Свободата днес и тук 16 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Малко за Едвин

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Елка Димитрова

Чувство за пълно безсилие.

Поради най-долнопробно интересчийство и съвършена непропускливост към понятия като ценности и морал, дори към по-конкретното и прагматично понятие - законност, без което нито една държава не може да функционира нормално - България се опустошава с оправдания в геополитически  причини. Във второто десетилетие на ХХІ век. В Европа.

Ще ми се да спра дотук.

Но има още нещо – ултимативно и зловещо. „Смъртта на поета” – сюжет от царска Русия, който абсурдно ни дебне – тук и сега. (За поколенията, които не изучават кой знае колко руска литература, това е стихотворният помен на Лермонтов за смъртта на Пушкин.)

Не приех жеста на Едвин от самото начало. Първоначалната ми реакция беше „ азиатска реакция на азиатска репресия”, така им влиза в схемата на ултимативното издевателство – с ултимативно жертвената си съпротива. Ние трябва да сме над тях, извън тяхната схема, бавно но със съсипващо постоянство да ги насочим вън – вън от Парламента, вън от обществото ни.

Сега повече приемам смисъла на този жест, колкото и да не го искам. Защото се уверявам в каква дебела - нечуваща, невиждаща и безсъвестна - стена се блъска протестът ни. Колко непробиваем е седенкарският манталитет и колко безочливо и нечовешко може да бъде „размотаването”.

Разбира се, и аз като повечето (вероятно – като всички) съпричастни на безсрочно гладуващите  - Едвин Сугарев, Николай Генов, Стефан и Таня Стоянови - съм убедена, че щеше да е по-добре, ако бяха сред нас и не се излагаха на риск в борба със същества, които са калени в лъжата и безочието, а на това отгоре са и притиснати от страх за самите себе си. Защото какво толкова е заплахата, че няколко човека могат да им натежат на съвестта, когато от другата страна дебне страхът от поръчителите.

Не, не е идеалист Едвин. Напротив – отчаян реалист е. Сигурна съм, че трябва да има и други радикални начини и че тази жертва трябва да спре! Но жестът му трябва да се разбира и уважава. Самоунищожителният глад срещу всеунищожителното безразличие. Много по-реалистичен от ходенето по жълтите павета и отвъд. Краен отговор на крайното игнориране. Но най-лошото е, че то може да си остане такова, крайно. Най-лошото е, че дори всички ние, вместо да вървим всяка вечер, да гладувахме безсрочно на паветата – ефектът щеше да е същият. Незабелязване.

Не е и наивник. Нито лудеещ герой. Разбира ги нещата - и все пак гладува. Всъщност - именно затова гладува... Зачетох се в едно негово стихотворение.  То беше и поводът да започна да пиша. Иначе – напоследък всичко ми изглежда слабо – писане, ходене, викане. Всичко освен гладът. Гладът, срещу който съм от самото начало. Ето и стихотворението на Едвин. От книгата му „Сезонът на плашилото” (2012).

ЛАБИРИНТ

Ала историята не е път, а лабиринт.

По коридорите се лутат заблудените герои,
опипват слепешком стените и се препъват в нишките –
в нишките раздадени от разни Ариадни.

Понякога участват в битки помежду си
и всеки като Минотавър вижда другия.
Убити падат или триумфират,
но чий е този кикот там, зад каменния ъгъл?

Достатъчно е само малко да изминеш след победата,
мъничко да повървиш между въображаемото “Ave!” –
и ще настъпиш своите следи.

Не, не е наивник. Вижда и разбира целия спектър между смисъл и безсмислие, и въпреки това…  Подобен шок съм преживявала само от паралелния прочит на поезия и публицистика на Ботев. (Може да се преживее впрочем и при внимателно вглеждане в самите му стихотворения – в поставянето на стих срещу стих, дума срещу дума. Но това е друга тема.) Или накратко – парадоксът на скептичния идеалист. Най-възторгващото и покъртително лице на мислещия българин.

По нататък ще спестя патетиката и лирическите отклонения. Също и реториката и опитите за политически анализ. Последните изобщо не са ми територия, а и се изписаха достатъчно компетентни и смислени текстове напоследък.

Честно казано – вече единственият ми проблем е Едвин. Ние можем да продължим да си ходим, колкото трябва - толкова. Това също е съпротива, особено ако мине всички нормални лимити на пешеходството! През зимата ще поспрем вероятно. Но на пролет – пак. Това може бавно и постепенно да доведе поне до два резултата: план А – правителството все пак да подаде оставка поради настояване от някоя евроинституция, загрижена за състоянието на жълтите павета след трамбовката (доколкото знам, внесени са от Австрия толкова отдавна, че не подлежат на замяна); план Б – така да се транквилираме от цикличността на движението, че изобщо да не помним откога и защо ходим, докато бавно и неусетно си губим акъла в ритъма на трам-тара-рам-тара-рам-хей! И като открият при разкопки след някой и друг век скелети с поизтрита кост на петата, има да се радват археолозите на редкия софийски антропологичен вид Разхождащия се Човек…
Иначе вечерният протест наистина е прекрасен – със или без ирония. И е смислен. Отразява, създава, приспива, събужда и т.н. българското гражданско общество. Обичам този протест и много от хората, които срещам из него. Излизам всяка вечер. Но… все пак – насреща ни са шумоустойчивите стени на българското Народно събрание и онова, ах, онова негово съдържание!

Едвин обаче е реално застрашен. Защото той всъщност направи онова, което всички трябваше и все още можем да направим – да поставим нещата ултимативно. Бях много решително срещу неговия начин. И все още съм. Дори мисля, че той неволно тласка към радикализиране на протеста, което все още не можем да измислим как да е хем мащабно, хем законно. И поради това може да бъде рисково. (Впрочем, докато пиша този текст – то се случи, днес група писатели преминаха загражденията на Парламента, браво!)

На Орешарски и компания едва ли им пука особено какъв ще е изходът. На нас обаче ни пука за Едвин и останалите безсрочно гладуващи. Пука им дори на онези, които се дистанцират от самоубийствения му метод, дори на критикарите. Защото са хора със съвест, все едно на колко различни позиции са. (Естествено нямам предвид авторите на покварени шеги, отправяни към личността и жеста му.) Знам много добре, че Едвин не си е мислел с гладуването си да форсира нас. Но се улавям как ден след ден трескаво мисля какво да се направи, за да се приключи с това застрашително положение. Да бъде радикално, но без да се рискуват хора, да доведе до резултат, но без арести, съдебни дела или насилие. И нито аз, нито тези около мен успяват да го измислят.

Това е така по една съвсем проста причина – невъзможната комуникация. Видимо интелигентни и развити хора се изправят пред същества, чиито физиономии за достатъчни сами по себе си, за да отклонят всякакво намерение за контакт. Все пак ние викаме разни неща – кратки, едни и същи, запомнящи се – вече близо месец. Съществата обаче не чуват, защото или не са там, където викаме, или стените на работното им място са твърде дебели, или ние сме неправилно преброени от МВР и толкова малобройни гласове не би трябвало да ги засягат. Интересно ми е дали в ситуация на реален диалог пропускливостта би била по-голяма. Не вярвам. Все пак интересно би било да си представим Калин Янакиев в диалог с Делян Пеевски. На мен това ми е съвършено невъзможно. Дори не е смешно. Страшно е. Цитирам името на проф. Янакиев с огромно уважение и неудобство в случая. Но как по-добре да онагледя за колко гротескно различни езици и Българии може да става дума тук.

И в тази ситуация Едвин пое ролята на посредник. Добре де, но да посредничиш между смислени хора и съдържимото на настоящия български парламент/МС, е акция от порядъка на камикадзе.

……………………..

И малко за закономерния въпрос „А по-нататък?”. Аз, както навярно и повечето от протестиращите, няма как да имам лесен отговор. „По-нататък” много зависи от „днес”. Без да искам да въртя лесни популистки цитати. Защото някогашното „утре” очевидно се размина с някогашното „днес” и не започна от него. Но то все пак някак трябва да се е трупало. Далеч съм от мисълта да правя лесния педагогически ход (не знам дали още е на мода в средното образование по литература) да представям абсолютно безнадеждния край на „Под игото” като оптимистичен, защото нищо вече не било същото след опита за въстание и реализираната саможертва. Впрочем вярно, че не остава същото – много по-лошо става. И изобщо натъпкването на реалността във псевдопозитивни матрици ми изглежда далеч по-пагубно от приемането й едно към едно, съпътствано от оперативния въпрос: „Какво все пак може да се направи с нея?”

Не ми се иска да вярвам, че следва в най-добрия случай избиране на ГЕРБ – дори ситуативно това да изглежда някакво решение. Именно този ситуативен избор впрочем, който преди няколко месеца вероятно наистина е имал смисъл, разколеба по-категоричното търсене на дясно-центристки възможности. Той отблъсна и много хора от фигурата на Едвин Сугарев. Но по последната тема вероятно е в сила херменевтичното правило, че човек разбира само онова, което вече знае, и т.н. Защото Едвин търсеше предварително изход от това, което стана сега.  Идеалист е, да, но главно в изискванията към собственото си публично поведение. Не и в очакванията си към другите, не и в оценките си за ситуациите.

Та надеждата ми е след всичко, което преживяхме, възможностите да са други и по-малко компромисни. И разбира се – да не забравяме укрепващото гражданско общество и неговите представители като коректив на всяка една власт в България.

И да не пропусна – днес, на шестнадесетия ден от гладната си стачка, Едвин ми прати прекрасен текст върху списание „Хиперион” – за проекта, по който работим. Та така… за онези, които питат: „А кога работите”. И за онези, които подмятат пошлости за Едвин. И изобщо – за онези, които…

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional