Свободата на протеста в ден 33
Фотограф: Юлия Лазарова
А иначе, отвъд политическата целесъобразност и нецелесъобразност, отвъд гнева на протестиращите граждани и безстрастността на управниците, все повече се откроява една констатация:
българската политика е на равнището на постулатите от края на XIX в.
или в най-добрия случай отпреди рухването на Берлинската стена.
Отворим ли широко очи, независимо от стаения гняв, виждаме следното: виждаме един министър-председател, застинал в маската на монарх, който иска да говори на народа като "цар" – от позицията на суверенен управник, убеден, че обществото в мълчание трябва да приеме всякакви действия и назначения (толкова абсурдни като Делян Пеевски, други негови съветници или областни управители). Това, което нито БСП, а още по-малко ДПС, могат или искат да разберат, е, че политическата сцена е изцяло променена. При това не само в България, но и по цял свят (даже в Турция и в Египет), вследствие на процесите на глобализация и на възникването на ново информационно общество.
Днес министър-председателят, министрите, депутатите (с една дума политиците) са не толкова
фигури на авторитет, колкото
обекти на масово потребление, в смисъл, че са изведени на авансцената на обществото, което непрекъснато очаква и изиска от тях обяснение, тоест "разказ", или ги "изяжда" (отстранява от сцената). Тъкмо този
storytelling, въвеждането на
ясен разказ в политическото действие, за който настояват толкова много политолози, изцяло липсва в сегашната ситуация.
Парламентът - заграден
Фотограф: Георги Кожухаров
Спомнете си всички оплитания или увъртания на Орешарски или Станишев около избора на Делян Пеевски: изборът бе извънреден, не, не беше мой, беше нечий, но чий…
И цялото това безумие във време, когато мястото (полето) на властта се измества неудържимо в посока към едно ново пространство на сила и контрол – към интернет и социалните мрежи, където се конструира нова демократична публичност. Затова над 10 000 души можаха да излязат на площад "Независимост" часове след назначението на Пеевски, просто защото свят на нова публичност изниква навсякъде – в Латинска Америка, в Азия, в арабския свят, в Русия, вече и в България.
Днес хората по света не се задоволяват с това да бъдат гласоподаватели веднъж на четири години, а сетне друг да решава съдбата им. Налице е
нова гражданственост, която е в състояние да помете закостенелите рецидиви на всяко управление
да не говорим за металните заграждения, с които една властта иска да гарантира недосегаемостта си. Става дума за формирането на ново пространство, с нови мрежови граждански структури, които вероятно ще преосмислят и променят отвътре традиционните партии. Тази
нова демокрация, която възниква въз основа на социалните мрежи, е в състояние да разбие статуквото на традиционните клиентелистки мрежи (тъй скъпи на сърцето на БСП и ДПС), на политическата феодализация и произтичащите от това практики на въздействие и купуване на гласове. Пред очите ни се формира нов вид суверенност, която се разраства надолу чрез децентрализацията и нагоре чрез европейските институции и финансовите пазари. Определено символиката на властта се променя: вижте безизразното лице на премиера Орешарски и на лидерите на управляващата коалиция, които не са в състояние да изнамерят какъвто и да било "разказ", приемлив за разбуненото гражданско общество.
Изпразнената от съдържание власт се превръща в куха черупка, в празно оградено поле между основните центрове на управлението, откъдето "огражданите" напразно отправят кухи заклинания (послания). Те все още по навик търсят подкрепа чрез разделение, противопоставяйки едни граждани срещу други граждани, протестите срещу "контрапротеста", София срещу провинцията.
Управляващите все още не могат да осъзнаят, че новата гражданственост на социалните мрежи разкъсва традиционната връзка между политика и територия, че въпрос на време е дори най-откъснатите краища на страната да се реорганизират другояче, по силата на една
детериториализирана демокрация
Сергей Станишев и Лютви Местан отчаяно търсят ходове в рамките на традиционната политика на прехода, която сега е на път да ги погълне. Нищо, че те продължават да се държат за властта с всички средства, ограждайки се от всички и всичко, готови на всякакви компромиси (дори на компромис с ГЕРБ?). Става дума за фанатичната убеденост на хора, че няма друг изход, че те са обречени да управляват.
Което ме подсеща за една толкова трагична фигура от българската история като д-р Васил Радославов, принуден да напусне България след Първата световна война като виновник за национална катастрофа, който даже на смъртния си одър през 1929 г. в Германия не спирал да повтаря с немощен глас: "Струва ми се, че пак ще управлявам".