.н., а било ограбените срещу грабителите, сиреч ние срещу олигархията. 

Кои ние? Коя точно олигархия? А полуолигархията? А кандидатолигархията? Изобщо какви пет лева? Поредната свещена нашенска глупост! На тоя свят има едно делене. Откакто някога на Ева й се е прияло ябълка, а Адам не е съобразил как да я забаламоса, та да й мине апетитът, на тоя свят съществува едно-едничко делене: добро срещу зло. Вършил си зло, покай се, ако желаеш, понеси си наказанието, в това число и съдебното, ако си престъпил не само Божия и моралния, но и наказателния закон, и бъди така добър никога да не се занимаваш с управление на държавния сектор. Понеже ти е забранено! 

Всичко останало са приказки от хиляда и една нощ. Пък и да кажеш, че другите народи не извървяха този път и не ни дадоха пример… Колкото до комунистическата клика, ченгетата, слугите им и цялата останала сволоч – фактът, че те все са откъм страната на злото, просто опростява задачата по припознаването му. Така или иначе препоръчвам „лъчовете” на протеста, освен до „правилните политически централи”, да се отбиват поне от време на време и до Светия синод, и до прокуратурата, и до съда, и до разните мутробанки и всякакви подобни леговища на 70-годишното ни зло и да настояват за покаяние, оставки и съд, съд, съд. А то ще си покаже кое как ще се случи.
 
- Но наша е отговорността, наш е изборът кое как ще се случи.

- Така е и тук ми се ще да споделя нещо, за което рядко някой се осмелява дори да намекне и заради което мнозина ще ме заплюят. Нека плюят. Иде реч за отговорността на малцинството порядъчни люде, което иска добротворни промени и дърпа мързеливия влак на историята напред. Върху техните плещи лежи моралният избор за посоката на пътя ни. Ала никога не бива да забравяме, че те са една шепа хора. Калкулаторът показва, че на улицата излизат има-няма 3-4% от пълнолетните ни граждани. А каква мъничка част от тях са локомотивите ни – Господ само знае. Волята на народа пък като цяло, на огромното мнозинство, е ясна и бе показана само преди месец-два на изборите. Е, не е ли по-честно и по-справедливо да продължим да си живеем като досега, щом статуквото устройва мнозинството. С какво морално право една шепа луди глави ще бунят спокойния живот на масата? Нали сме демокрация! Това всичко от отсамната страна.

От другата страна са Левски и Ботев. И най-вече Бенковски! Тъкмо Бенковски, ако ме чуеше какви ги бръщолевя за демокрацията, със сигурност щеше да посегне към ножа си. Ама нека все пак за мъничко се замислим за историята ни. В историята няма „ако”, но тя е достатъчно толерантна да ни оставя да си фантазираме със задна дата. Та се питам, дали ако го нямаше Априлското въстание и последвалата най-вече заради него Руско-турска война, нямаше да е по-добре за мнозинството от тогавашните ни предци, за ония, дето посрещнаха Ботева, както си го посрещнаха… И да си продължим под султанската сянка още 30-40 години. Че лошо ли ни е било… И да си получим без усилие свободата примерно през 1918-а. Малко опоскана свобода, малко руско-турска и англо-френска една такава, ама пък на тепсия. Стига обаче фантазии!

Исках да кажа следното: тези тримата ни блажени светци са знаели, че са самотни в огромната си отговорност да будиш заспалите и да водиш робите. Загинали са самотни и безутешни. Ако не бяха те обаче, историята на България никога нямаше да е тази, която познаваме. И може би и ние нямаше да бъдем сега на площадите, а Господ ни знае къде, ако въобще бихме били тука. Така че – нека всеки си носи кръста и заедно да творим общата ни история. Малцинството с неговите си дертове да прави живота по-добър и по-светъл; мнозинството с неговите си пък грижи да не загуби случайно оковите си, докато се люлее във вечното наше безхаберие, безотговорност, сметкаджийство на дребно и овчедушие на едро, и карай да върви, и айде по-полека, и преклонената главица, и т.н. Да не пропусна само да изповядам веруюто си, че без такива светлици като Левски, Ботев и Бенковски светът би бил безводна, безплодна, непрогледно черна пустиня. А не е.
 
- Да се върнем към днешния ден. Как се вписват процесите у нас в контекста на световните проблеми?

- Огромна тема – вълнуваща и дълбока. Светът вече не е същият и никога няма да бъде същият. Изпитвам благоговеен трепет как красиво се изпълнява Божият промисъл. На въпроса: вписват се напълно и няма как да е иначе. Да, и други народи изкачват своята голгота. И комшийски, и далечни. Не сме сами на кръста. Светът е коренно променен и продължава бурно да се променя из основи. Дали ще стане много по-добър и колко бързо ще стане по-добър, не съм аз, който ще отсъди. Аз съм този, който има право на мнение. И то е, че доброто все повече и повече натиква злото в ъгъла. Поне от 2 хиляди години е така. Бавно, но неотклонно. Преди 200 или даже преди 100 години кризата днес щеше да е бременна с война или най-малкото с международно ожесточение. А когато майка ми е забременявала с мене, „прогресивното” човечество още не си е било избърсало сополите и реките от безутешни сълзи по бащицата му на въпросното човечество - Йосиф Джугашвили, Сталин по тяхному. Да, светът е друг, все по-добър, все по-справедлив, все по-мъдър – кой каквото ще да приказва измежду мрънкачите и черногледците.
 
- Мнозина смятат тъкмо обратното, без да са мрънкачи и черногледци.

- Не споря с никого, а изразявам дълбокото си убеждение. Бих добавил още нещо: светът става все по-морален и акцентът в ценностната ни система едва-едва, но видимо вече се измества от преобладаващо физическото, от материалното, от прагматичното към по-духовни блага, към по-небесни доброчестини, към по-естетически категории дори, ако щете. Разбира се, говоря за цивилизования свят като цяло. Така и трябва да бъде, духовното все повече трябва да надделява. И у нас, ако е рекъл Господ. Хайде да се замислим: какво като имаме с 20 лв. по-високи пенсии? Или с 5% по-евтин ток? Такива мизерни подаяния не се помнят дори след година-две – колкото и да си беден. Или ако БВП се вдигне с още не знам колко си пункта? Или Майка Тереза да възкръсне, да ни стане премиер и направи майчинските 500 лв.! Е, и?! Имат стойност само начинът, по който живееш, и добрите дела, които оставяш след себе си. Има стойност само чувството, че си честит и удовлетворен от добрите дела, които вършиш. 

Давам пример с дядо ми. Всеки го уважаваше, всеки му викаше „даскале” и му сваляше шапка. Беше беден, ала помагаше всекиму с каквото може. Апропо, пенсията му на училищен директор достигна 105 лв., за която пенсия на този свят само аз вече помня колко беше; а след години, като си ида, никой няма да я помни, но добрите му дела ще се помнят и ще пребъдат. И си носеше старецът единствения орден „Кирил и Методий” със същата гордост, с която аз днес – 30 години след кончината му – се гордея, че му нося името. И другият пример откъм тъмната страна: доскоро ката ден пред очите ни беше един застаряващ едър мъжага, притежаващ впечатляващи бицепси и някой и друг милиард тук-там по света – според злите завистливи езици. 

Питам събратята си българи: като го гледате – щастлив човек ли ви се струва сикаджията, дарен с галеното прозвище Боко Тиквата? Спокоен ли е? Уравновесен? Дали е в състояние да се порадва на милионите си? Или? А дали е и нормален вече с параноите си? Така е то – дойде времето, когато разплатата за безобразията и престъпленията ще идва все по-бързо и все така съразмерно на стореното. А зърното все по-ярко ще се разграничава от плявата.
 
- Това е и надеждата на хиляди българи. Но и търпението ни вече е към края си.

- А кой ни кара да търпим и да чакаме надеждите ни да се сбъднат някак от само себе си? Повръща ми се, като чуя някой философстващ мъдрец да каканиже Бог знае от чие име, че не сме били искали властта, а да сме били някакъв хоризонтален ли, вертикален ли коректив. Или пък беше диагонален. Брей да му се не види! Как така да не искаме властта! А какво искаме? Да си философстваме по форумите и във фейсбук, а в свободното си от философстване време да си играем на ринги-ринги-рае/наш Сергей играе! Бидейки при това синусоиден коректив на Сергейчо. Слава Богу, че никой не слуша философстващите мъдреци и нещата все пак потръгнаха.
 
- Най-важно е обаче за кого искаме властта...

- Безусловно! Лично аз искам властта за порядъчните хора в тая многострадална страна и не искам да съм ничий коректив освен на самия себе си. Естествено, че не падам от небето и съзнавам, че порядъчните хора не са готови чисто организационно за властта, а трябваше да бъдат, за което съм писал десетки пъти. Ала и не мога да си представя как така порядъчните хора биха спечелили властта, ако не я искат горещо, твърдо и всекидневно, самоорганизирайки се дисциплинирано.
 
- Как ще се разплете възелът на политическата криза според теб? И кога?

- Само да завърша: порядъчните хора не биват корективи на гангстери, разбойници и престъпни плутократи. Няма такъв случай в човешката история и няма да има. Мястото на гангстерите, разбойниците и престъпните плутократи е в затвора и на бунището на същата тази история. И никакви корекции и корективи никога не са ги запокитвали на полагащото им се позорно място, а законът или сопата, когато законът немее. Колкото до разплитането на възела, пак навлизаме в конкретната политика, така че ще отговоря по-общо, но ясно. 

Ето, казвам го пределно откровено, макар че може да прозвучи донякъде грубо. Не знам как ще се разплете възелът, убеден съм, че никой не знае, и смятам, че не бива да ни интересува как и кога. Да, не бива да ни е грижа. Един мой приятел умник оня ден ме подсети за любимия ми Стайнбек. Ние българите сме пътници в „безпътния автобус” на собственото си извънвремие. И сега какво? Автобусът е повреден, пишманшофьорите или безславно се провалиха, или избягаха като плъхове (слава Богу!), или книжките им отдавна са прибрани от най-безпристрастния катаджия – историята, но те напират пак да карат и без книжки… 

И ние какво да правим: може би концепции да правим за наесен или за напролет догодина като как да подходим към строшеното возило? Неволята ли да викаме? Ние сме тези, които трябва незабавно да си ремонтират трошката, да излъчат най-добрия шофьор от наличните днес и тук достатъчно читави шофьори и полека да поемаме към цивилизацията, че иначе ще замръкнем в оная пустиня, за която говорех одеве. А там сме заобиколени само с диви зверове и лешояди.
 
- Я го кажи в още по-ясно.

- Искам да кажа в най-прав текст, че моята философия нито е оригинална, нито е сложна. Прави най-доброто във всеки един момент, това е моята философия. Давай най-доброто от себе си всеки миг, пък то ще си покаже. Най-доброто в този момент е поредните нови/стари разбойници да се махат. Още днес. А утре ще решаваме предизвикателствата, пред които съдбата на България ще ни изправи утре. А вдругиден – следващите. Всеки миг е чреват с безброй решения, между които и много правилни, умни, порядъчни. Не разбирам какъв е тоя страх от бъдещето, сякаш може да бъде по-лошо! По-лошо от Сергей Станишев и Волен Сидеров е само Владимир Путин, но той едва ли ще си зареже домашната далавера, за да поеме българската етика. Въобще какви са тия тревоги какво щяло да стане, ако… 

Кой е този, дето знае какво ще стане наесен или през зимата? А утре? След седмица? Някой знаеше ли преди 20 дни какво ще е онова, което е днес? Днес е 26 юни следобед и ситуацията в България вече е коренно различна от вчера. Животът бушува наоколо, всичко се мени с часове и минути. Никой разумен човек не твърди, че не бива да се мисли с много ходове напред, но трябва да се действа сега и веднага. Да се действа умно в този момент, после пак умно в следващия момент – и така във всеки момент. И без да се робува на предварителните „стратегии и тактики” на разни самозвани пълководци. Най-великият „майстор” на далновидната стратегия и победната тактика Владимир Ленин, който прозираше далеч-надалеч в бъдещето, наистина преуспя в професионалната си кариера и наложи визията си над половината човечество. Въпросните стратегия и тактика (без кавички) донесоха само в родината му минимум 50 милиона убити по лагери и затвори плюс още 200 милиона роби във всяко отношение.

Може би с това да завършим – прави най-доброто във всеки миг, пък то ще си покаже!
Не, нека завършим другояче. Ще ми се да се обърна към всички читави хора и най-вече към най-младите ни съотечественици, към онези почти връстници на яловия ни преход, които по един или друг начин активно участват в усилията за промяна. Искам високо да си го кажа: каквото и да сторим днес-утре в политиката, най-доброто измежду най-доброто да е, то ще е несъвършено, земно, човешко, ще е поело в утробата си много грях, много амбиции, илюзии, ревност, реваншизъм, агресия и злоба, безумна суета и пагубно късогледство, какво ли не от лошотиите ни. И това го има в нашите земни човешки дела в политиката, дори и в най-добрите, които сътворяваме. А ние по тия земи обикновено сътворяваме далеч не най-доброто за общата ни къщичка…

Човек обаче може да участва в политиката даже в чисто практически план, а същевременно да е член на една друга партия, абсолютно извънполитическа. Човеците притежаваме правото на избор и бихме могли да направим избора да се включим активно в Божията партия. Бог отдавна събира хора. Божиите бюлетини са странна работа. Бюлетината, за да влезеш в партията на Бог, е свързана със сълзи – от любов, от милост, от радост, от себеотрицание. Бюлетината на Бог изисква прегръдка, помилване, усмивка. И безкрайно много обич към ближния. Така се влиза в партията на Бога. Всеки, влязъл в тази партия, ще е грешник – няма съвършени в Божията партия. Всеки, влязъл или дал заявка за тази партия, ще получи необходимото на земята, плащайки за това, което е вършил. Там, в тази партия, всичко е честно. Там постовете се задържат дълго и могат само да се сменят надолу или нагоре единствено според честността ни.

Та ето как предпочитам да завърша: улисани в земните си дела, нека лобираме и за партията на Бога. Нека, влезли веднъж, никога не излизаме от нея, никога да не си даваме отвод от нея! И все си мисля, че членството ни в нея ще спомогне светлозарно и за чисто човешките ни всекидневни дела. Както впрочем е било испокон века на тая земя.
 
Разговора води Румен Леонидов