Свободата днес и тук 17 Октомври 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Стихове

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Румяна Василева

 

ЕНЬОВДЕН
 
Ще ме събуди денят – с новото пролетно слънце, 
метнал на рамо наръч – от смях, цветя и надежди.   
Няма да закъснява, ще се втурне лудо към нас,
в душите ни – възкръснал след зима южняк. 
Смирено дишат пламък вощениците бледи.
Подобно на ангели, ръсят над нас благодат
върволици от празници, с надеждица да ни сгреят.
 
Еньовден е.
 
Божие лято да налее нивите, по голи баири
великденчето да цъфне. Да си идат мътните скърби.  
И под Балкана, нагънат в могъщи, орлови криле,
окичен със бели мъгли, тайно името си ще скрия
в очите на бял оман – и с червен конец китка ще вържа,
когато се кръстя, и свивам венци от самодивските билки –
преди да ги изтърколи слънцето мълчаливо към идните дни.
 
 
ПРОЛЕТ
 
Пролетни спомени.
Сънища за слънце през прозорците на дърветата светят.
Пролетен ден със звън на камбани – роди се, под катедрали зелени.
Нацъфтели в златен сън, кандилабри на нарциси бели люлее.
Пъ̀лни с кръвта – слънчева – потирите огнени – на лалетата свежи.
 
В дворовете чисти пролетта се завръща
по шарени черги от сенки на орехи, с цвят на жасмин,
носи свойто ухание бяло очите ми да засмее отново
със светъл и радостен спомен,
и уж пали тамян, а за живи раздава,
свещи гори – залези – ненаситни пожари,
бяга по баирите горе, бухнала в меки треви,
наумила си облаци да заварди – змейове млади
с първа иглика и синя тинтява, още тук е през февруари.
 
Аз онемяла хвърлям венец във водите ѝ бързи,
шурнали лудо в синьото, пролетно утро,
често се кръстя, плюя в пазва против уроки лоши
и се втурвам да я помилвам
боса, преди там накрай света да се срутя в годините си отминали,
да чернея в белите цъфнали нощи,
и отвята в привечер бледа
да падам с листите ѝ последни.
 
ВИРОГЛАВИ ПЕСНИ
 
Седнала на някое мрачно кръстовище,
с очите си ненаситно, до опустяло, все гледам живота,
как ми води най-буйните си коне в нозете.
За да му кажа – ей, Господине,
с очите си дреха съм ти ушила
и порта съм ти направила от сърцето си,
където най-светлото може само да влезе. 
 
И, ако дадеш, нека всичко да е красиво,
и да не станува в мене скръбта,
а времето някъде да заровя,
и да ми дойдат на гости по Коледа
или Великден, Света Богородица,
всичките ангели,
грешните хора,
да целуна ръката на Господа,
да потропам на манастирската порта с душата си.
 
Да се помоля там, да те питам за най-важното,
за мъничко слънце да моля – 
да ми грее в къщата
и да питам с премаляла душа,
кажи ми, Господи,
дали не съм се побъркала,
щом те питам,
за тази пуста наша – дялана, недодялана мъка и самота,
за това недописано щастие.
 
И най-вече да питам,
за опустялата любов на човеците,
дето все ходи от врата на врата –
да търси я хлебец,
я парче сирене,
я малко дръвца – да си постопли вековните кокали,
и да вика,
че уж пътя го знае,
че ѝ трябва само малко здравец, босилек,
пепел от мравка, боб,
я акъл,
и все се лъже,
че го нямало никъде, това, нашето щастие,
нямала сила,
женска била силата ѝ, сламена, 
за късмет и за баене не ставала
и да пропъди някой голям дявол или таласъм,
веди и немотии, някоя голяма беда, болест и беднотия.
 
Не ѝ вярвай, Господи.
Има хубост тя.
Да разцъфне градина.
Да затрие небето.
Да втренчи звездите.
Земята да занемее.
И да изяде главата на дявола даже.
 
Но хич не го виждам вече де ли е тая пустия, животът.
Аз ли го бързо живея, Господи, или Ти викаш ни – бързо.
И сърцето, петелът все по-често, изкукуригал, кукурига
и на заник и на изгрев, хиляда пъти,
без да спира и през деня и нощя.
 
На шарени черги, на проскубани козяци сме станали – вече
и времето все в тях тъче ли, тъче.
Дордето си свърши конците и вълната,
ще ни влече
на дарак,
на пусия –
ще ни ловува в горите си – тилилейски,
ще ни оре на нивите си, наши и чужди,
ще иска диван чапраз да му стоим,
бистра вода да му носим в менци.
И ще ни казва – все тая,
че сме един ангел с рога,
ще ни дума думи тежки и лъжи,
по седенки и по раздумките женски
ще ни дебне – да ни вземе душата,
ще ни кара със сито ситно да му гребем звезди от небето
и да му вържем някое и друго лудо ветрище в торба,
или за късмет да пием суха вода.
Против зло.
 
А той да ни гледа сеира, седнал там, горе, на баира, 
от тази си, негова, небесна чаршия.
А ние ще чакаме своя живот
в бяло, червено да ни нашари,
с бяла надеждица да ни върже на мартеница,
с червено конче – за любов, за здраве, да ни нарече,
да ни закачи – я на плет, я на врата, на дрян или на небе.
 
И за благодарност – думи после иска да му редя,
на приказки благи, майстор да стана.
И китка да му вържа за всичките чудеса.
Да се сбъднат.
Пише ги в тефтера си, Господ, тези мои приказки, при думите свети.
И дано после оживее написаното в кокиче, във венец, и в дете.
В далечни води да не ходи денят,
докато,
вързала конската му грива за своите си, вироглавите песни,
не се вселя – в душата на вятъра.
Да се ветрея с ангели по небесните пътища.
Да кацам с птиците на високо дърво и да пея.
Звездните песни.
Тогава
със сигурност в зори ще се пръсна над някое буйно огнище,
над някое вампирясало или Божие селище,
скришно,
да изгрея в прозореца вечер,
да се огледам
в кладенчова вода
и да стана сълза и роса,
набодена на някое хубаво цвете,
на агънце – да си блея,
на момиче –
дъжд –
да му поливам, да си умие лицето.
 
А аз на залез да се шмугна с вятъра
в някое дере.
Където мирише още на ланшната зима
и да си свия тютюна
с мирис на топла земя и на шума,
да седна под сянката – дългата сянка на времето,
чиста работа,
и да слушам бавно шумоленето –
на най-скришната му и смешната истина.
 
 
КАРТИНА В СРЕБЪРНА РАМКА
 
* * *
 
Ще съм картина в сребърна рамка.
Обрамчена в строгост и самота.
 
* * *
 
Без добър ден, без сбогом, без прошка –
във залива тихичко ляга нощта.              
Където е вопъл                                          
всеки крясък – късен – на чайка.             
И бризът ухае още – на пясъка топъл.        
На нечие щастие и тъга.
 
* * *
 
Ще се оглеждам
за някой закъснял посетител,
който ще се тюхка, че е платил за Мона Лиза,
а аз ще изглеждам като жена
от старите снимки,
облечена в бяло и черно,
със сива коса.
 
 
* * *
 
Отплават – няма ги вече – птиците,                
лунни създания от светлина,                         
закъснели,                                                   
забравени мигове, откраднали
образа ми, или някое мое копие.                   
Вярвам, покълват някъде другаде,
очакват ме – всичките.  
Най-сетне да се родя.
 
* * *
 
А може би някой ме е отвлякъл.
И ме реставрира.
Изтривайки цялата ми душа.
Боже, ако наистина съм Мона Лиза.
Лео ще се обърне в гроба.
А Винчи ще страда.
И после аз, нали така съм привикнала,
че вече съм друга,
просто не забелязвам и тази лъжа.
 
* * *
 
Репетират пролетно идване –      
на света – макар с болка да бягат                      
днес есенните листи,
рози увехнали.                                                          
Идат към мен всеки миг с ветрове.
Да забравя                                                                                       
в кой сън съм сега пропаднала – камък,
и как в спомена, както винаги, закъснявам,
подранила най-сетне, когато денят си отива,
закичен с моите хиляди имена.     
 
Ще се върне щедрост предишна,
с бели ризи и топли лета – радостта.
Ще отплават болката и тъгата.
Ще си иде маршът – в очите –
от любими покойници, износени мечти и палта.
Ще падат – забити в земята –
дъждовете – на талази от смях.
И ще се топят ледовете.
В картините тежки, романтични и вечни,
нали няма никога да увяхват теменужките,
кокичета бели, ароматните фрезии.
Ще ми напомнят винаги за цветчета от пролетен сняг.
 
* * *
 
Аз ще си стоя в музея.
Осветена от единствена лампа.
Ще чакам завесата да падне –
или да се вдигне.
И да си тръгне – най-сетне – 
пазачът на време – от нас.
 
 
 
ВРЕМЕННИ ДУМИ
 
Марсоходът „Кюриосити” кацна на Марс и намери нещо удивително, най-вероятно следи от разум.
 
Пързаля се умът по думи чевръсти,
до втръсване омотан в точещи се копринени нишки,
или оглушал в метафорично жужене на форми и звук.
Слуша прехласнато пиленето на нечии зъби
и брои край комина, на топло, рендосването на души,
колко пролети е измолил –
закичени със зюмбюли, селски моми, на мегдана,
след някоя нощна вакханалия или полу-флирт със съдбата,
и колко лета, пияни – от ерзац питиета и пясъчни дюни,
скрили разпиляното време
в няколко стари бутилки и джапанки – избелели,
колко кратки писъмца за раздели
и дълги – с нощни сбогувания, за всяка нова любов –
все последни и завинаги пеперудени, са изписани.
Брои на пръсти колко пъти сме успели
да запушим устата ѝ – на съдбата,
да натъпчем в ненаситните ѝ, безбройни гърла,
като между приятели,
няколко скарабея, омотани, за закуска на паяци,
и зайци, убити за вълци,
слова на учители, на пияници и червеи,
разчекнати между човките на два ненаситни и рошави гларуса,
и всички кристални, блестящи парчета от стъклени мечти, мачти
и счупени чаши, вдигани някога в чест на всички вселенски беди,
когато пияни светове и звезди и мисли се катурват във мрака
на краката си гумени,
калайдисани от среброто на всички планетни луни.
Край светилищата свещени маговете на думи –
писачите на благородни лъжи,
заедно с няколко камъка на Стоунхендж,
забравили, че са неми и слепи от векове, кимат и гледат прехласнато
голите или излети в калъпи за сиви, чугунени заготовки,
малко втръсналите ни истини и добри намерения
на няколко, богати зевзеци.
Над каменните чела на друиди и жертвища, над земната пръст,
Мъж, направен от глина,
Жена от ребро
и Бог от дърво
изписват с трепет цитати от Корана, Библията или Тората
върху стели, върху пропукани сводове и стени
с очи – йероглифи на времето,
мятат по звездни течения рибарските мрежи на Стареца от Морето
в безкрайните си съновидения,
но улавят само каменни сълзи на няколко съблазнителки – сирени и вещици,
неизгорени още на клада,
пълни с пясъци и трилобити космически кораби на изчезнали цивилизации.
И после хвърлят потните си ризи и мокрите мрежи,
главата на Медуза Горгона с коси от звездни змиорки,
уморена от хорските приказни думи, земна жена,
да се сушат с няколко чироза
на шестраменния кръст на слънчевите, небесни простири.
И на една от антените на „Кюриосити”.
 
 
 
 

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional