Да се опитаме да бъдем граждани, а не поданици, управлявани от негодници*

 

Чувал съм, че китайският йероглиф за криза се състои от две, при това равностойни половини: първата значи беда, а втората – надежда, път. Бих желал и в българската семантика да е така – след като бедата е действителна, действителен да е и изходът от бедата.

 

Днешните протести са знак за едно пробуждащо се гражданство, тяхната спонтанност и неорганизираност крият много чаровност, артистичността и, въпреки масовостта, индивидуалистичният им дух завладяват.

 

Но тъкмо в тяхната екзотичност се корени и неефективността им. За последната допринасят две ключови обстоятелства: дебелокожието на управляващите и липсата на обособени, ясно фиксирани тактически и стратегически приоритети от наша страна. Само с възторженост едва ли ще детронираме една коалиция, сплотена монолитно от неистовото си властолюбие и сребролюбие – необходима е и организация. С която като че ли никой не смее да се захване. От обвързване с протеста последователно странят и политическите партии, и профсъюзите, и студентските сдружения.

 

Зачестилите уверения на немалко демонстранти, че протестът им е морален, а не политически, са, меко казано, странни. Не може протест, насочен срещу едно политическо правителство, да е деполитизиран – не е деполитизиран дори протестът срещу едно експертно правителство.

 

Естествена алтернатива на една покварена правителствена политика е не аполитичността, а политическата промяна.

 

Като редовен участник в демонстрациите все по-често чувам гласове, които призовават към премахване на политическите партии. Но как да се изгради модерна политика без политически партии, възможна ли е изобщо безпартийна демокрация? Това би било оксиморон, сиреч дървено желязо. Присъща на т. н. базисна демокрация, безпартийността крие несметни рискове. Само по себе си насилствен акт, ликвидирането на партиите закономерно би довело до потъпкването на редица фундаментални граждански права и свободи като правото на сдружения, правото на политическо себеопределяне, свободата на мисълта.

 

С призив за премахване на политическите партии стартираха болшевизмът и неговият предан ученик нацизмът – така не стартира една демокрация. Защото демокрация значи плурализъм, многопартийност. Всяко посегателство върху правото на партиен избор е посегателство върху органиката на демократичната държавност.

 

Повсеместното разочарование от управляващите политически партии е наистина основателно, напливът от десетки, за да не кажа стотици новоизлюпени партийки наистина говори за политическа незрялост и дезориентираност. Адекватният отговор на порока и незрялостта обаче е не административното насилие, а гражданското преосъзнаване. И изобщо един тотален марш срещу институциите е не изход, а задълбочаване на безизходицата. Байганьовската максима "всички са маскари” не е донесла нищо добро на нацията ни.

 

Ако за почти четвърт век демокрация националната ни политика не си е свършила работата – да прочисти обществото от жилавите остатъци на комунизма и новосъздадената от техните контингенти мафия – не бива да губим надежда, че една нова политическа конюнктура ще го направи: наистина не всички са маскари. Не премахването на партиите – тяхното морално възраждане носи кълновете на надеждата.

 

И тъй като аз не вярвам, че управляващите днес партии са способни на морален катарзис, належащо е час по-скоро малкото неопетнени от разврата на времето политически сили да намерят път към протестиращите. Това те могат да сторят само на базата на предварително договорена солидарна и партньорска платформа, която да включи всички дясноцентристки партии.

 

За да се превърнат последните в реален обществен фактор с реални изборни шансове, трябва да превъзмогнат ведомствения си егоцентризъм в името на общата стратегическа цел: сваляне на настоящото правителство. Не го ли сторят своевременно, само след някой-друг месец, когато зимата превърне протестите от морални в социални, страната ни ще бъде изправена пред две неминуеми опасности – една от друга по-сериозни. Първата е резигнация, отчаяние, обезверяване, което би довело до постепенното замиране на протестите, до пропиляване на днешната гражданска енергия и хвърляне на страната ни в блатото на застоя.

 

Втората опасност е още по-кошмарна: гладът и студът да радикализират протеста и той да бъде яхнат от екстремисти, които да поведат демонстрантите към насилие и хаос с непредсказуем изход.

 

Само обединени ние, демократите, можем да се противопоставим на този деструктивен процес. Декларираната от най-крупната национална политическа сила готовност за коопериране и единодействие е безценен обществен капитал, който пръснатите из дясното пространство по-малки партии трябва час по-скоро да оползотворят. В противен случай те рискуват да фрагментаризират, да раздробят консервативното (в най-добрия смисъл консервативно) пространство, да се себеизгубят в нишите на собствената си незначителност, обезпечавайки така още един управленчески мандат на собствените си политически врагове.

 

Масите няма да споделят ксенофобията им, няма да тръгнат след тях, няма да ги последват в себеизолираността им. Потопени от главата до петите в социална мизерия, масите по-скоро ще се доверят и предоверят на екзалтирани шовинисти, анархокомунисти, неофашисти и мафиоти от типажа Сидеров-Симеонов-Бинев. Задаващата се социална мизерия ще ги пришпори в тази пагубна посока.

 

Демокрацията предполага обезпечаването на един долен праг социална сигурност, под който могат да останат милиони наши съграждани. Гладуващият не може да бъде истински свободен – той е роб на глада си; студуващият пък на студа си е роб. Така онези, които днес хвърлят домати по Народното събрание, утре ще започнат да хвърлят камъни. Не в наш интерес – в интерес на нашите политически противници, чиято безскрупулност не знае граници.

 

Не бива да забравяме, че по силата на своята природа масите трудно могат да бъдат вдъхновени, но да бъдат фанатизирани, могат винаги.

 

За съжаление тази опасност не бе отчетливо формулирана на срещата ни с ръководителите на Реформаторския блок, която се състоя на 26. 7. т. г. в един столичен хотел. Преди да намерят път към хората, демократичните партии трябва да намерят път една към друга. Дали от тлеещите междупартийни боричкания ще спечели един или друг партиен лидер, дали двуборствата ще завършат с трайното надмощие на една или друга партия, е съмнително, сигурно е обаче, че така ще загуби демократичността като цяло. Защото не партийните апаратчици предопределят мястото на партията в гражданските структури – предопределят гласоподавателите. Които не са склонни отново да пожертват собствените си интереси за тщеславието и болната амбициозност на елитите. Само поведени от една обща цел демонстрациите имат шанса на напуснат жълтите плочки, да се превърнат в общонационален фактор и да доведат до реална промяна – в политиката нещата не се случват, а се правят.

 

Време е това да стане – за политиката е противопоказно да изпреварва събитията, но още по-опасно е да изостава от тях. Политиката е и умение да се възползваш от обстоятелствата, а далновидността иска от нас както своевременно да изоставяме непостижимите цели, така и своевременно да реализираме постижимите. В противен случай рискуваме да останем извън времето и да превърнем настоящото състояние в дългосрочно статукво, при което ние ще демонстрираме ден след ден, а безскрупулните олигарси и техните парламентарни лакеи ден след ден ще управляват цял един мандат. Станишевото "ще работим под натиск” означава едно: "Вие ще си скандирате: "Оставка!”, а ние ще си оставаме”.

 

Както споменах и по телевизията, като ме видя тези дни да протестирам на пл. "Независимост”, един мой съотборник ми скърши ентусиазма: "С флагче и свирка комунист не се сваля от власт".

 

Но с камъни аз не умея да воювам – аз съм не каменар, а писател – мой арсенал са думите.

 

Важно е не само (и дори не толкова) да свалим властващите от власт – важно е да го направим по цивилизован начин, който да ни разграничи от тяхната нецивилизованост. Колкото до надеждите, че, стреснати от гласа народен, господстващите фарисеи ще си тръгнат доброволно, това са голи надежди – безскрупулната коалиция е предана повече на номенклатурните си привилегии и на олигарсите, които й ги обезпечават, отколкото на избирателите си, нейна цел е, след като веднъж е използвала политическата си власт, за да граби и трупа, сега да я използва, за да опази заграбеното от закона. Тъкмо това не бива да й позволим.

 

Чрез ежедневното си физическо присъствие в медиите и на пл. "Независимост” аз се разграничавам на дело не само от властимащите, а и от онези мои литературни колеги, които с интелигентско високомерие считат себе си прекалено възвишени, за да излязат на улицата. "Хора, които считат себе си прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци”, учи Платон. Който също се е занимавал с политика – не само теоретически.

 

В заключение ще отбележа, че никога не съм членувал в никаква политическа партия и пиша настоящите редове като пълномощник единствено и само на собствената си гражданска съвест. Скромното ми участие в актуалните обществени събития има един-единствен мотив: Не искам да бъда управляван от негодници. А още по-малко искам рафинирани демагози и откровени мутри да предначертават бъдещето на малолетния ми син, завещавайки му една държава, която, вместо да се съобразява със законността, заставя законността да се съобразява с нея.

 

Смятам, че като гражданин на Европа имам право на това. Фокусирайки хора като днешните ни държавници, в едно предсмъртно писмо Георги Марков ми пише, че "е най-висша привилегия на природата ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ (курсивът е на Марков – б. а.)".

 

А на Марков аз вярвам повече, отколкото на Станишев и компания. След като тази най-висша привилегия ми е предоставена от природата, аз не се нуждая от позволението на управляващите, за да й се насладя. Управляващите обаче се нуждаят от моето съгласие, за да ме управляват. В цивилизованите държави управляващите слушат управляваните – в нецивилизованите е обратното. След като цели ери наред рамо до рамо Бог и природа са ме градили, съграждали и доизграждали с мъчителни усилия от хомо към сапиенс като връх и корона на Творението, аз няма да предам тяхното скъпоценно наследство, няма да позволя шепа самозванци без време да ме върнат обратно в дебрите на пещерното ми минало.

 

Поданиците изживяват пасивно политическата ситуация – гражданите я създават активно. Да се опитаме да бъдем граждани!