Илюзия за свобода

Обикновен спя с отворен прозорец. И през зимата, и през лятото обичам да слушам града и всичките му шумове. Е, повече предпочитам да чувам птиците от колкото камионите които пристигат и заминават от околните строежи. За нещастие последната година тече усилено строителство в квартала…

Преди няколко дни се събудих от гласове. Не че не се случва и не ми е неприятно. Смятам че всички имаме правото да се разхождаме и да говорим на висок глас, особено когато сме млади. И аз съм викал по улиците когато съм празнувал с приятели и предполагам че съм събуждал доста хора. Надявам се и да събудя още много. Предпочитам да чувам щастливи хора пред това да спя в старчески дом.

Обаче странното преди няколко дни беше, че чух собственият си глас и този на приятелката ми. Познах ги в просъница. Говорехме си на улицита и се смеехме. Отворих очи и се огледах, замислих се, погледнах и приятелката ми която спеше до мен. И осъзнах че тези гласове които чух от улицата са нашите, но не точно. Това отвън бяха не хората които сме а тези които би трябвало да бъдем.

Спящите в леглото са двама души които са на около трийсе години и се борят със зъби и нокти за щастието си. Не сме забравили да мечтаме, но защо по дяволите е толкова трудно? Отвън чух гласовете на хора които имат детство и които не се борят всеки ден за да могат веднъж годишно да се отпуснат и да имат шанса да мечтаят.

о същият начин когато погледна София виждам един град, които не е такъв, какъвто трябваше да бъде. Къде останаха усмихнатите хора и свежите улици? Децата са заградени и пазени от родителите им сякаш са затворници. Не казвам че не трябва и че софийските улици не са опасни. Просто съжалявам за светът в който се налага децата да живеят. А защо се получи така?

Както казваше Добромир Тонев: „Добиваме усещане че не живеем себе си,/ че ни живее друг, но лошо ни живее.” Струва ми се че предадохме мечтите си и сега викаме от болка и обвиняваме някого че сме били ограбени. Странно. Протестите в София се превърнаха в нещо друго, нещо ново. Започна се с недоволството от назначението на явен бандит за директор на агеницията която трябва да залавя и наказва бандитите. Абсурд който хората биха определили като причинен от абсурдното време и държава в която живеят.

Не смятам че е така и мисля че еволюцията на протестите също доказва че вината не е на държавата а още по-малко на времето. Светът се променя пред очите ни. Може би винаги се е променял, но аз просто сега го забелязвам. Отпадат граници и разделения. Това което преди време наричахме свобода сега е нещо друго. Общността като единица вече не се определя от националност, граница, футболен клуб а от теб самият. Мисля че бъдещето е на „свободните хора“, но не на онези които имат пари и време и възможности да пътуват, купуват, лъжат, крадат, даряват, помагат или каквото и да е друго нещо. Надявам се да дойде времето на хората които са свободни не поради външни фактори а поради вътрешната си свобода.

Може би това точно се случва в България сега? Имаше едно поколение което не знаеше какво е свобода защото нямаше такава. После тя му беше подарена. Е, оказа се че не е точно свободата за която това поколение беше мечтало, но важното беше че то не знаеше какво да прави с нея. Никой не беше научил майка ми и баща ми какво да правят със свободата. Така и никой не научи нас, следващите. Останахме си със дивата свобода.

Сега обаче, имам усещането че няколко души разбраха за какво става дума. Че свободата е вътре в нас си. Че онези няколко души които са разнасяли позиви против окупацията на Прага от българските войски са били свободни. Нищо че после ДС ги наказа зловещо. За това и сега тези които излизат да защитават Рила, Пирин, Иракли и Странджа са свободни. Сами си го позволиха. И ето че гласовете които ме събудиха през нощта може наистина да се окажат моят и този на приятелката ми.