Свободата днес и тук 16 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

АЗ и ТЕ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Андрей Синявски

"Много наши постъпки и жестове – особено ония, имащи необичаен, абсурден характер – са своеобразни форми на езиково общуване, с които се опитваме да се обясним с хората и с действителността. И, когато до тази действителност не достигат дори най-пламенните ни речи, или ни липсват нужните думи -тогава, за да кажем нещо – ние е прибягваме до жестове и действия. Така понякога спорът прераства в бой и боят сякаш замества диалога..."


Уважаеми съмишленици от "Свободата...",
Предлагам на вниманието ви моя превод на есето на Андрей Синявски "АЗ и ТЕ". Този текст според мен днес звучи особено актуално. Ще се радвам, ако той ви хареса и намери място на вашия сайт, който следя с интерес и с искрен респект към създателя му. 
Този жест е знак на подкрепа за моралната позиция на Едвин Сугарев и неговите приятели интелектуалци, които рискуват живота си за да може диалогът в обществото ни най-после да се избистри и да се състои.

Оригиналът на текста може да намерите на: www.ec-dejavu.ru/Sinyavsky_I_and_They.html

С уважениие,
Боян Павлов   
                                                                    
Ще започна без официалности с един анекдот: В женско общежитие за работнички – с по осем или дванадесет легла в една стая –Клава замислено разказва на приятелката си Нина:
 
Да знаеш, Нина! Преди малко, докато си седях тук самичка, изведнъж се втурна Васка, повали ме, възползва се от мен и избяга...
Замисля се:
– И какво искаше да каже с това?!...
 
Това е смешно и неудобно. Но ако се отнесем към този случай сериозно, то насилникът Васка – с неочакваното си и немотивирано действие, a по-точно, със своя мълчалив и красноречив жест – наистина е искал да изрази нещо, нещо да каже.
 
Много наши постъпки и жестове – особено ония, имащи необичаен, абсурден характер – са своеобразни форми на на езиково общуване, с които се опитваме да се обясним с хората и с действителността. И когато до тази действителност не достигат дори най-пламенните ни речи или ни липсват нужните думи – тогава, за да кажем нещо – ние прибягваме към жестове и действия. Така, понякога, спорът прераства в бой и боят сякаш замества диалога...
 
Но аз няма да навлизам в оная, отвлечена област на „общуването като такова”, според която начинът на живот на човека и обществото е, преди всичко, опит да се разбере ближния. Тоест, цялата човешка история е форма на езика. Аз искам да премина към по-простата и по-позната за мен почва на затвора и лагера. И да се опитам да разгледам тоя проблем на фона на ония, крайни условия на човешко съществуване, на човешко общуване и на човашка самота. Но и от затворническата и лагерната практика, която е достатъчно богата и разнообразна, аз смятам да избера за примери само някои редки и необичайни епизоди от разговора на личността с обществото, на „Аз” с „Тях”. Ония епизоди, в които човекът е поставен в положение на безизходност – на езика, на общуването и на целия живот. И, за да обясни или да изрази нещо, той преминава към съвсем необичаен, понякога, неподдаващ се на мигновено разбиране „жаргон”.
 
Предварително моля за извинение, защото примерите, които ще дам и въпросите, които смятам да засегна ще бъдат неприлични, страшни и отвратителни. Но аз не съм ги измислил. Взех ги от реалната практика на лагера. Всички тия факти, по принцип, са известни и ония от вас, които следят лагерните мемоари, пристигащи от Русия, знаят за тях. Проблемът е в това, как да се осмислят, как да се разберат фактите.
 
Аз ще се позова в началото на една практика, твърде разпространена сред затворниците, излежаващи повторни или доживотни присъди – да извършват със себе си всевъзможни, чудовищни, противоестествени манипулации, като поглъщането на лъжици и други твърди предмети от затворническото домакинство, като изготвянето на тъй наречената „котва”, която се вкарва в члена или пиенето на собствената кръв и яденето на собственото месо. Най-лесно е „самоизяждането” да се обясни с извратеност, с психическо разстройство и подобни субекти да се впишат в разреда на непълноценните, загубили човешкия си образ отрепки. Понякога – дори в нашата, лагерна литература – се промъкват подобни, високомерни оценки. С други думи, това не са хора, а нечовеци, доведени от системата до животинско състояние и дори – до състояние, по-ниско от животинското. Но въпросът е какво да се прави с такива хора? – да ги избиват ли? – отново ли да ги изолират?!
 
Аз не мога да се съглася с това мнение, защото се срещах и разговарях с такива хора и можах да се уверя, че, в мнозинството си, те не са зверове, не са изроди или побъркани, а съвсем нормални хора – при това, понякога, надарени със забележителен ум и талант. Затова, изправен пред тези факти, аз си позволявам да повторя наивния въпрос, зададен от споменатата по-горе Клава, по повод странното поведение на Васка: „И какво иска да каже с това?”.
 
Нека си представим човек, който сменя затворите с лагери много години – десет, петнадесет, двадесет – и пред него не свети нищо друго, освен нова присъда. При това, този човек е от криминалните, не чете никакви книжки и за нищо възвишено не мисли. Той е доведен до отчаяние, до крайна степен на нищета и отхвърленост. Нищо не притежава и няма под ръка нищо друго, освен собственото си тяло, с което все още може да се разпорежда. Той е на границата, но още не е мъртав и не е полудял. Според вас, какво трябва да направи той за да докаже, че още е жив, че е с разума си и, че нещо владее?  В случая, той използва своето тяло – нищо друго не му е останало – за да премине към един последен, всеобхватен език и на този език да каже на обществото примерно следното: „Вие ми отнехте всичко – свободата, живота – земята и небето. Но това тяло е мое – моя собственост е– тук Аз съм господаря!...”Понякога, тази реч, неизказана и даже неосъзната, се изгражда неволно като своеобразно представление, разигравано пред охраната, пред началството, пред лежащите с него, други затворници и – още по-отвлечено – пред целия свят. „Самоизяждането” става форма на театрална дейност и на зрелище.
 
Представете си следната ситуация. Стар арестант от криминалните, преминал през огън и вода, туберкулозен, с наполовина изрязан стомах, знаещ, че едва ли ще издържи до свободата, лежи в килията заедно с друг затворник, когото закриля и пред когото малко позира. Втория ще наречем с лагерния му прякор – „Мухата” – получен заради дребния му ръст и изключителната му пъргавина. „Мухата” е мъж, но заедно с това е възлюбена и жена на стария и препатил крадец. Накратко казано – това е съпружеска двойка, семейство. Идва Нова Година. А няма с какво да отбележат празника. Пред очите – все същата двойна килия и същата „Муха”. Единственото, с което старшият разполага за празника, за спектакъла и за гощавката е собственото му тяло. И тогава – с изискан жест – той поръчва на себе си вино със сладолед. Отново моля да ме извините за неприятните подробности, но няма как да минем без тях. И той взема ръждивото, затворническо канче и в него, вместо крем, изсипва спермата си. После си прерязва вената и залива сладоледа с вино. Весел празник, Честита, Нова Година.
 
Осмелявам се да попитам: какво е това? И си позволявам да отговоря: това е изкуство. Това е изкуство и даже нещо повече – това е особен вид митотворчество, извисяващо се несъзнателно до ритуалните жестове и жертвоприношенията (та нали кръвта и спермата са първоосновата на живота) – само, че всичко е преобърнато, превърнало се е в зловещ, карикатурен фарс.
 
Дори в нормални условия за човека е трудно да се разбира с другите хора, щом едни и същи, противоречиви думи звучат в ушите на всекиго различно и какво е това „свобода” или „демокрация” често се разбира противоположно, полярно и това разноезичие води до отнемане на живот заради утвърждаването и овековечаванетто на този, а не на някой друг символ или смисъл. Но още по-трудно, още по-невъзможно е да се премине към езика на общуването и взаимното разбиране от ситуацията на дългогодишна, затворническа самота и конфликт с целия свят. В опитите да се установи диалог, тук естественото взаимодействие „аз” и „ти” се заменя от съотношението – „аз” и „те”. „Те” са ония, за които „ти” не си „ти” (и не си „аз”), а си някаква нула, част от безличната, чуждопородна категория – „те”. Общуването се превръща в предизвикателство, в оскърбление, в насмешка, в кривене. А се случва и така, че някаква част от собственото ни, човешко „аз” се отцепва от нас, отчуждава се и се появява заплашващо с разпадане на личността противопоставяне: ето сега „аз” ще направя с „него” (тоест, със самия себе си) пред „тях” (тоест, пак пред себе си, но погледнат отстрани, враждебно) това граничещо с издевателство, с кощунство, представление – този експеримент!
 
Възможно е, затворникът, произвел от себе си сладолед с вино за Нова Година, да е създавал това зрелище не само пред любимата си „Муха”, но и пред всички „те” – при което „те” (освен охраната и началството) представляват, донякъде, собствената му еманация, изведена навън, в стените на затвора и представяща в тази монодрама образа на враждебния зрител. Затворническата обстановка подпомага проекцията, преминаването на нашето „аз” в „те”. Човек усеща, че изчезва, обкръжен от стените и поради това неговата потребност от общуване, от задействане на езика, нараства. И, вместо да си разбие главата в стените, той започва да разговаря с тях, сякаш със собствената си обвивка и да разиграва насреща им в мислите си кошмарен спектакъл, изпълнен с агресия: „Значи, вие ме обкръжихте? Заловихте ме? И сега мълчите? Добре – чуйте, какво ще ви кажа!”
 
Най-простият пример за такава игра с огъня е когато затворникът, доведен до крайност, до липсата на език, погълне лъжица или нещо подобно. Разбира се, като всеки артист, той разчита, че неговият ефектен, театрален номер ще се увенчае с благополучен финал и се надява, че погълнатата лъжица по-късно ще бъде извадена с хирургическа намеса. (Между другото, лагерната управа, на която такива демонстрации са дотегнали, не бърза с медицинската помощ и понякога довежда тия опити до летален изход – за назидание на останалите затворници.) Но всичко това не е просто фокус, не е само „понт”, казано на лагерен език. Поглъщащият лъжица артист рискува много и тръгва на този риск за да изобрази в подчертанопародийна форма, че е гладен, че е стигнал до границата на изтощението си и като символ на всичко това – „изяжда” желязна лъжица. Не бива да мислим, че затворникът изяжда лъжицата буквално от глад. Трябва да разберем, че той вече не издържа царящото мълчание и обявява това открито чрез противоестественото си действие.
 
Впрочем, гаврата със своите, полови органи – заковаването на скротума с гвоздей за дървения нар, използването на „котва” и т. н. – също е манифестация на темата за края на живота; това е последният аргумент на мъжа, че повече няма сили да понася този концентриран товар, че дарените му от природата органи повече не са му нужни, че той плюе на тях и, заедно с това, плюе на живота си и на това общество, затворило го в клетката. С какво повече той може да се аргументира?...
 
Друга, нека я наречем, по-съзнателна, по-интелектуална форма на нагледна агитация се изразява в това, човек да татуира на челото си противодържавен надпис като: „Роб на КПСС”, „Роб на КГБ”, „Роб на Хрушчов” (подобни надписи се разпространяваха по времето на Хрушчов). Казват, че, в отговор на тези опити за пряко обяснение с него, Хрушчов издал тайна заповед, такива писатели да се разстрелват без съд и следствие. Не съм виждал заповедта, но знам, че хората, татуирали лицето си с тези живи писмена ги разстреляха. Държавата просто не знаеше какво да прави повече с тези хора, превърнали себе си в неизтриваема прокламация, в изписана върху челата им незатихваща, яростна реч на човека към човечеството.
 
Тайната заповед за разстрела на арестантите с подобни татуировки, а те, по правило, бяха измежду отчаялите се, че някога ще излязат на свобода, криминални затворници, беше прочетена в специалните лагери. Но удивителното е, че разстрелът на първите „надписани” предизвика нова вълна от също толкова престъпни писания. И само след втория разстрел властите успяха да овладеят движението и да го спрат.
 
Всичко, което  разказвам тук, е безкрайно тъжно. Струва си, обаче, да се опитаме да схванем в тези факти не само пъстротата на особения, местен, див, лагерен живот, но и ония, общочовешки подтици, имащи далечна връзка даже с писателското творчество и със самото изкуство. Може би, не точно с изкуството, а с някои специфични страни на дейността на художника, особено в наше време, когата авторът е рязко отстранен и подозрителен по отношение на обществото, намирайки се заедно с това в положението на крайна самота и крайна нужда от разбиране и общуване. И тук, пред лицето на публиката, на читателите – които, освен приятелското „вие”, носят върху себе си и отпечатъка на враждебното, глухо „те” – изкуството понякога също се впуска в крайни мерки на въздействие, на скандализиране, на гротеска, на абсурд, на фантастика, на различни видове екстравагантност, което може да се опише обобщено като форма на повишено експресивна, агресивна и, заедно с това, повишено комуникативна реч. Това не е просто опит за скъсване с хората, отказ от слушатели и зрители. Колкото и това да изглежда странно, прекъсването на комуникациите понякога води до събуждането на пораснал в своята комуникативна значителност език – пораснал именно благодарение на своята отделеност. Пример за това е поетиката на много произведения от така наречените, леви течения.
 
Но дори да не вземем под внимание тези формални крайности, самият творчески процес в много отношения е психологически свързан с необходимостта да се достигнат някакви граници на живота – и дори те да се преминат – с цел нещо да се създаде. Съвсем не е задължително, експресията, движеща отвътре художественото слово, да бъде изразена и във външните прояви на стила. Външно, стилът може да бъде спокоен, прост, приглушен и дори благообразен. И все пак, по своите скрити стремежи, той си остава тотален, атакуващ затвора език – език в който авторът умира за да възкръсне или да се разтопи в него, да изчезне и да се погребе в книгата. Не се ли дължат на това вечните опити на изкуството да надскочи обкръжаващия го бит, държавата, света и самото изкуство? Да излезеш извън границите – на стила, на жанра, на собствения си живот – не се ли състои в това много често пътят и задачата на художника?...
 
Връщайки се към засегнатия по-рано, лагерен материал трябва да отбележа, че всички, посочени случаи на гранични и сякаш окончателни молби за помилване, отправени от човек към човека, като „самоизяждането”, надписите на челото и т.н.,  неизбежно ни водят към следващото стъпало на този род атаки – и, съответно, към следващото стъпало на езика – а именно към самоубийството. Върху този предмет аз няма да се разпростирам; това е твърде особена, твърде крехка и твърде лична област, за която сякаш е неприлично много да разсъждаваме. В лагерите, хората се самоубиват сравнително рядко. Очевидно, биологичният инстинкт за самосъхранение там се изостря и под непосредствената заплаха от смърт човекът, въпреки всичко, се стреми да оцелее. Животът, приел характера на съпротива, на противоборство, побеждава – разбира се, доколкото това зависи от физическите сили на човека. И ако все пак в тези условия се случват самоубийства, то те по-често говорят не за капитулация, а подобно на публичните замозапалвания, се превръщат в начин да бъде казана на обществото някаква много тежка, много навременна дума.
 
Но самоубийството е изключителна мярка и на лагерно-затвотрическата територия то е съпътствано от множество полумерки, които също свидетелстват пред властта за готовността на човека да издържи докрай и да я призове за голямата, за главната равносметка. Безмислено е да класифицираме този опит по формални признаци. Дълбокият опит винаги е цялостен и конкретен – той е неповторим. И макар, че тези опити се повтарят, всеки отделен случай говори сам за себе си. Например, съществува една, добре известна на всички, форма на индивидуален и колективен протест гладуването, но ако подходим към него не като към традиционен, установен с времето метод, а се взрем в самото му съдържание – и то в неговата уникалност и вътрешен психологизъм – ще разберем, че това не е просто един от многото начини за добиването на някакви права или отстъпки (като стачката) , а далеч по-страшен, заявен пред света символ. Гладуването е символът на смъртта, изваден на показ, развян като знаме пред лагерната управа, с което човекът – отново и за последен път – обявява, че не приема да участва в системата на предложените му отношения, че се отказва от наложената му от режима, омразна форма на общуване. Започвайки да гладува, човекът сякаш прекъсва своята жизнена връзка със света – с „тях” – и се отправя към самотата, към сянката на смъртта, представена символично, а и фактически, чрез откaза му да се храни. И, едновременно, е очевидно: прекъсването на връзката със света е особен вид общуване, при това, по-издигнато в семантическо и комуникационно отношение, макар и с отрицателен знак. Това се потвърждава най-ярко не от общоприетите, масови гладувания с предварително обявена продължителност и с издиганти пред лагерната управа искания. Най-добре можем да разберем какво представлява гладуването, като символичен език, от странните и твърде лични случаи, когато човекът изобщо и завинаги отказва да се храни и с това превръща оставащия си живот във вопъл – отправен към обществото, към човечеството, към небесата. Тези факти са малко познати на запад, но човек се среща с тях в съветските лагери, макар, повтарям, много рядко и като изключение. Човекът обявява вечно гладуване. Разбира се, след време – на дванадесетия или седемнадесетия ден – започват да го хранят изкуствено, насила, през носа, което е много болезнено. Но човекът отказва да яде доброволно.
 
И, тъй като го хранят насила, той живее още дълго – с години – прикован на леглото (според легендите, някои гладуващи преживяват пет, даже десет години) но човекът е вече обречен, защото с течение на времето, в резултат на такъв опит, настъпва необратима парализа на краката, а после постепенно атрофират и други части и функции на тялото.  Това вечно гладуване, това вечно обжалване на присъдата, отправено от човека към всички, които отказват да го разберат и които са се превърнали за него – завинаги и без уговорки – в „те”, ни позволява по-дълбоко и по-пълно от всичко друго да изясним истинския смисъл на подобни опити, дори в случаите на обичайната и по-разпространена форма на масовите гладувания.
 
Ето защо, в частност, е недопустимо от морална гледна точка да се занимаваме със социалната организация на гладувания и да подстрекаваме другите към това; за подобно решение човек трябва сам да поеме собствената си отговорност. Изкуственото устройване на гладуване е все едно, умирайки, да уговаряш приятелите си да се самоубият...
 
Но има и друг начин на „гладуване”, „гладуване” в иносказателен смисъл, което, между другото, е не по-малко въздействащо средство за общуване в условията на самота. Това е мълчанието. Мълчанието, предприето като единствена реакция на обкръжаващия те, убийствен ред. Случва се, арестантът (пак вземам извънреден пример) изобщо да спре да приказва с началството, да спре да отвръща на въпросите и, въобще, да отказва да произнесе дори и една дума въпреки, че продължава да ходи на работа и да изпълнява всички команди с изключение на една – да си отваря устата, когато го питат. На безмълвието на стените, човекът отвръща с безмълвие.
 
Казват, че мълчанието е знак на съгласие. В дадения случай то е знак на окончателно, на цялостно неприемане, на презрение, на нежелание да се признаят себеподобните за себеподобни. Затваряне на езика – като знак на отрицание. Впрочем, този отказ да се говори, забраната на език с „тях” (а, понякога, и с целия свят) власт-имащите приемат, кой знае защо, особено чувствително, особено актуално. Например – по формулата: „той не ни счита за хора...”  Мълчанието оскърбява по-лошо от гладуването, по лошо от самоубийството. Мълчанието те кара да да подозираш нещо толкова лошо, което дори думите не могат да предадат...
 
Възможно е да ми възразят: че какво значение може да има мълчанието? Какъв език е това – да мълчиш? И тъй като аз разглеждам „излизанията от езика” като език – наистина, понякога лишен от обичайната структура на речта, но, затова пък, запълващ тая празнина с други, хиперболизирани, езикови средства – ще се позова на един конкретен пример. Най-добре е в тези неща човек да бъде конкретен. Имаше такъв случай. Един човек (ще го наречм условно Николай), закоравял престъпник, но преминал след продължителни изпитания към политическо „дисидентство”, беше арестуван за четвърти път. По това време, той вече знаеше наизуст, какво представляват следователите, какво представлява съдът, прокурорът, адвокатът и, когато го хванаха за последен път – заради изказване срещу окупацията на Чехословакия – той се реши на крайни мерки. По време на следствието той не отговаряше на въпросите, не подписа нито един протокoл и още в първите дни на ареста обяви гладна стачка. След няколко месеца вече го донасяха пред съда на носилка: той не можеше да ходи сам. И на всички обвинения и въпроси на съда – мълчеше. И съдът беше много недоволен. Само от време на време, в хода на процедурата, Николай не издържаше съдебните хиперболи и, повдигайки се на носилката, огласяше заседателната зала (процесът, естествено, беше закрит) с отбрани псувни по адрес на правосъдието (за това после му удължиха присъдата). И, капнал, пак се поваляше върху носилката си и – мълчеше. Когато го осъдиха на седем години лагер (а, до тогава, му се събираха общо осемнадесет години затвор) той си преряза вените и се опита да се обеси. Всичко това не помогна.
 
И така, нека си зададем въпроса: къде е тук езикът? и къде той е надхвърлен? – в неговото мълчание ли? или в обявената гладна стачка? дали – когато се бесеше, или когато произнасяше пред съда ясните си думи? Най-вероятно, всичко това е било преход от един език към друг (с надеждата някой от тях да подейства). Дори е възможно неговата немота – мълчанието му пред съда и следствието – да е била най-пълния му и най-съдържателен разговор с „тях”...
 
Никак не ми се иска от затвора и лагера, на чийто опит аз се опирам, у вас да остане накрая само усещането за някакъв неизразим ужас, в който общуването и самотата са се сраснали в нечленоразделна, кървава буца. Същото мълчание – което не е задължително демонстративно и скандализиращо, а вътрешно, като някаква степен на самотата на прокълнатия от обществото и сякаш изоставен от Бога човек – се превръща понякога в извор на най-светлите и най-обнадеждаващи движения на душата и езика. В случая, аз имам предвид най-вече поезията и религията. В затвора и в лагера има твърде много поети. Не само ония, които заради поезията, заради стиховете си са изпратени в лагера, но и ония, които тук, в лагера, са станали поети, без да имат представа за ритъм и рима. Очевидно, зад решетките, потребността от общуване, надхвърлящо обичайните, житейски връзки, невероятно нараства. Тия лагерни стихове, заради неграмотността на авторите си, най-често са бедни и жалки от литературна гледна точка. Но и от мизерните стихове понякога надничат и звънят удивителни строфи и образи, на които професионалните автори биха завидели. Не говоря за истинските поети и писатели, които са се оформили в лагерите и в които лагерите са се просмукали. Тяхните имена, повече или по-малко, са ни познати. Аз разглеждам тази стихия на по-ниското, на тъй нареченото „общолагерно”, „общонародно” ниво, но и тук поезията блика като жив извор, изливайки се по-специално в „апашката песен” – в това, най-висше постижение на руския фолклор през двадесети век.
 
Но ако отидем по-дълбоко и по-високо – тук понятията „по-дълбоко” и „по-високо”, някак, се сближават – ще се сблъскаме на тази основа с религиозния опит, пред който ние, живеещите на свобода, можем да се поклоним. И православните, и католиците, и протестантите, и мохамеданите, и юдеите, и будистите, и даже езичниците – там, в лагера – тройно повече вярват в Бога и тройно повече ни превъзхождат в междучовешкото, релгиозно общуване.
 
И защото досега се позовавах само на крайни примери, излизащи извън рамките на обичайното поведение, в заключение си позволявам, за илюстрция, да разкажа за „петдесетниците”, за една от многобройните, църковни секти, подложени на преследване, чиито членове се изпращат редовно в лагерите понякога за десет, а често – с кратко прекъсване – иза двадесет или двадесет и пет години. Длъжен съм да направя оговорката, че лично аз не съм привърженик точно на това религиозно направление. И само лагерният опит и желанието ми да намеря някаква, по-крайна форма на езика ме кара да се обърна към примера на „петдесетниците”. Това са християни, които вярват в кръщението от Светия Дух, който, по първообраза на апостолите, се спуска върху душите на вярващите и ги научава на различни езици, в това число и на ангелски, и това служи за веществено – достъпно за слуха потвърждение, че кръщението се е състояло.
 
„Петдесетниците” са разпръснати из целия свят, има ги много в Америка, а казват – и в Австралия, но вероятно само в Русия, в лагерите, набира общочовешка, смислова сила молитвата им на различен език, на език който те никога не са познавали и разбирали, но ето,че се е спуснала благодатта и Самият Дух Свети, както те си мислят, „глаголи” с устата им. В рамките на лагера, това пряко общуване с Господ и с всички народи на света, включително и с недостижимите, ангелски сфери, се възприема като странен, непонятен и, едновременно, всеобхватен език – като най-самотното и, затова, най-пълно общуване.
 
Когато ведъж, смутен, попитах новите си приятели-петдесетници, не бих ли могъл някога и аз да присъствам на тази молитва „на различен език”–  за да чуя сам, как това се случва – те, за мое удивление, с готовност се съгласиха. Поведоха ме към лагерната  баня, където единият петдесетник работеше като огняр и, значи, в свободното си време можеше да използва влажното помещение за молитвено място, скрито от зорките очи на охраната и доносниците. Тогава бяхме трима – двамата петдесетници и аз. Залостихме се в банята и коленичихме на мокрия, каменен под. За мое облекчение, всичко започна с простата, обичайна молитва на руски език – „Отче Наш”. Но изведнъж, единият от молещите се, а после и другият – паднали на колене от двете ми страни – преминаха на непознат език. Преходът на различен език беше плавен, спокоен, без сянка на екстаз или истерия. Всъщност, това бяха два различни, несъгласувани помежду си езика – първият, състоящ се от някакво, европейско, северно, а вторият – от напомнящо източните, наречие. Самите те не знаеха на какви езици се молеха и аз се срамувах за мисленото нахлуване на филологията в чистата мистика: аз се вслушвах. Какво беше това – глосолалия? абракадабра? Несвързани набори от звуци, приемани за ангелски? Ако аз знаех езици, сигурно щях да се ориентирам в тези съчленения на речта. Но аз слабо знам чужди езици и не съм лингвист. Единственото, което успях да доловя бе, че това беше структура, хармоничен език – може би ангелски, може би – знам ли какъв?... Но това беше важна реч, реч смислена и – последна...
 
Искаше ми се да стана и да си тръгна. Струваше ми се, че мълниите, мощните, електрически разряди, които минаваха по двата гръмоотвода и биеха в каменния под на половин метър от мен – от лявата и от дясната ми страна – всеки миг ще ме настигнат и ще ме поразят в темето със същото, прекрасно, кощунствено снисхождение на на речта, с която аз не бях удостоен и която пренебрегвах...
 
А те провъзгласяваха, те говореха на целия свят – едновременно на всички езици – какво е това общуване в условията на самота...
 
                                                                                                                                        1975г.         
 
–––––––––––––––
*Темата на на международния симпозиум в Швейцария, на който бях поканен (XXV-es Recontres de Geneve), за мен звучеше твърде абстрактно: „Общуване и самота”. Не можех да разсъждавам отвлечено на тази тема. С други думи – да си представя, че от едната страна е „общуването”, а от другата – „смотата”, (проблемът на Запада): всеки от нас е преживял това. На симпозиума бяха прочетени прекрасни доклади за комуникационните средства в съвременното общество (радиото, телевизията и т.н).  Прочетен беше и един много дълбок и интересен доклад – за езика. И на мен – външния човек – ми се прииска да прекъсна тази „самота”, свързана с „общуването” помежду ни с една, малко по-различна, постановка на въпроса, което и направих. Като пришълец от Русия, ми беше нужно, в границите на избраната тема, да изляза от езика на който се говореше. Така се получи този текст, който предлагам на вниманието на слушателите и читателите.
    

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional