Свободата днес и тук 24 Август 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Митографиите на Борис Христов

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Те са твърде кратки, тези митографии. И в „Каменна книга” от 2006, и в „Книга на мълчанието” от 2008 те се състоят от едно, максимум две изречения. Предполага се, че в още неиздадената „Книга на заглавията” ще бъдат още по-кратки. По-точно казано, ще са останали само заглавията. Без никакъв текст. Тоест: това е трилогия, устремена към мълчанието. Това е изчерпване на словото до последния възможен предел. Е неговото сгъстяване до критичната граница на анихилацията, е подлагането му на драматични изпитания в искането на невъзможното: да изговори тишината, да назове онази празнота, за която няма име. Да пренапише митологията на света не с езика на хората, а с езика на камъните и дървоядите, чиито митографически визии всъщност съставляват тези две книги. Да изтръгне митологичното от хаоса, от стихиите, които не могат да бъдат подозирани в разумност и преднамереност. Да изтегли съзнателното отвъд пределите на човешкото, като го въздаде на камъни, мъхове и лишени, на браздулици и песъчинки.

Пита се: Това изобщо възможно ли е? Може ли една митология да бъде толкова лаконична, може ли в тоя си лаконизъм тя да реализира толкова радикален пренос. Но може би думата тук не е точна, може би точната дума е „превод”. Борис Христов поне я употребява без колебание в приписката си към „Каменна книга”: „Превеждах дълго тази книга от езика на забравения в планините Камък.”Значи: превод от езика на случайното, от подкорното блуждаене на дървоядите и каменната кристалинност – на езика на закономерното, на езика на систематичните същества, за каквито минават хората. Или: абстрактната символика на каменната кожа и гравюрите под дървесната кора като възможност да се изрази неизразимото, за което хората отдавна подозират и от което открай време се тревожат. Дали обаче е така? Второто изречение от цитираната приписка гласи: „Но мога ли с думи, аз безсловесният, да предам това, което казва Той с мълчанието си.” Той не е Бог – защото Бог е навсякъде, и в камъка също. Тогава: кой от какво превежда? И кой на кого мълчи?

 

 

.

Разбира се, тези книги не са само текст. Нещо повече: текстът е вторичен, неговите функции са извлечени от изображенията, а неговите възможности – както метафорично подчертават не една и две митографии – ограничени. И нещо още повече: текстът е поставен в ситуация, немислима и напълно несъпоставима с обичайната му роля: да съобщи, да препредаде, да оценности нещо станало и видяно от човека, някакъв негов усет или озарение. Тук текстът е въвлечен в един образен свят, за който не съществуват понятия, принуден е да медитира над феномени, за които би било нелепо да мислим, че имат значение или адекват в понятийния свят. За да разберете колко непосилна е тази медитация, бих дал следния пример: вземете коя да е абстрактна картина на Кандински и се опитайте да я опишете с думи. Точно това прави Борис Христов в своите митографии – защото неговите фрагменти от каменната кожа са тъкмо абстрактни картини, неговите дървоядни гравюри са максималната безпредметност, която е възможна – защото мъховете и лишеите не могат да бъдат подозирани в митотворчески намерения, а дървоядите няма как да имат зад гърба си текстове от рода на „За абстрактното в изкуството”.  Следва ли да предположим тогава, че Борис Христов използва образните фрагменти от своите макрофотографии като калейдоскоп от цветни и структурни петна, който може да бъде тълкуван всякак от човешкото въображение? И двете книги много сериозно възразяват на подобен тип тълкуване. В техния контекст случайните петънца по камъка съвсем не са случайни, а заврънкулките на дървоядите са писменост, която може да се чете. Борис Христов точно това и прави: чете страниците на огромната библиотека, изписана върху повърхностите на уж неживото от безсловесните природни стихии. Чете номадически, чете мълчания. Както е казано в една митография  от „Книга на мълчанието”: „Купища камъни, които помнят... И ветрове – огромни страници от книги, натрупани по рафтовете на безмълвната пустиня – голямата библиотека на номада.”

 

.

Тези, които го познават отблизо, знаят колко трудно и с колко дълга любов се правени тези две книги. Как години наред обхождаше каменните склонове край Лещен, за да издирва микроскопични фрагментчета от каменната повърхност, достойни да се превърнат в митографии за един спотаен, вглъбен в себе си свят, по-непознат за нас от всякаква Terra incognita. Как загъваше с черги дънерите с току-що свлечена дървесна кора, за да не ги изсуши слънцето и да не изгубят свежестта си тайнописите на дървояда. Как не оставяше нито една непретеглена дума, нито един небалансиран звук – та казаното да бъде в съзвучие със сложните хармонии на формата и цвета, изсвирени от самия Господ. Не преувеличавам, Неговото присъствие е доловимо във всеки образен фрагмент – има го навсякъде, защото е навсякъде.

Това е може би и едно от най-дълбочинните послания на тези книги: Бог е в песъчинката точно толкова, колкото и във вселената. Те се оглеждат взаимно и това оглеждане е любов, те се съдържат взаимно и тази взаимност надмогва сблъсъците, пропаданията, загубите – тя окръгля в едно цяло живота и смъртта – и превръща песъчинковселената в жив организъм, а за човешкия свят важи онзи стих от Еклезиаст, помнен и припомнян от поколения поети: „И Бог издирва наново онова, което е било отхвърлено”. Това издирване е сърцевината на поезията, излъчвана от словесните митографии на Борис Христов /или приписки към написаното от Камъка и Дървояда – както предпочитате/. То съдържа паметта за онази предчовешка божественост на света, съхранявани в забравените азбуки на природата; то е и онази памет, която въстава против отхвърлянето – а това е един чисто поетичен акт, независимо от суровата самоприсъда в „Честен кръст” преди повече от четвърт век: „Затварям ви за думите, уши, резето спущам”.

 

.

И в „Каменна книга”, и в „Книга на мълчанието” словото е подложено на тежко изпитание: заставено е да изрече съмненията в собствения си смисъл, заставено е да признае собствената си ограниченост, заставено е да се разкае за съградените с неговата плът опорочаващи човека механизми. Със зева между словото и говора, сиреч между изразеното и проповядваното, става видна и неговата изхабеност, неспособността му да обединява и осмисля, неговата напразност в безнадеждно разпиления сват – или както е казано в „Книга на мълчанието”: „Напразни опити на Словото да събере човечеството на една трапеза... Изричано в безреда от безкрайните амвони, докато стигне до Сърцето се превръща в говор.” Същото напява и псалмът на бедуина от съседната митография: „Говорим, ала думите не казват вече нищо.” За връзката между слово и насилие, за думите като същностна част от инструментариума на унищожението става дума в двадесет и втората митография на „Каменна книга”: „Някога думите имали сила на бивник и можели само с докосване да убият човек. Но построени върху белия лист, придобили способност да изтребват цели народи.” Това съмнение в словото съдържа и съзнанието за страха от смисъла, който дебне в подмолите на словесните рифове, и за подмяната на Божия свят със света на човешкото слово, което иска всичко да назове и всичко да обясни, без да съзнава мощта на неизказаното и неизразимото – и без да разбира, че чрез нея именно сме същества, драматично вписани във вселената. Всъщност най-дълбинното, рисково и драматично послание на митографиите е самата вяра, че има друг език, с друг синтаксис и други правила, способен да изрази онова, което ние не можем. Нещо повече: винаги го е имало. И отдавна е казал това, до което едва днес се докосваме. Това послание е трайно, следите му ще открием във всички текстове на Борис Христов. И можем да си припомним примерно гласа на египетския викарий в едно от тристишията от „Смъртни петна”, изричащ неумолимо „Глупако, казано е всичко, при това отдавна!”, докато четем примерно двадесет и третата митография от „Каменна книга”: „Написано е всичко в други времена от дъждове, които знаят правописа... И днешните валят единствено, за да поддържат свеж синтаксиса и цветовете на Езика. И това е онзи Език, от който превежда Борис Христов.

 

.

Макар структурирани по един тертип и мислени като части от една трилогия, двете книги имат различен код в тълкуването на своите митографии – и разчитат езика на камъните и дървоядите с помощта на различен речник.  „Каменна книга” е много повече митография на сътворението; тя е насочена към генетичните кодове на самото съществуване, останали неразбираеми и неразбрани за човека. Неговата космологична митография е разчетена така, както един тибетски монах би разчел мандала – като дълбоко закодирана и максимално интегративна карта на вселената. Първите думи от пролога гласят: „В началото бил Камъкът” – а вселената е сътворена от забравеното в него мехурче въздух, освободено от боговете. Хората съвсем не са забравени в тази генетична сага – само че местата на природното и човешкото са разменени. Природното /или божественото – както предпочитате/ е носител на хармонията, а човешкото – на хаоса, на грешката, на разкривените представи и мащаби. Според „Каменна книга” например сам „Бог ходи леко приведен и е по-нисък от своята дясна страна, защото хората постоянно интимничат с него – като приятелски се облягат или го потупват по рамото.” Точно това интимничене е недопустимо за Борис Христов – и въпреки че е близък приятел с камъните, той не интимничи с тях – отдава им целия поетичен респект и цялото уважение, на което е способен. В някакъв аспект човекът е и този, който прелъстява камъните с „робската привилегия да бъдат крайъгълни” – и с това прелъстяване обърква хармонията Божия.

„Книга на мълчанието” е много по-пряко съотнесена към човешкия свят – но и по-сурово отказваща да се примири с неговото суетливо бръмчене – както и по-настойчиво акцентираща не върху словото, а върху мълчанието – мълчанието като друг език, способен да съхрани смисъла и отвъд непоправимо сгрешеното човешко битие. В този смисъл това е и по-тежка, по-мрачна книга. Във въвеждащите към нея думи се казва: „И макар още да вярвам в божественото начало на Словото, запленен от творбите на този придворен гравьор на Танатос, днес изповядвам с негова помощ мълчанието... и  човешкия край на земята.” Това мълчание има много имена – и често се идентифицира в стихии и символи, които нямат нищо общо с дървета и дървояди; например доминиращият елемент тук е водата, а рибата е най-често срещания и най-полифоничен символ. Съмнението в словото обаче е нишката, която сплита двете книги – както и жаждата то да бъде пречистено чрез изпитания, Да бъде остъргано от налепите на привичните значения, да застане пред нас в своята автентичност и голота – като в онова предчовешко време, когато не си е знаело посоката и е летяло „като дъх в Безкрая”. Всъщност приравняването на словото и мълчанието като равноценни и по равно свещенодействуващи в битието същности е поетичният подвиг на двете книги. Именно това проблематично съпоставяне  лежи в рамката на „Книга на мълчанието”, съставена от пролога: „Какво говори философът?/ Не е ли същото, което аз живея – /но без думи?” и епилога: „Което казва философът, ти вече го живя - /ако не го намираш в своя дух, /търси го в паметта на тялото.”

 

.

Тези две книги със сигурност няма да станат бестселъри, няма да влязат в перото и съзнанието на досадните литературни ментори, няма да ги прочетат литературстващи шоумени от типа на Карбовски. Мнозина ще се чудят за какво става дума, докато ги разгръщат, когато случайно са се отбили в галерията на Дари и Борето в Лещен. Няма и как да разберат, защото това не е само и точно литература. Това е нещото, за което може да се каже: „ти вече го живя” – и това е човекът, който сам се отби от хранилката на словото, когато долови перспективата на тъжните времена, през които „ръката се отдалечава от сърцето”. Във всеки случай тези книги са нещо, което не е правено досега – поне в българската литература – и са опит да се изтръгне смисъл от хаоса, да се покаже, че хаос всъщност няма, че всичко привидно хаотично е част от една по-висша хармония, да се прогледне в метафизиката на случайното, де се засводят безмерното и нищожното така, че да се превърнат в наш общ дом. Са неистово дирене на онзи отговор, подир който Борис Христов е тичал цял живот – като след онази пеперуда от „Вечерен тромпет”. Сега, в „Книга на мълчанието”, той вече знае кога ще бъде даден този отговор:

            „Ще ни се каже Отговорът, но когато

            душата литне от угасналото тяло

            и чуем как свистенето на тишината

            заема мястото, върху което сме живяли...”

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional