ГЕОРГИ МАРКОВ

   ПОНЯКОГА НИЕ УМИШЛЕНО ЗАТВАРЯХМЕ ОЧИ, ЗА ДА НЕ ВИДИМ ГРОЗНОТО, ЖИВОТИНСКОТО ЛИЦЕ НА СИСТЕМАТА, човешкото унижение и позор, който тя произвеждаше безспир. За всеки непредубеден свидетел на нашето време вината за всичко черно, отвратително и осъдително в днешна България е поне по-равно разпределена между недъзите на системата и недъзите на отделния човек 
 
("ФРАГМЕНТ ОТ ЕСЕТО "НИЕ ТЕ НАПРАВИХМЕ ПИСАТЕЛ") 
 
ПРИПИСКА: 
 
     Да запомним тези думи! Отнесени към времето, което имат предвид, времето, което Далчев нарече "безименна пустота", а Геров "абсолютното нищо", те разкриват същността и на системата, и на някогашния човек, който примирено и с равнодушие, или пък несъгласен, но безпомощен и страхуващ се, също бе виновен. Въпросът е обаче, че и днес е така, тъй като са много, твърде много хората с нагласата на някогашния отделен човек. Дори сред образованите, сред тези, които четат дебелите книги с истината за това какво са демокрацията и свободата, ще открием позорната пасивност, опасното желание да стоят встрани, надалеч от врявата и безобразията на легиона от нищожества, стъпил върху лицето на населението (на народа?!). Обяснението, че са разбрали колко е безсмислено да откроят позицията и несъгласието си, защото не сме били народ, а мърша, е само по себе си цинично. Евентуалното им друго обяснение, че в рамките на така краткия живот не си струва да живееш с преходните повели на времето, а само с вечното, с това, което надхвърля тривиалността на повседневното, е най-малкото заблуда. Сложената маска на песимизма, който уж изповядвали, също не е оправдание. Защото са безчет песимистите, които не вярваха много на човешката природа и на това, че светът може да се промени, и въпреки това направиха нужното, за да бъде животът по-смислен и нормален.

     И аз, грешният, пребогат на онези съмнения и противоречия, които ме измъчват от десетки години, не съм престанал да чета Шопенхауер и Чоран например, и аз не съм от войнството на оптимистите, но защо не мога да се примиря и да направя от отчаянията си един удобен повод да не излизам навън. Да си стоя на пода в позата на медитиращ бунак, повтарящ до безкрайност думите, че всичко е суета и преходност. Въпрос на избор е, че съм такъв и без да бъда пример за когото и да е, защото съм осъзнал на свой ред греховната си природа, ще кажа все пак, че какъвто и да е нашият избор, той не трябва да бъде м ъ л ч а н и е. Казал го бе един поет, че мълчанието не е злато. Мълчанието, особено пък днес, е тежка самоприсъда, независимо дали ще я приемем или отхвърлим. Не да мълчим, а да викаме трябва, за да се срути най-после тишината и "само викът да остане", както го бе написал Борис Христов във "Вечерен тромпет". Защото, пак според думите на този поет, адресирани към заспалите, "има време да се наспиме...". 
Има го това време! След звъна на камбаната и трапа, в който ще ни заровят, ще разполагаме със самата вечност за почивка. Но дотогава? 
     Дотогава трябва поне донякъде да се преборим с недъзите си, а заедно с това и да се опълчим срещу н е д ъ г а на обществото ни, станал вече клиничен. 
И не ме упреквайте, че съм патетичен, защото, първо, ненавиждам патетиката не само в литературата. И второ, споделеното е пак заради онези, които и в далеч по-жестоки времена не се примириха, не си затваряха очите и не само на чашка в механата ненавиждаха "грозното, животинското лице" на насилието и лъжата. Човешки дълг е да ги помним и доколкото можем, да бъдем като тях. 
     Георги Марков бе писал в "Ние те направихме писател", че "никога преди в България не е имало повече лъжи, подлости, прелюбодействия, безчестия, доноси, предателства и особено кражби." Боя се, че и днес нещата не са по-различни, което като истина ще бъде сигурно полезен аргумент за резигниралите, за така наречените песимисти. Но да казвам ли, отново без никаква патетика, че това не е никакъв аргумент. За тези поне, които не искат да живеят повече в поредното издание на "безименната пустота" и "абсолютното нищо".