Без власт и без ум

Някакъв човек стои тихо и наблюдава как огънят и тълпите опустошават града му. От време на време потърква ръцете си, все още схванати от железните окови. Не изглежда щастлив, не изглежда обаче и нещастен. Това, което става с него и около него, вече не може да го засегне. Просто му е любопитно какво ще се случи, нищо повече.

"Царю, рекъл Крез на седящия до него Кир, мога ли свободно да ти кажа каквото си мисля?" "Можеш", отвърнал с неприкрита досада Кир. Все пак опасно е направо да поучаваш победителя си. Затова Крез ще подслади поучението си с въпрос. "Царю, какво правят с такова усърдие тия хора, дето обикалят като луди из Сарди", попитал наивно. "Грабят града ти", ухилил се насреща му Кир. Крез може би тактично помълчал толкова, колкото да позволи на своя господар да вкуси от властта си върху него. После, по думите на Херодот, отвърнал: "Нито моят град грабят, нито моите пари. Те вече не са мои. Твоето грабят и отнасят." Кир ахнал. Самонадеяният, пострадал от глупостта си Крез се бил преобразил в мъдрец.

Дали този разговор наистина се е състоял? За Херодот, който ни го предава в Първа книга на своята "История", това е без особено значение. И да не се е случил, е могъл да се случи. Така разсъждава историкът. Защото го вълнува не обективната, а една по-обща истина за човешките работи. В случая това е истината за властта и ума. Демократ по характер, Херодот вярва, че извънмерната лична власт е своеобразна болест. Тя покосява най-напред ума на властника. Затова колкото и внимателно да четем "Историята", почти няма да открием мъдър и щастлив цар или мъдър и щастлив тиран. Според Херодот, колкото по-голяма власт имаш, толкова по-неразумен и зависим от съветници ставаш. Обратно, на мига, в който споделиш едноличната власт или някой по-мощен цар ти я отнеме напълно, умът се връща в главата ти. Крез ще доживее до старини като умна опозиция на властта в двора на персийските царе.

Припомням тази зависимост, защото българската политическа практика сякаш се подчинява на обратното правило. От Драган Цанков до Бойко Борисов с малки изключения българският политик проявява в обществените си дела ум само тогава, когато е на власт. Изпадне ли от властта, трябва ли да бъде в опозиция или да работи в екип с друга партия, не дай си боже пък с противниковата, той изведнъж се обърква, оглупява и започва да чезне. Затова и българската политическа опозиция обикновено е само

фасаден коректив на управляващите

Наместо да ги съветва с ума си, останал незасегнат от изкушенията и тревогите на властта, тя им завижда. Наместо да им напомня, че властта е нещо преходно и инструмент на общото благо, тя им напомня, че властта е единствената ценност, поради която си заслужава да бъдеш политик. Загубила властта, българската опозиция все едно е загубила смисъла на съществуването си, след което не ѝ е останало нищо друго, освен да оплаква съдбините си и тъжно да отмира.

Преди две седмици ГЕРБ внесе първия вот на недоверие срещу правителството на Пламен Орешарски. И навярно по този случай мнозина си зададохме един и същ въпрос. Има ли разлика между това да нямаме никаква опозиция и да имаме опозиция като ГЕРБ?

Отговорът за съжаление клони към "не". По две причини. Първата е, че ГЕРБ използва правилата и процедурите по същия начин, по който ги използват БСП и ДПС – като удобен параван за узаконяване на някакво безобразие. Втората е, че от началото на този парламент ГЕРБ постоянно бяга от отговорностите, които в повечето случаи партията сама си е наложила. Ще съставяме правителство, няма да съставяме. Няма да участваме в работата на този парламент, ще участваме във всички заседания и комисии. Ще предложим вот на недоверие, няма да участваме във вота на недоверие. Миналите сряда и четвъртък депутатите от ГЕРБ, които влизаха и излизаха, влизаха и излизаха, влизаха и излизаха от парламентарната зала, избягаха от отговорност по същия начин, по който от "Атака" хванаха самолета за Брюксел и изобщо не взеха участие във вота. Дали са били вътре в сградата на парламента или извън нея, беше без никакво значение.

Наистина нямаме нужда от такава опозиция

Имаме нужда от опозиция, която познава отлично правилника на Народното събрание и... го уважава. Имаме нужда от опозиция, която е в залата на Народното събрание. Имаме нужда от опозиция, която преди управляващите знае в кой закон точно какво трябва да се промени и как да се промени. Имаме нужда от опозиция, която не хленчи и не се вайка. Имаме нужда от опозиция, за която властта не е цел номер едно. Имаме нужда от опозиция, която се държи достойно. Имаме нужда от опозиция, достатъчно речовита и гъвкава в действията си, за да накара омалелите умове на онези, които са на власт, да я слушат. Пред тези от ГЕРБ в момента няма много възможности. Или бързо ще се опитат да станат тази опозиция, или ще отмрат по подобие на НДСВ, СДС, БЗНС и пр. Всъщност тази седмица от парламента дойде много важна новина и тя е тази – вотът на доверие, който, без да искат, ГЕРБ сами повдигнаха към себе си.

В какво може да се състои накратко този

вот на доверие от страна на ГЕРБ към самите тях

Най-напред в ГЕРБ трябва да си отговорят на въпроса по какво като обществена организация се различават от БСП, ДПС и "Атака". И после самият Бойко Борисов да си отговори по какво като политик се различава от самия себе си като едноличен властник. Когато се дадат смислени и практически отговори на тези въпроси, ще се появи и отговор на въпроса как ГЕРБ може да се свърже с протестите. Защото в момента, ако изобщо съществува, връзката между парламентарната и извънпарламентарната опозиция, е твърде компромисна, реторична и мимикрена.

Протестиращите няма да спрат да причисляват ГЕРБ към статуквото, ако в ГЕРБ не осъзнаят, че не е достатъчно да се правиш на протестиращ вътре в пленарната зала. Виковете за оставка в парламента, вихреното делене на общественото пространство на "ние" и "те", разделянето на общественото време на "преди нас" и "след нас" - всичко това е най-обикновена реторика. Тя няма да бъде достатъчна, за да получи ГЕРБ вот на доверие нито от себе си, нито от обществото.

Преди време казах някъде, че както върху едно диво дърво може да се ашладиса питомно, така и върху един недодялан общественик може да се ашладиса държавник. В България поради липса на едно или друго сме свикнали с подобни ремонти и кръстоски във всичко – от крановете на чешмата, през кучешките породи до рецептите за мусака. Поради липса на стар политически елит по принуда сме свикнали на това и в политиката. Та ако си представим, че в Бойко Борисов днес живеят слепени и кръстосани няколко бойкоборисовци – homo unius libri, нахъсаният спортист, строителят на мостове и магистрали, охранителят на Тодор Живков, бленуващият за еднолична власт, енергичният кмет, лидерът на най-голямата парламентарна партия – бъдещето на ГЕРБ и на настоящата парламентарна опозиция като че ли зависи най-вече от това кой от тях ще вземе превес. Ако през февруари контузеният от народното недоволство спортист се наложи над министър-председателя, сега се очертава победа на съкрушения едноличен властник над политика в опозиция.

Кое е доброто на стоенето в опозиция, което Борисов не иска да види? След като загуби изборите от ГЕРБ, Ахмед Доган беше казал, вероятно имайки предвид себе си, че този, който отива в опозиция, се отърсва от властта и преживява нещо като морално и политическо прераждане. По принцип беше прав. Именно в опозиция политикът получава шанс да бъде по-естествено като другите граждани, бидейки и някак във властта. Именно в опозиция политикът може по-естествено да бъде демократ.

Само че и Доган, и Борисов

схващат стоенето в опозиция като трагичен личен опит

Останали настрана от властта, те мислят за себе си не като за получили възможността да бъдат по-свързани с гражданското общество, а като за несправедливо детронирани царе. Като за самотни, страдащи царе. Затова и Борисов смята, че всичко, което правят управляващите, засяга не България, а неговата личност и неговото достойнство. И по тази причина превръща обществените дебати в лични разправии. Такъв беше и вотът на недоверие – повече лична схватка със Станишев и Местан, отколкото разговор за общественото благополучие.

Четвъртък, 26.09.2013, обедните новини на БТВ. Пряко включване от парламента. Репортерката, отразяваща вота, се опитва да обясни как са протекли процедурните схватки. Докато тя говори, изведнъж зад гърба ѝ изниква лицето на Бойко Борисов. Унил и някак си тъжен. Изглежда като човек, който е загубил нещо, но не знае какво. Когато вижда камерата, като че ли се досеща и леко грейва. Но репортерката, застанала в гръб, не го забелязва. Тогава лицето на Борисов отново помръква. Сега прилича на онзи герой на Джани Родари, който не заслужавал дори пържено картофче. Не му остава нищо друго, освен да отмине. Може би си е помислил, че за пореден път са го прецакали. Че мнението му няма да се чуе. Че без власт вече е толкова обикновен, че никой не го забелязва. Не знам. Усещам обаче, че все повече се отдалечава моментът, в който той би могъл искрено и убедително да каже подобно на помъдрелия Крез: "Не моето грабят, грабят общото."