Вратата

Преди години гледах едно интервю. Мъжът разказваше за последните дни на сина си, починал от спин. „Накрая му беше най-трудно.“ – каза човекът. – „Знаеше, че си отива. Напрягаше се да ни каже нещо, а не се получаваше. Трепереше от усилието да се мобилизира… Тогава му казах: Алън, няма страшно. Да умреш е О.К. Все едно отиваш в другата стая. Представи си, че просто отваряш една врата.“

Момчето се отпуснало. Бащата каза, че Алън дори се усмихнал. Малко след това издъхнал. „Напусна този свят успокоен.“ – завърши мъжът.

Повод да си припомня интервюто стана друго едно интервю. То е епохално с идеите, които внушава. Със светогледа, който утвърждава. Заглавието е: „Не ме е страх от хулиганите с паветата.“ Интервюто е с Дора Янкова, депутат от БСП (http://pik.bg/%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D1%8F%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2a-%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%B5-%D0%B5-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%85-%D0%BE%D1%82-%D1%85%D1%83%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-news94426.html).

Под „епохално“ имам предвид, че в него се откроява духът на една минала епоха, от която не можем да се измъкнем вече 23 години. Този дух не си отива и не си отива. „Жив е той, жив е“. Какво каза и какво спести др. Янкова.

Питат я не ли „обидно за един депутат народната любов да се изсипва с камъни върху главата му“. Отговаря, че не е възможно сетивата да не възприемат каквото се случва край парламента. Но. „…в ушите ми звучат 17-те хиляди избиратели от Смолянско, които искат болница, регулация в горите, дърва за зимата, пътища, социална опора.“

Досега по протестите не съм срещала плакати, забраняващи всичко това. А може би все пак на протестиращите няма да им е приятно, ако в Смолян нещата се наредят. А може би никой, освен г-жа Янкова и тройната коалиция не може да построи болница, да регулира горите, да осигури дърва за зимата, да построи и ремонтира пътищата и да бъде социална опора. А може би г-жа Янкова спестява част от исканията на хората от Смолян. Или всички те искат и настояват да ги затисне новият едномилиарден заем. Или искат скъп ток от „Белене“.

Независимо от виковете „оставка“ под прозорците, депутатите били длъжни пред избирателите да работят. Не било лесно да си народен представител. Нотките на отговорност и героизъм звучат комично. Било крайно време не политическите емоции, а България да се постави над всичко. Отделен въпрос, е че ако наистина България се постави над всичко, това означава някои партии да си посипят главата с пепел и да минат във вечна опозиция. Това съвсем не е политическа емоция, а неоспорим факт, който те отказват да приемат.

Продължават да я питат. Тя се прави на Балканджи Йово, жертвен агнец за християнска вяра и за България, включително и за протестиращите, които не проумяват „жертвата“.

Питат я какво ще каже на тези близо 5 милиона, които не са подкрепили управлението и вероятно са на улицата. Отговаря, че голяма част от тях са наранени през тези 23 години, че в гласа им звучат „всички несправедливости на прехода, който създаде много неравенства“. Лош преход такъв. Това ми напомня за Добри Джуров, който беше казал, че „времето е виновно“. По пътя на простата логика заключвам, че тъй като в една песен на СДС се пееше: „Времето е наше“, това доказва, че СДС е виновен. Аксиома е, че са виновни и всички извън тройната коалиция. Само тя е невинна.

Но това не е всичко, както се казва в рекламата. Има и още. Никой не говорел, че през тези 23 години сме живеели „в реалностите на капитализма“. Тук за момент спрях да чета и изпаднах в колебания да се смея или да плача. Получи се нещо по средата. Но това не е важно. Важно е, че др. Янкова нарича тези 23 години капитализъм. Права е, но само наполовина. Защото това време беше и е капитализъм, но е капитализъм комунистически. Капитализъм мутренски. Капитализъм планов. Капитализъм, фаворизиращ определени хора, фирми и партии. Капитализъм, недопускащ честно състезание. Капитализъм, третиращ държавата и гражданите като брашнян чувал, който да изтръсква. Капитализъм, в който невежеството и дезинтеграцията на малцинствата се поощряват под формата на грижа за тях, за да продължават да бъдат гарантирани и безкритични електорални бройки. Капитализъм, смазващ средната класа и обгрижващ монопола. Капитализъм, закрепостяващ гражданите към феодалните „услуги“ на последния. И накрая, но не на последно място – капитализъм коминтерновски, за който националните интереси не са приоритет. Комунистически коминтерновски капитализъм с отчетлива феодална жилка. Та през 23-те години на този капитализъм партията на др. Янкова не беше на управленската софра само някакви си 5 (пет) години. Една – при правителството на Филип Димитров, и четири – при правителството на ОДС. Последното – оглавявано от „комуниста“ Костов. Но той няма да е бил толкова добър комунист, след като на пожар се появи Негово величество – да предотврати евентуалния му втори мандат. Последва първата тройна коалиция – монархо-комунистическо-етническа.

Днешната пък е комунистическо-националсоциалистическо-етническа. „Но си искаме социалната държава“ – реди др. Янкова, огорчена от „разбитото образование и здравеопазване“, от „съсипаната ни икономика“. Такива са наистина, др. Янкова, и образованието, и здравеопазването, и икономиката. Само че, докато последователно ги разбивахте и продължавате, ние не сме носили и в момента не носим вашите гащи. Затова не задавайте реторичен въпрос кой ги е напълнил. Не очаквайте от нас да ви ги перем. Не очаквайте да оперем и пешкира за Ужасноналожителнияживотоспасяващзаем или за „Белене“, или за каквото ще натворите, докато сте на власт. Искам да кажа, че изненадата и констатациите Ви са излишни и неуместни. Ако има нещо парадоксално, това са те.

Виждате „голямата политическа агресия за власт, и то на всяка цена. За власт не по правилата.“ Това било страшно. Аз пък виждам изумително точна самохарактеристика или самокритика, макар и неосъзната.

Питат за трагедията в „Ораново“. Отговорът се задава с ведро от деветото дере – „когато капиталът е много по-силен и могат да се купуват чиновнически съвести, се случват и такива неща като „Ораново“. Все едно виждам „тъмносив каскет“ и „изпобеляла блуза“. Все едно чувам чука, който прокарва „нов път в тези канари“. Направо усещам как в погледа гори дързост. Може и без красота. Не е задължително.

Сега интервюираната задава фундаментален въпрос – къде било гражданското общество след тази трагедия. Ако хората ги било страх да си отстояват правата, то трябвало да се намеси. „А не да кокетира с бански по площада“.

А може ли да кокетира с червена рубашка и да тропа казачок по площада или да пее „Катюша“? Това ли е допустимото гражданско общество – в преносен и буквален смисъл – като смешката с автобусната екскурзия на 16 август.

Питат не е ли вина на държавата и управниците, че мутри паразитират на гърба на „трудовия човек“. Ведрото от деветото дере с готовност дрънка, наближавайки. Разбира се, че носели вина. Но било време да престанем да се оправдаваме с миналото. Превод – крайно време е да спрат да ни обвиняват как сме управлявали и управляваме. Защото „Не започнем ли да отмятаме един по един проблемите с ясни правила и търсене на отговорност, ще си седим така още 23 години.“ Превод – дай боже да си седим така още поне 23 години, пък после ще му мислим.

Някои хора не осъзнават, че протестът вижда точно в тях най-големия проблем. Този проблем той държи да отметне и след като досега не се е отказал, значи няма да се откаже. Няма нужда от чудене къде е гражданското общество. Тук е и иска незабавна оставка.

През прозореца на белия автобус се виждали хора, „уплашени от яростните лица на хулиганите с паветата. …. "Нека тези, които се опитват да правят манипулации и гнусни лъжи, да бъдат отхвърлени от самите протестиращи.“ Ще добавя – незабавно да се разобличи гнусната лъжа и манипулация в клипчето, където се вижда как счупено стъкло от прозореца на автобуса пада отвътре навън. Да се заяви ясно, че щитовете зад прозорците на автобуса не означават, че ги държат полицаи.

Удавник за сламка се хваща. Управляващи се хващат за увеличени надбавки, помощи за деца инвалиди, пари за енергийни помощи, средства за пазара на труда, социални придобивки и може би – коледни надбавки за пенсионерите. Как ли ще осигурят всичко това с примката, която нахлузват и на протестиращите, и на контрапротестиращите, и на безразличните. Късогледство е да ни разделят толкова примитивно. Късогледство е да се разграничават изцяло февруарските и летните протести. Потоците текат, но все някога се сливат в река.

Тук се сещам за един виц. Учителката казала на децата да донесат пари за бедните и гладните от еди-къде си. Всички донесли, само Иванчо не. Питали го защо. Баща му казал, че там нямало гладни и бедни. Друг ден учителката казала на децата да донесат пари за пострадалите от бедствието еди-къде си. Иванчо отново не донесъл пари със същия аргумент. Баща му твърдял, че еди-къде си нямало пострадали от бедствие. Но когато учителката казала на децата да донесат пари за управляващата комунистическа партия еди-къде си, Иванчо донесъл три пъти повече пари от другите. Питали го защо. Баща му смятал, че там, където управляват комунисти, имало и бедни, и гладни, и пострадали от бедствия.

 Ето как др. Мая Манолова проявява класова солидарност с др. Янкова. Протестите били „своеобразна нова форма на временна заетост”. Много хора били спечелили достатъчно пари и отишли на море, което облекчило социалния министър. Не било престъпление да плащаш на протестиращи. Въпросът бил откъде са парите. Зад протестите седели икономически и политически субекти, разочаровани, че с това правителство не можели да си прокарват интересите. Последното осветява съкровената представа за начина да управляваш – т.е. – че и сега се прокарват интереси, но „правилни” такива. Др. Манолова къса финалната лента с думите, че платени протестиращи нямало да я спрат да си върши работата. Ашколсун и в атака. „Не човек, а желязо.”

Политическият рафтинг през все по-буйната река на протеста неумолимо приближава своя край. Тройната коалиция е обречена. Болна е от нелечимо пристрастяване към властта. Затова да й кажем така. Да не сте на власт, а в опозиция – по възможност по-дълго, е О.К. Приемете факта, че не сте желани и че будите отвращение. Затова се оттеглете. Само си представете, че отваряте една врата и влизате в друга стая. Там – ако желаете, култивирайте някакво смирение у себе си. Потърсете веднъж вината и у себе си. Променете се ако можете. По-вероятно е да посмените само  грима, без други съществени промени. В името на най-скъпото ви – властта. Защото сте комунисти. После да пробвате да се върнете обратно през вратата или по-скоро – през прозореца, откъдето за пръв път влязохте на 9 септември 1944. Може да не е точно сега, но все някога вратата за вас ще се окаже заключена, а прозорците – залостени. Ще останете отвън да виете като върколаци.