Дървета и храсти

Преходът ни дотук беше измамен. Дереджето, на което сме в момента, го потвърждава безпощадно. И никакви управленски слова не могат да убедят нормалните хора в обратното.

Имаме нужда от нов истински преход. Нищо, че сме с 24 години напред/назад и съответно - по-стари. Но междувременно се родиха нови хора. Нищо, че толкова млади и стойностни българи напуснаха страната. Оказа се, че все пак тук има още млади и по-възрастни непримирими хора. Техният брой и техният хъс за промяна към нормалност не може повече да се пренебрегва.

Ние, поколението, което изживя несбъднатия взрив за разчистване, този път няма да отстъпим и да се примирим с разни измамни заместители. Ако нашата вълна загуби височината си и се разпиля между скалните подмоли, то вълната след нас тепърва ще надига гребен. Това е обещание, че ще има още целенасочени вълни – докогато е необходимо. Те няма да простят на никого. Това да е ясно.

Да си представим, че нашият преход е чиста дъска, върху която се налага отново да пишем, ако се позовем на Джон Лок. Днешният постоянен протест е надежден прибой, който ще подрони статуквото, за да излезем най-после на чисто. Нали в една от песните на неосъществения ни преход се пееше:

”Излез навън от мрачните подмоли.

Излез сега на чисто и на топло.

Защото ти си богът и ти си господарят.

Не робът на другаря.

Другарят на другаря.”

Времето все пак ще стане наше, макар и толкова късно. Но нали е по-добре късно, отколкото никога. Всички предпоставки са налице.

Блокчетата от неразрушената до днес Берлинска стена в България падат едно по едно.

Без може би да подозира, Вежди Рашидов бутна едно от тях с експресивното си и цветисто изказване.

Напорът на вълните обещава да остане постоянен. И това е добре.

Времето повече не принадлежи на тези, които подлагаха и продължават да подлагат крак на бъдещето в битността си на политически елит. Какъв елит, какви пет лева. Те са подронена скала, която рано или късно ще се срути. Защото протестът няма нищо общо с храста от песента на Васко Кръпката – храст, готов да залегне и да се сниши. Днес те се снишават и гърчат – в стремежа си да натикат окончателно България в уютното си блато.

Протестът по-скоро е дървото от песента. Той прие предизвикателството да не допусне това да се случи – да акостираме трайно в блатото. И никога няма да се сниши – дори, когато успее. Ще продължи да бъде фар, който ще осветява всеки опит за сделки на тъмно. Това е.