Ралица Ковачева, http://reduta.bg
Автобусът се превърна в непреходен символ на българския преход. Още фолк-шлагерът „Пирамиди-фараони” с култовия напев „куче влачи рейс” и разцветът на изборния туризъм (с реминисценции към „голямата екскурзия”) подготвиха благодатната почва, в която автобусната символика разцъфна като ален мак (самотен нейде). Белият депутатски рейс от 23 юли и колоните рейсове с електорат, докарани от страната миналия петък, са ярка метафора на българското пътуване за никъде. Натоварени на автобуса-фантом, обикаляме около центъра на властта, където едни и същи хора слизат и после пак се качват, а за останалите всичко е едно безкрайно пътуване с размазани образи в прозорците. Точно както депутатският рейс обиколи „Александър Невски” в нощта на 23 юли, за да се върне обратно в парламента. Демонстративно, нагло и напълно безсмислено (на пръв поглед) упражнение. Как е възможно, питахме се, каква е целта на всичко това, не разбирахме. Затова се наложи да се докарат повече рейсове, за да разберем. Да ни покажат, че са добре въоръжени. С хора. Че докато ние сме си мислели, че живеем в демокрация (е верно, доста бие на кухо, но все пак), те са си построили феодализъм и са си отгледали крепостни. Направили са си вуду-кукла на народа, която да поддържат в състояние на зависимост и подчинение. Поддържат я жива, колкото да захранва апетита им за власт. Толкова, колкото да пусне бюлетината и да се качи в автобуса. Не повече. Не с някакви черни магии или екстратерестриални психотронни оръжия, а с няколко прости, но ефективни стратегии.
„Сит търбух, за наука глух”
Епиграмата на Радой Ралин може да бъде изписана на Народното събрание, не само защото описва идеалния депутат, а защото синтезира държавната политика в последните десетилетия. От времето на зрелия соц та до днес най-голямата грижа на властта е да не просто да засити народния търбух, а да превърне ситостта в основна потребност и ценност. Пирамидата на Маслоу в нашия случай изглежда като пагода, с отрязан връх – в основата са физиолозическите потребности, следвани от нуждата от сигурност и обезпеченост, а покривът й са потребностите от семейство и социална принадлежност. Върхът на пирамидата – потребностите от самоуважение и самоусъвършенстване, систематично се демонтира. Така стигаме до втората част от епиграмата- за наука глух. Защото ситият търбух е доволен и сигурен, той не се стреми към нищо повече от това и същевременно, трябва да бъде предпазен от нездравите изкушения на знанието. Образованието има за задача да осигурява място на човеците в социалната матрица, но дотолкова, че да не се опитват да я променят. Само да се впишат така, че да са задоволени базисните потребности, а в най-добрия случай – да се стигне до върха, където нуждата от социална принадлежност налага конформизма като висша ценност.
„Трудът е песен...Но да я пее друг!”
Важен елемент в борбата срещу потребностите от самоуважение и самоусъвършенстване е свеждането на труда до средство за оцеляване. Трудът не бива да се разбира като естествена изява на човешката нужда да променя, да развива и да създава. Като израз на човешките способности и дарби. Трудът ни прави зависими от тези, които могат да го купят. Трудът е робство, от което трябва да се освободим. Но докато настъпи този славен исторически миг, важно е трудът да е пряко свързан с производствата на блага, задоволяващи основните потребности (не повече, точно толкова) и много важно – колективен. Защото колективният труд убива индивидуалността и превръща човека в една от многото еднакви и равни помежду си единици (и това не са го измислили първи комунистите). Не личности, не хора – единици, елементи, части от системата. Веднъж постигнато такова общество, то започва да се саморегулира като не позволява да се открояват индивидуалности и санкционира всеки опит за излизане от схемата. Точно като в приказката за българския казан в Ада – тръгне ли някой нагоре, всички останали задружно го издърпват обратно долу. Системата бележи пълен успех, когато заработи на подсъзнателно ниво – когато проявите на бунт бъдат заклеймявани не просто като социално неприемливи, а се възприемат като лична обида, като заплаха за личния комфорт и сигурност, а най-вече – за сития търбух.
Всекиму – според потребностите
Тезата за равенството в потребностите е ключова, защото неутрализира допускането за неравенство в способностите. То просто не е фактор. Доколкото отделната личност не е важна извън колектива и доколкото потребността от самоизява, самодоказване и самоусъвършенстване са атрофирали, уменията, способностите и талантът нямат никакво значение. Дори са вредни, тъй като подтикват към егоизъм (преследване на личен интерес). Индивидуалният успех не просто няма стойност сам по себе си, той е заплаха за обществото, защото поставя под съмнение способността за успех на останалите. Много е важно да се поддържа илюзията, че хората не могат, не знаят, няма как да се справят сами и трябва да бъдат обгрижвани от системата. Жабите, които зависят от щъркелите да ги хранят с мухи.
Не, това не е 1984. Нито приключи през 1989. Социализмът наля основите, а демократичният преход не просто не ги разруши, а ги бетонира. И все със същата цел – властта. Вместо да отглеждат електорат и да му създават демократични навици, партиите бързо откриха колко удобно е да не разбутват блатото и да дадат на жабите право да си крякат колкото искат, стига да си стоят в блатото. А докато жабите си крякаха, възползвайки се от новата свобода да имат лично мнение и да го изразяват свободно, щъркелите се грижеха жабите да получават все по-малко мухи чрез перфидна система за (пре)разпределение на мухите, която да държи жабите мирни и в ясно съзнание от кого зависят мухите. Повтаряйки им упорито и непрекъснато, че са просто жаби в блатото и никога няма да полетят като щъркелите. Най-много някоя жаба да скочи по-високо от останалите и да бъде изядена с предимство.
Е, някои скочиха. Викаха, кой не скача е ... изяден. Още скачат, а щъркелите нетърпеливо тракат с клюнове. Останалите мълчат, чакат мухите. Как да ги накараме да ни чуят? Какво можем да им предложим? Нови, по-добри и справедливи щъркели? Свободата да ловят мухите сами? Истината, че не всеки може да улови толкова, колкото иска? Но пък всеки има право да скочи толкова високо, колкото може. Да, но ние можем да скачаме, роптае блатото. Клюновете потракват ехидно. Автобусът нервно форсира двигателя. Приближава онази времепространствена гънка, в която кръгът ще се затвори за пореден път. Всеки път кръгът става все по-малък, докато накрая, по законите на физиката, се превърне в точка.