Разединението прави силата

Днес, ден след скеча с отхвърлянето на президентското вето, можем да бъдем сигурни в едно: Оруел е близо, нормалната България е далеч. Толкова далеч, колкото никога не е била.

Няколко дребни абсурди в потвърждение на тази констатация. След два месеца протести с искане за оставка на правителството, властта докара своя си подкрепа от провинцията – организирано, с автобуси, с еднотипни плакати, с “организатори”, които с мегафони поддържаха духа на контрапротестиращите и им обясняваха пътьом срещу кого всъщност са доведени да протестират.

Нуждата от такива обяснения беше повече от насъщна – тъй като същите бяха предимно роми, турчета и пенсионери, за които една безплатна разходка до столицата е оправдание да се протестира срещу когото кажат “другарите” – още повече, че в джендеми като Джебел или Тутракан от тези другари зависи много – и зависят включително битови неща – като това дали ще получиш дърва за зимата. И тъй като помненето за това, което са казали другарите, изисква известен интелектуален багаж, чиято драматична липса често лъсваше на показ.

Властта раздели човешките права между протестиращи и контрапротестиращи по твърде специфичен начин: докато за първите бяха преграждани всички улици, по които се опитваха да обиколят Народното събрание, вторите бяха допуснати директно в зоната за сигурност пред същото – за да изразяват обичта си към барикадираните зад стените му депутати, които в този момент утвърждаваха правото на своето правителство да започне голямото крадене на техните пари – с емитиране на заем от един милиард.

Следователно – щом си контрапротестиращ – имаш достъп до сградата, която олицетворява демокрацията, ако си протестиращ обаче – нямаш. Просто и ясно. Смисълът на това разделение впрочем бе доста прозрачен: контрите да бъдат използвани като жив щит – за да могат депутатите да се измъкнат по живо и по здраво. В случай, че доведените за случая към 2 000 полицаи се окажат недостатъчни.

А и за да могат управляващите лидери да се порадват на искрената любов на подкрепящите ги, разбира се. Както например другарят Станишев, който имаше щастието да стисне ръката на един ром от Сполипиново, дошъл да му поднесе в дар националното знаме, дълго 50 метра.

Междувременно: единадесет от депутатите на “Атака” подкрепиха вота на другарите под закрилата на наобиколилите НС турчета от Родопите и Делиормана. Кой казва, че нямало етническа солидарност или пък че тройната коалиция куцала с единия от трите си крака? Няма такова нещо! Тупаниците пред софийската джамия са отдавна забравени! Етнонационалсоциалистическата дружба е дружба от векове за векове!

А общият враг е вече назован и обитава “Дондуков” №2. Протестите са платени от мракобесния капиталист Сорос. (Другарите дори не се съобразяват с простичкия факт, че реалният Сорос според американските стандарти е ляв колкото си иска.)

Междувременно депутатски автомобил мина през крака на полицай, който се опитваше да му отвори пътя към сградата, на която пише “Съединението прави силата”. Дребна случка, която звучи символично.

Съединение ли?! Не – разединението прави силата! Насъскването на едни срещу други позволява – и винаги е позволявало – на престъпни типове като Станишев и компания да останат на власт. И те го правят – и ще го правят – на всяка и всякаква цена – дори ако тази цена е разпалването на гражданска война.

Мислите, че прекалявам ли? Ами я си спомнете, че граничехме с държава, наречена Югославия? Къде е тя сега? Няма я. Защо я няма? Защото я управляваше другарят Милошевич, който в името на това да остане на власт забърка отровната смес от комунизъм и национализъм.

Така и България може да я няма, ако оставим съдбата й в ръцете на управляващите днес негодници. Да не би пък да не ни се е случвало никога нещо подобно? Я си спомнете за “героичното”въстание от есента на 1923 г., вдигнато по нареждане на Москва, чиито водачи Георги Димитров и Васил Коларов офейкаха именно там в разгара му и оставиха поведението от тях селяни да жънат бурите, които те посяха? Някой да се съмнява, че и Сергей Дмитриевич има къде да офейка?

Не знам как е с вас, но у мен поне вчерашните събития оставиха тягостно чувство. Да – паднаха още няколко маски: сега поне е безпощадно ясно и за слепите, че колаборацията на БСП и ДПС с националсоциализма е безспорен факт, а болният Волен никакъв националист не е, ами просто си е продал задника на руснаците и тяхната пета колона.

Ясно е обаче и нещо друго: че България вече не е цивилизована страна, въпреки че още се брои сред членовете на ЕС. И че докопалите се до управлението й са готови и през трупове да минат, само и само да останат на власт. Не само заради самата нея, но и заради ангажиментите, които са поели. Очевидно залогът е висок – толкова висок, че се равнява с поетия от някогашния резидент на Москва в България – покойният Андрей Луканов.

Наследниците на КГБ очевидно продължават да не се церемонят с подопечните си рубладжии, които дръзват да не си изпълнят ангажиментите – изцяло и докрай. Затова правителството на Орешарски няма да падне – въпреки че самият Орешарски вече го втриса от капана, в който се е намъкнал. Правителството на Орешарски ще падне тогава, когато бъде даден знак от посланик Исаков – и то за да бъде създадено друго такова.

Както се казва – това е положението – и то няма да се оправи само с граждански протести. Гражданското неподчинение просто чука на вратата.

И един много, ама много интересен въпрос: какво ще правят управляващите от четвърти септември нататък? Ще викат контрите всеки път, за да им служат като жив щит ли? Като се има предвид, че едно такова хождение до столицата се изчислява на 50 лв. на човек, заемът от един милиард просто няма да им стигне.